„Като привилегирован член на Съюза на българските писатели Георги Марков споделяше: „На нас ни плащат, за да не пишем.” Последвалите събития добавиха: „И ни убиват, защото пишем. Сиреч, защото отказахме привилегиите и парите, защото предпочетохме думите пред банкнотите.” Ако не беше словото людско и словото Божие, ако не бяха литературните му думи, палачите едва ли щяха да насочат към него една ненавист, която по ожесточеност не отстъпва на расовата. В такъв случай те щяха просто и само да облепят образа на Марков с поизбелели от времето и поизносени от употреба етикети като предател на родината и враг на народа, щяха да го провъзгласят за платен агент на патагонското или хонолулското разузнаване и да го картотекират веднъж завинаги в архивите си, да го предоставят на протокола, да го погребат приживе в канцеларския си регистър. Убиецът на Георги Марков бе собственият му талант. Негов непростим грях, негов доживотен инквизитор стана обстоятелството, че той по-скоро от всички нас стигна до решаващата истина, че най-естествено и най-могъщо противодействие на политизираното насилие е художественото слово.“
|