Усещането за място винаги е било запазена марка във филмите на Александър Пейн, но при „Потомците“ тази отличителна черта става още по-осезаема. От самото начало екипът е наясно, че пристъпва в територия, която малцина преди тях са дръзвали да изследват и ще трябва да заснемат една дълбоко интимна семейна драма на фона на богатата природна картина, която Хавай предлага. Всички противоречия на съвременната хавайска култура – модерното и древното, урбанизма и дивата природа, индустриалния напредък и запазването на историческото наследство – стават неотделима част от визията на филма, която обхваща диапазона от начина на заснемане до изграждането на конкретни декори.
Историята на Хавай може да бъде проследена 1500 години назад във времето, когато полинезийски изследователи, водени от небесната карта на звездите, за пръв път достигат плодородните земи на тогавашните вулканични острови. На по-късен етап пристигат заселници от цяла Полинезия – Таити, Самоа и Тонга – и започват да оформят отличителна матриархална култура със свой собствен език, обичаи, изкуство и легенди. През 1810 крал Камехамеха, вожд на Големия остров, обединява всички хавайски острови в едно общо кралство. Скоро след това започват да пристигат християнски мисионери, последвани от колониалисти от вътрешността на САЩ. През 1893 група американски бизнесмени свалили хавайската монархия и проправили пътя за анексирането на територията. Междувременно културата на островите продължава да еволюира и да се адаптира, смесвайки традиционни американски ценности с местните обичаи. Когато най-накрая Хавай става щат на САЩ през 1959, той е наречен „Алоха“ щат, защото тази почти непреводима дума най-точно отразява свободолюбивия дух на островните хора, които питаят дълбока любов към родната земя.
За да отрази настоящето положение на островите – залети от предприемачи и разрастващи се предградия, но и приютяващи множество безгрижни сърфисти и полинезийски традиции – през свежа призма, Пейн се събира отново с оператора Федон Папамайкъл, с когото преди са работили заедно по „Отбивки“. „Историята се върти основно около диалога, което нормално означава, че няма да се залага толкова на визуални картини,“ обяснява Папамайкъл. „В нашия случай обаче точно обратното се оказа вярно. Заради противопоставянето на хавайските природни картини на премеждията, през които преминава семейство Кинг, визуализацията беше от основно значение. Беше изключително важно да се улови красотата и естеството на околната среда, за да се разбере вътрешния конфликт на Мат относно продажбата на семейната земя.“
Папамайкъл разделя филма между двете лица на Хавай: по-забързаната и градска среда на Хонолулу и удивителната природна красота на залива Ханалей, който се намира на остров Кауай и е обграден със зелени тропически гори и лазурносини води.
„Искахме едновременно да създадем усещане за местната общност в Хонолулу, но също така и за красотата на бреговата ивица, за да може зрителят да разбере какво може да бъде загубено и каква е дълбоката му връзка с историята. Това беше основната причина да снимаме широкоформатно, за да поставим малките човешки фигурки на един епичен фон и да покажем нагледно сблъсъка им с грандиозността на природата.“
В същото време и оператор, и режисьор, искат да останат верни на отличителния стил на Пейн, чиито филми изглеждат почти документално и те карат да се чувстваш все едно гледаш репортаж от мястото на истински събития. „При работата с Александър една от основните задачи е да се увериш, че фотографията не влиза в противоречие с историята. Той наистина обича реализма до степен, в която отивайки за снимки на конкретна локация, той ще се опита да инкорпорира в кадъра всичко, което присъства на място – дори това да са група градинари,“ обяснява Папамайкъл. „Или когато снимахме сцената в бара между Джордж Клуни и Бо Бриджис, Александър настояваше да присъстват истинските посетители на заведението, за да придадем усещане за автентичност. Същото се отнася и за осветлението. Трябва да е напълно естествено, така че публиката едва ли не да не усети, че гледа професионално изпипан филм.“
„Ние искаме публиката да бъде увлечена от самите герои без излишно разсейване. Емоциите са толкова интензивни и материалът е толкова силен, че не е нужно да добавяме допълнителна визуална драма.“
Често обаче самият Хавай създава драматични ситуации. „Осветяването там е истинско предизвикателство, защото условията се менят постоянно,“ отбелязва Папамайкъл. „Може да премине от облачно до слънчево в рамките на заснемането на един кадър. За щастие и Александър, и Джордж умеят да реагират на момента, така че мигновено да променят реда на заснемане на сцените. Това ни позволи да сме гъвкави.“
Един от любимите спомени на Папамайкъл свързан със заснемането на „Потомците“ е работата по финала в пътуването на семейство Кинг, когато те пристигат в земите на предците им на Кауай и малката Скоти се опитва да накара баща си да преосмисли продажбата на наследството им на чужденци. „Така проектирахме кадъра, че докато семейството се изкачва по планината няма как да видите какво ги очаква. Всичко изглежда напълно нормално, но в момента, в който те застават на върха, пред тях се разкрива удивителна гледка, която взима връх над всички останали емоции. Това ще ми бъде ценен спомен от работата по този филм,“ обобщава операторът на „Потомците“.
Пейн се събира отново и със сценографката Джейн Ан Стюарт, която е работила по всичките му филми още от началото на кариерата му. Стюарт споделя, че естетическият й усет съвпада с този на Пейн. „Неговото чувство за хумор е подобно на моето – абсурдно, малко мрачно и такова, че всичко човешки присъщо подлежи на осмиване.“
„И двамата трябваше да научим много за хавайската култура и наистина да се потопим в нея, за да опознаем миналото на мястото и така да го усетим по-добре, защото това щеше да придаде автентичност на нашата история,“ обяснява Стюарт.
При създаването на къщата на Мат Кинг, Стюарт се консултира както с романа, така и със самата авторка. „Съветите на Кауи бяха безценни,“ споделя сценографката. „Примерно тя беше тази, която ме запозна със специфичните за острова пуни – непретенциозни дневни легла, които често се използват като просторни канапета. Тя помогна и да отразим историята на семейството в отделни детайли.“
Когато Стюарт намира местна къща, която да отговаря на вътрешното й усещане, липсва само един ключов елемент – разпрострялата се навсякъде индийска смокиня, която краси предния двор в книгата. Така че Стюарт просто урежда пресаждането на такова дърво. „Дървото отразява идеята за семейство поради начина, по който всеки клон се разпростира,“ споделя сценографката.
Както и с операторската работа, и при сценографията основното предизвикателство пред Стюарт е да удържи нещата в рамките на предпочитаната от Пейн по сурова действителност, но все пак с щипка тропически привкус. „Александър винаги иска опаковката да е автентична, дори леко банална. Този филм обаче ми даде шанс да отида малко по-далеч от обичайно и да си поиграя с цветовете и екзотичната същност на мястото. Просто трябваше да имам добра причина, за да поставя даден елемент в конкретната стая. Той трябваше да е в подкрепа на героите и да е верен на духа на мястото.“
Тази автентичност към Хавай дълбоко трогва Хемингс при посещанието й на снимачната площадка, където тя може да види как историята й оживява във филм, който ще покаже на зрителите по едновременно забавен и напрегнат начин как в действителност общуват семействата, независимо къде се намират. „За мен бе удивително да се върна на Ханалей Бей, където моите предци са акостирали за пръв път,“ споделя Хемингс. „И бе от огромно значение да видя как актьорите и екипът си дават труда наистина да опознаят това специално място. За мен самата това бе шанс да се сближа още повече с моето семейство и да сближа общността от местни хора. Писането на книга е самотно занимание, но при заснемането на филм красотата идва от споделеното преживяване.“
|
