“Джоан Дидиън веднъж ми каза, че писателят винаги продава някого. Не съм го забравил, защото е вярно. Ако имате приятел, който пише, внимавайте с него, защото писателите слушат и после използват чутото. Те по никакъв начин не се стремят да ви предадат, но не могат да пропуснат възможността да разкажат една добра история.” – Армистед Мопин
Мистерия от реалния живот
“Нощен слушател” е роман – художествена литература, но е вдъхновен от история, която реално се случва с Армистед Мопин и партньора му Тери Андерсън през 1992 г. в Сан Франциско. Мопин – популярен автор на серията романи “Tales Of The City”, получава ръкопис, изпратен от 14-годишно момче, претърпяло ужасни насилия в детството си и спасено от социална работничка, която го насърчава да пише като средство да се пребори с кошмарните си спомени.
“Мемоарите му бяха невероятни”, обяснява Мопин. “Беше все едно да четеш “Дневникът на Ане Франк”.” Мопин дотолкова е завладян от разказа за оцеляването на момчето, че моли редактора си да му се обади, за да му обясни колко е харесал творбата му. Така започва телефонното приятелство с момчето и приемната му майка, които живеят в Ню Джърси, на близо 5000 км от Сан Франциско.
“Чувствах ги много близки”, разказва Мопин. “Между нас се разви едно чудесно приятелство. Въпреки че бях гей, наближаващ 50-те, а той беше нормален, имахме много неща, за които да си говорим. По някакъв начин се бях превърнал в заместител на баща му.” Тери Андерсън също си спомня как момчето им звъняло по 3-4 пъти в седмицата.
След шест месеца телефонна дружба с момчето, Тери, който дотогава бил говорил само с него, един ден се обажда на майка му. “След като говориха около 20 минути”, спомня си Мопин, “Тери затвори телефона и ми каза: “Не мога да повярвам, че не си забелязал.” Тери осъзнава поразителната прилика в гласовете на момчето и жената.
Първоначално Мопин не желае да повярва, че съществува човек, способен на това. “Едната ми половина вярваше, че той съществува, защото най-долното нещо на света е да се съмняваш в едно малтретирано дете. За тях е много трудно да се решат да заговорят за преживяванията си – това можеше да го унищожи. Дори и само 2 на сто шанс да имаше той да съществува, не исках да се съмнявам в него. Трябваше да съхраня приятелството ни, за да запазя и идеалите си живи... Скоро след като това се случи, осъзнах, че съм се натъкнал на една от най-увлекателните истории в живота си – че всъщност живеех в роман. Бях попаднал в една мистерия, която ми поднесе наготово нещата, от които цял живот съм се нуждаел, за да пиша. Обичам усещането за трилър, което не се крепи на някакво убийство, обир или насилие, а по-скоро е свързано с тайните на човешкото сърце.”
Мопин продължава приятелството си с момчето повече от шест години, през които започва да нахвърля романа, вдъхновен от преживяванията им. “Когато споменах на момчето за романа, за мое най-голямо удоволствие то каза: “Супер!” Дори измисли името на героя – Пийт.”
Но “Нощен слушател” е и роман за двама души, които прекъсват интимната си връзка, опитвайки се да запазят приятелски отношения. “Как обичаме? За какво копнеем? Как ни заслепяват тези неща? Как нуждите на сърцето ни създават тайните на живота ни?” – това са въпросите, които задава Мопин.
Днес, 10 години след раздялата си, Мопин и Андерсън все още са приятели, благодарение на което “Нощен слушател” се превръща от литературна сензация в събитие на големия екран. Робин Уилямс играе герой, който не е чужд на Армистед Мопин, а ролята на Боби Канавале не е твърде различна от Тери Андерсън.
Филм, роден на Оскарите
Причина за появата на филма отчасти е Лора Лини, която играе наивната Мери Ан Сингълтън в сериала “Tales Of The City”, създаден по романа на Мопин. “С Лора станахме много добри приятели”, казва Мопин. “Тя беше номинирана за Оскар през 2001 г. за “You Can Count On Me”. Помоли ме да я придружа на церемонията и там се запознах с продуцентите на филма й Джеф Шарп и Джон Харт.”
“Лора Лини ни запозна с Армистед на наградите на Академията”, допълва Джон Харт. “В продължение на целия уикенд имахме шанса да го опознаем добре, а и книгата му тъкмо беше публикувана.” Няколко месеца по-късно Джеф Шарп вече е прочел романа. Той се обажда на Мопин с думите: “Не мога да се отърва от тази история.” Харт е единодушен. “Тя не приличаше на предишните му творби, поне не и на онези, с които бях запознат. “Нощен слушател” е някак потопен в мрак. Той е адски увлекателен и представлява чудесна комбинация от всичките таланти на Армистед. В “Tales Of The City” се влюбваш в героите от самото начало. И с “Нощен слушател” е така, но тези герои те отвеждат на едно мрачно място, на което не мисля Армистед да беше пристъпвал преди това. Точно заради това романът е може би неговата най-богата и най-завършена творба.”
Адаптацията на романа
“Мисля, че и аз, и Тери знаехме, че поемаме по доста трънлив път, след като сме решили да пишем сценарий по романа, засягащ и нашата раздяла”, признава Мопин. “Но бях сигурен, че Тери трябва да участва, защото той изживя тази история с мен и именно той беше човекът, който се усъмни, че има някаква заблуда. Ние се разделихме преди 9 години и това не стана веднага след разкриването на тайната. Но писателите взимат фактите и ги използват така, че да постигнат драматичен интерес. Опитваш се да извлечеш от живота си емоционалната истина, така че да вдъхнеш живот на героите си, да накараш художествената измислица да звучи реално.”
“Сцената, където Джес осъзнава колко си приличат гласовете им, е много близка до онова, което се случи наистина”, допълва Андерсън. “Никога няма да го забравя. Беше сякаш животът ми се е превърнал във филм. В това е забавното да послужиш за “случаен катализатор” на цялата драма. Аз паднах от небето в центъра на една съвсем истинска мистерия. От един момент ние с Армистед започнахме да “служим” на историята. Докато работехме по сценария, изхвърлихме доста увлекателни житейски моменти, които просто не си пасваха там.”
Писането на сценария отнема три години. Мопин и Андерсън нахвърлят проект, който е дописан от Стетнър през 2003 г., когато е утвърден за режисьор на филма. Тримата са съсценаристи.
“Когато Патрик се включи, той започна да забелязва различни неща, които ние не бяхме видели, вероятно защото бяхме много навътре в самата история”, признава Андерсън. “Мисля, че Патрик допринесе с опита си в правенето на филми, какъвто ние с Армистед нямахме. Страхотно е да работиш с толкова проницателен режисьор.”
Стетнър си спомня, че сценарият на Мопин и Андерсън бил много близък до книгата. “Казах на Армистед и Тери, че обожавам романа и сценария, но че някои сюжетни линии (като отношенията на Гейбриъл с умиращия му баща) трябва да бъдат поокастрени за сметка на други. Смятах, че търсенето на истинския Пийт от страна на Гейбриъл трябва да е по-опасно и по-настойчиво. За мен беше важно Гейбриъл да стигне до крайност в това преследване.”
Мопин и Андерсън са очаровани от приноса на Стетнър и новото превъплъщение на проекта, защото то предполага, че хората, които познават романа, няма непременно да знаят какво ще се случи във филма. “Между романа и сценария има доста драматични разлики”, обяснява Андерсън. “Пътешествието на Гейбриъл е много по-мрачно във филма, повече прилича на кошмар. Друг нов елемент е разговорът между Ана (Сандра О) и Гейбриъл за т.нар. мнимо разстройство. Четох за това особено психологическо състояние, след като романът беше публикуван. Харесва ми как Патрик направи Дона и мотивите й да изглеждат по-загадъчни. Той оставя на зрителя да реши дали тя е луда, или просто е лъвица, която брани малкото си.”
Стетнър разказва една странна история за това как се е породила идеята му Дона да бъде по-сложен герой. “Не исках зрителите да приемат Дона като някакво чудовище. Докато пишех сценария, исках да разбера по-добре мнимите разстройства и бях твърдо решен да вляза в главата на Дона. Стремежът да печелиш любов и съчувствие по телефона беше ключ към това да я разбера – тази идея ме завладя много силно. Затова се обадих на горещ телефон за самоубийци, като се престорих, че искам да сложа край на живота си. Преживяването беше неописуемо. Останах като вцепенен от прилива на безусловна любов, с който ме заляха от другия край на линията. Операторката беше загрижена за мен, каза ми, че съм добър човек, че си струва да живея. Това беше една невероятно интимна връзка между двама напълно непознати. Толкова интимна, че се почувствах неловко, казах й, че вече съм по-добре, и побързах да затворя.”
Стетнър е категоричен, че работата с Мопин и Андерсън му е доставила огромно удоволствие. Но окончателното оформяне на сценария е настъпило в процеса на работата му с актьорите. “Опитвам се да открия неща, които могат да бъдат казани и визуално чрез изпълнението. В диалога търся подтекста и вярвам на старата пословица, че езикът служи за прикриване на истината. Опитвам се да развия напрежение между чувствата на героя и нещата, които казва.”
|
