|
Босна и Херцеговина, 1991. Комунистите са предали властта и Дивко Бунтич пристига в малкия град на своето детство, за да заживее отново в родния си дом. След 20 години изгнаничество в Германия той се завръща с лъскавия си червен мерцедес, младата и секси приятелка Азра, черния котарак Бони, който му носи щастие, и пълен джоб със западногермански марки. Дивко използва парите и връзките си да изгони от дома съпругата си Луция, но в същото време се опитва да се сближи наново с 20-годишния си син Мартин. Когато котаракът Бони изчезва, целият град се втурва да го търси, за да получи обявената голяма парична награда. Търсенето на животинчето нажежава крехките отношения между Дивко и приятелката му, а между нея и Мартин се поражда силно привличане.
Улисани във всекидневните си грижи, местните жители не забелязват назрелия политически конфликт – Хърватска се е отцепила и хората в Югославия трябва да изберат на чия страна са, докато сърбите бомбардират Дубровник. Въпреки че всичко в областта е под напрежение, никой не може да си представи, че нещо може да раздели Босна и Херцеговина.
Данис Танович – размисли на глас за „Цирк Колумбия”
Преди, по време на и след
Кинокариерата ми винаги е била обърната към войната и последствията от нея. Започнах да снимам още в казармата, след това направих няколко документални филма, които доведоха до първия ми игрален филм „Ничия земя”. Предпоследният ми филм „Очите на войната” се занимава с последствията от войната. Историята в „Цирк Колумбия” приключва с началото на войната в него. Тези три филма по някакъв начин са една лична трилогия – преди, по време на и след войната. Действието в „Ничия земя” се развива по време на военния конфликт, в „Очите на войната” – след, а в „Цирк Колумбия” – преди.
Да се опитаме да си спомним
Периодът преди войната беше съвсем друг живот, който дълго време просто не успявах да си спомня. Когато правех опити за това, се изправях пред бяла стена, сякаш войната беше изпепелила всичко, което е било преди нея. Имах усещането, че тази част от живота ми е изгубена завинаги. Но пред няколко години започнах да си спомням разни неща, без някаква видима причина.
Понякога това беше някаква миризма, друг път – нечие лице, или пък случка без особено значение. Опитвах се да задържа тези моменти, да ги свържа с други спомени, но те изчезваха толкова бързо от съзнанието ми, колкото се и появяваха, а аз усещах самота и чувство, че нещо ми е било отнето несправедливо.
Човешко е да не приемаш очевидното
Към този проект за филм преди войната ме привлякоха историите на обикновените хора, които се развиват на фона на големи исторически промени. Исках да покажа тяхното безразсъдство в този кратък отрязък от време между мира и войната. Тогава си мислехме, че войната не ни засяга, въпреки че по улиците маршируваха хора със знамена и оръжия в ръце. Съвсем човешко е да отказваш да приемеш очевидното, въпреки доказателствата за него, особено ако става дума за непосредствена опасност. Също така ме интересуваше как един съвсем обикновен човек може да се превърне в затворнически надзирател, насилник, дори убиец. По един или друг начин в този твърде деликатен период на това тъжно място се случи нещо и хората се промениха драстично.
На едно място като всички останали
Фактът, че работихме в Босна и Херцеговина и пресъздавахме за киното точно този конкретен исторически момент, ни изпълни с много носталгия, меланхолия и въпроси. Живял съм в Босна и по времето, за което става дума във филма, и успях да вложа нещо от собственото си усещане или спомен за нещата в събитията и психологията на героите. Но благодарение на „Цирк Колумбия” успях да видя събитията през погледа на други хора и така обогатих собственото си разбиране за нещата. Хубаво е ако успееш да се поставиш на мястото на другия. Докато реконструирахме непреките причини за войната – идеологията, религията, и ги анализирахме логично и постепенно, открихме, че истинските причините за този конфликт са завистта, алчността и страхът.
Другата страна
Радвам се, че работих на родния си език. Заснех „Ад” на френски, „Очите на войната” – на английски. Мислех си, че не е важно на какъв език снимам филми, но се почувствах страхотно, че можах да се върна към корените си. Провинцията, в която снимахме в Босна, е изключително красива. Бях щастлив да преоткрия пейзажа, горите, ледено студените реки. Беше истинско удоволствие да бъда там - не само заради красивата област, която послужи за фон за развитието на действието на филма, но и защото можех да поговоря с хората. В тази част на света понякога имате чувството, че времето е спряло. За съжаление доста неща са се променили, а нанесените щети са непоправими. Понякога имам чувството, че през 1992 г., когато комунизмът се срина, се оказахме на ръба на една бездна. Останалата част от света наблюдаваше с мълчание какво се случва от своето ъгълче. Трябваше да скочим, но така и не успяхме да се изкачим от другата й страна. А в момента отново сме на път да паднем в нея.
Мики Манойлович в ролята на Дивко
Мики Майнолович е участвал в повече от 50 филма, в които е говорил на сръбски, английски, френски, български и дори цигански език! Роден през 1950 г. в Белград в семейство на актьори. Завършва училището по драматични изкуства в Белград, играе в театъра и се снима в телевизията през 70-те години. Ролята на бащата във филма на Емир Кустурица „Баща в командировка” му печели международна известност. Сътрудничеството му с Кустурица продължава с „Ъндърграунд”, „Черна котка, бял котарак” и „Обещай ми”. През 2004 г. Мики Манойлович получава наградата „Павле Вуйсич” за цялостен принос към югославското кино. За ролята си в „Ирина Палм” той е номиниран за най-добър актьор от Европейската филмова академия.
През 2008 г. Мики Майнолович изигра главна роля и в „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” на режисьора Стефан Командарев, който спечели над 30 международни награди и беше включен сред 9-те заглавия, от които бяха избрани петте номинирани за „Оскар” за най-добър чуждоезичен филм.
Мира Фурлан в ролята на Луция
Мира Фурлан вероятно е известна най-вече с участието си в телевизионните сериали „Изгубени” и „Вавилон 5”. В първия тя играе ролята на тайнствения френски учен Даниел Русо, а във втория е усърдният извънземен посланик Делен де Минбар. Преди да започне да се снима във филми в САЩ през 90-те години, Мира участва в „Баща в командировка” на Кустурица, „Cyclops” на Антун Върдоляк, „The Beauty of Vice” на Живко Николич и „Филм без име” на Сърджан Каранович. През 1991 г. емигрира в САЩ.
За театралните си роли като Антигона в представлението по пиесата на Софокъл в „Хъдсън гилд тиътър” и Йерма на Федерико Гарсия Лорка в „Индиана репертори тиътър” тя получава наградата „Drama Logue” през 1995 г. След десет години в емиграция, през 2002 г. Мира се завръща на сцената в Хърватска, за да изгирае ролята на Медея в постановката по Еврипид заедно с трупата „Одисей” на Раде Шербеджия.
„Когато прочетох сценария за филма, се разплаках. Историята ме развълнува, защото открих себе си в нея,” казва Мира Фурлан.
|
