Били не смята, че филмът е само негов. "Това е филм, направен от 200 души. Това определено е филм на Хуан Кампанела и Едуардо Сакери (сценарист на филма от 2010 година). Но това е и филм на главния оператор и неговия екип. Това е филм на дизайнера по костюмите и нейния екип. Това със сигурност е филм и на монтажиста. Това е филм на всеки един човек, който е работил по него, както и на актьорите, участващи в него.
Това не е само мой филм - имам нужда от стотици хора. Нуждая се от всеки осветител, всеки озвучител и гримьор. А те даваха най-доброто от себе си всеки ден."
Макар ТАЙНАТА Е В ТЕХНИТЕ ОЧИ да е пълен с таланти, "когато снимаш филм, понякога има един човек, който просто става звезда пред очите ти, за мен този път това бе Дани Модър," заявява Били.
"Познавах работата му. Говорих с режисьори, за които се е снимал, и получих възторжени отзиви, и все пак смятах, изключвайки номинацията за Еми, че той остава неоткрит. Но ще видите какво направи той в този филм, ще го видите напълно артистичен, невероятно находчив. Това беше чудесно."
Модър, който е работил по филми като Нормално сърце, Мистър и Мисис Смит и Спайдърмен 3, също е родом от Ел Ей като Били. Модър казва, че е искал градът да бъде видян не през призмата на плажовете и магистралите, а в класическата светлина на центъра. "Всичко се сведе до Били, който използва инстинкта си", споделя Модър. "Той искаше хора с достатъчно опит, които винаги да имат план, но и да са достатъчно гъвкави и отворени за нови идеи."
Изпълнителният продуцент Джеремая Самюелс има трудната задача да осигури всички физически елементи за Били и филма му, започвайки с графика на снимки, който да е съобразен не само с актьорите, но и с множеството локации в Лос Анжелис, които режисьорът иска да използва.
"Това, за което вече не се мисли", казва ветеранът във филмовия бизнес, "е процентът работа, който постоянно трябва да адаптираш в процеса на работа. Трябва да умееш да откликваш, да правиш нов план, а после да променяш и него, като винаги да имаш резервни варианти. Нямаш време за емоции към промените и трудностите, буквално трябва да мислиш за следващото нещо, което предстои.
Невероятно", добавя той, "но снимахме в график от 32 дни, които протекоха много, много добре. Никога не завършвахме ден с чувството за недостиг на време или липса на ресурси, но за целта бяха нужни много усилия от страна на целия екип. Като добавиш към това всички талантливи актьори, дните, в които не бяха свободни, всичките локации, техническите детайли - това бе направо като трасе с препятствия. В първите четири седмици опитвахме само да спазваме графика, но се справихме перфектно."
"Трябва да събиращ техническия екип толкова внимателно, колкото и актьорите", казва Били. "Те имат влияние над това, което си написал, те надграждат над него. Така и трябва."
Важен елемент за Били е чувството за неотложност и хаос. Историята връща зрителите към месеците след 11-ти септември, и режисьорът не иска офисът на следователите да изглежда прекалено подреден, прекалено лъскав.
"Ето нещо за амбициите на този филм", споделя Били. "Опитваме се да направим голям холивудски филм, а това означава големи кинематографски моменти. Цял живот съм бил фен на "Доджърс", израснал съм на стадиона им, който е като катедрала за мен. Бях готов да направя всичко, само и само да снимам там - по лични причини, но и защото знаех, че сцената ще стане толкова голяма колкото ми трябваше.
Другата забележителност на Лос Анжелис, от която се нуждаех, бе пистата "Санта Анита". Там имаме сцена, която е от огромно значение за филма и не можеше да бъде заснета другаде."
"Модър е толкова талантлив", казва Джонсън. "Но най-важното е неговото отношение. Той прави чудесни предложения, но същевременно уважава желанията на Били. Не го видях да подвива крак. Винаги беше в движение, обмисляше нещата, подреждаше ги."
"Снимахме два различни времеви периода с два различни обектива", обяснява Били. "Случките от 2002-ра заснехме анаморфично, а тези от 2015-та - сферично. Целта ни бе да има визуална разлика между тях."
"Искахме онези класически елементи, с които всички сме израснали - усещането за широкоекранно кино", добавя Модър. Според него, едно от най-големите предизвикателства било да вдъхне живот на кухия живот на Джес, докато запазва елегантния маниер на героинята.
"Празният живот, за който Джес говори, когато описва как смята, че трябва да се постъпи с престъпника, е нещо, което доста обсъждахме с Били", казва Модър. Семейните спомени "бяха облени в слънце, смях и усмивки. Всичко, за което да се надяваш в отношенията си с дъщеря ти. Тогава животът й е прекъснат по толкова брутален начин, че тя може да си мечтае единствено за празнота."
За всеки от героите е имало различен начин на снимане. "Друг метод, с който ги отличавахме", разказва Били "е, че всяка сцена с героите Марцин и Бекуит са снимани с камера, държана в ръка. Другите сцени са снимани с кран или пък с поставка на камерата. Направихме го така, защото Марцин и Бекуит правят света на този филм нестабилен."
Модър обяснява "Има чувство на безпокойство, когато гледаш сцена, заснета с камера държана в ръка. Това е хубав начин за снимане, защото можеш да се движиш по-бързо, а и доста бързо извиваш встрани. Но зрителят е под напрежение - може внезапно да се случи нещо, във всеки момент може да има изненада."
Друг критичен елемент - реалността. Дори когато е скрита. "Обичам да стоя зад хората и да виждам една четвърт от лицата им", признава Модър. "Непрекъснато се опитвахме да поставяме хората на една страна, за да не се вижда всичко от самото начало. Гледаш едно нещо, а се оказва съвсем друго."
Алтернативният изглед е подпомогнат от дизайнера на костюмите Кънлиф. "Шей е творец и има куража да защитава убежденията си, от което се възхищавам" казва Били. "Нужен е специален човек, който да се опъне на Джулия Робъртс - която е не само суперзвезда, но и супермодел - и да й каже: "Няма да носиш избеляло поло и панталони в маскировъчен цвят през половината филм", и то така, че Джулия да се съгласи напълно.
Джулия взе решение да потъне" добавя Били. "По отношение на начина, по който ще изглежда, начина, по който ще е облечена, начина, по който ще върви. Тя бе толкова небляскава, колкото може да стане Джулия Робъртс. Красотата й показва разни неща, които не можеш да игнорираш, освен ако не й сложиш торба на главата. Но по отношение на енергията, която тя вложи в ролята, тя стана истинската Джес. И това си личи във всеки един кадър."
Кънлиф признава, че когато е прочела сценария, се е опитала да не мисли за своята роля в проекта. "Исках да възприема цялата история, точно като зрител. После го прочетох втори път, и тогава мислех за всеки от героите и как те да бъдат изразени чрез костюмите."
Обличането на Робъртс "беше много бързо и ясно", заявява Кънлиф. "Тя е изключително решителна и интуитивна. Говорихме около 45 минути и тя не се поколеба нито веднъж. Огледа закачалките с дрехи и моментално успя да каже кое беше подходящо и кое не за нейната героиня."
Кънлиф твърдо вярва, че гардеробът не трябва да бъде забелязван, че тънкостите на облеклото на героите не трябва да изпъква. "Винаги се надяваш, че цялото планиране и мислене, които си вложил, ще остане незабелязано от всички, освен от твоите колеги. Просто исках всичко да е естествено и нищо да не ти се набива в очите."
|
