|
Не разговаряй с никого. Не докосвай никого.
Избягвай контакт с хора.
„Смятам, че винаги е завладяващо да се наблюдава как хората се борят с реален проблем, особено ако има поставен краен срок и залогът няма накъде да се вдига повече,” - заявява режисьорът Стивън Содърбърг, чийто нов филм “Заразяване” поставя въпроса какво би се случило – в личен, национален и световен мащаб – ако избухне епидемия от непознат и бързо разпространяващ се смъртоносен вирус. Как ще започне? Как ще се предава? Как ще се справим?
Идеята за “Заразяване” възниква от разговор, който той смята че е „актуален за всеки човек.” Докато работят заедно по предишния си съвместен проект, „Информатора,” Содърбърг и сценаристът Скот Бърнс пътуват много. Бърнс си спомня: „Стивън и аз прекарахме доста време по самолети и си говорехме колко ли често хората се разболяват на път. Така се оформи идеята за това, колко са уязвими човешките същества на обществени места. Смятам че всички ние, щом се разболеем, прехвърляме наум последните няколко дни къде сме били, с кого сме говорили, до кого сме седели, какво сме докосвали. Такава е човешката природа.”
Деленето на общо въздушно пространство с болни пасажери или докосването до заразени повърхности може да ни докара неприятна настинка, но какво ще се случи ако сред обичайните вируси и бактерии се появи нещо ново, много по-лошо? И ако за кратко време се разпростре в световен мащаб?
Хората могат да умрат преди да разберат каква е причината. Още по-коварно е, че в часовете между контакта и началото на симптомите ще е невъзможно да се предскаже кой е следващия заразен.
Мат Деймън, който играе един от централните персонажи във филма, оценява високо последното си съвместно сътрудничество със Содърбърг. Той казва: „Филмите на Стивън не са богати и пищни – напротив, те са сухи и динамични. В случая темпото на филма отразява скоростта на развитието на самата зараза, как нещата се забързват спираловидно и излизат извън контрол. Той умее да пресъздава усещане за ускорение и знае как да поддържа живи множество нишки и да прекъсне точно определна в точния момент.”
„Рядко имаш възможността да участваш в увлекателен трилър, който разглежда теми, засягащи всеки един от нас. - казва Содърбърг. - Когато Скот и аз обсъждахме да направим сериозен филм за пандемия, смятах че комбинацията от това, което се случва по света, плюс целия напредък на науката и технологиите, ни задължават да подходим към темата крайно реалистично. След всичките тези проучвания, които направихме, никога повече няма да възпириемам взаимодействията с околните по същия начин. Невъзможно е да се потопиш в този свят и да не останеш завинаги променен от онова, което си узнал.”
„Заразяване” е толкова въздействащ на интелектуално и интуитивно ниво, защото макар и измислен, сюжетът е базиран на действителни научни факти. Съществува реален риск това да се случи, а историята се разказва чрез драмата на човешки съдби и взаимоотношения, който скоро ще бъдат погубени или променени завинаги. „От голямо значение е, че тези образи се усещат като истински хора, а не са просто експерти в тяхната област, - казва Кейт Уинслет, която е в ролята на докторка, изпратена в един от първите заразените райони. - Зрителят ще навлезе в света на пандемията през погледа на обикновения човек, а не на медицинското лице.”
Сред последните предупреждения за устойчивостта към антибиотици на определени вируси и постоянно присъстващата загриженост за потенциалното използване на биологични оръжия, „не се наложи да измисляме нещо, което не беше вярно, за да постигнем по-ужасяващ ефект,” казва Грегъри Джейкъбс, дългогодишен продуцент на проектите на Содърбърг. „Аз обичам хубавите филми за зомбита, но всички знаем, че те не са истински. Тук става дума смъртоносен вирус, чийто първоначални симптоми са като на обикновена настинка. Хората изглеждат нормално, движат се, разхождат се и го предават на останалите. Никой не осъзнава, че има причина за притеснение, докато нещата не станат критични. Но дотогава вече е твърде късно.”
Продуцентите Майкъл Шамбърг и Стейси Шер са заинтригувани как историята прониква в най-съкровените страхове и първични инстинкти за оцеляване. „Тя показва не само как вирусът може да намали населението драстично, но и как рефлектира върху ежедневния живот - близките ти изведнъж се превръщат в непознати, страхуваш се да се прибереш у дома или да се видиш в приятели,” отбелязва Шамбърг.
Връхна точка на такива сценарии е моментът, в който обществото започва да се разпада. В магазините се изчерпва храната; банките, училищата и бензиностанциите не работят; границите са затворени. Макар една криза да е в състояние да вдъхнови затрогващи жестове на състрадание, реалността по-често предлага паника, параноя и беззаконие, които бързо се превръщат в най-голямата заплаха.
„Смятам, че ще бъде шокиращо и силно обезпокоително, - казва Джуд Лоу за въздействието на филма върху публиката. - Зрителите ще излязат от киносалоните с променени възгледи за неща, които дотогава не са обмисляли. Да не се пипат дръжките на вратите, и да не се клашля в шепа, а в сгъвката на лакътя... изведнъж всички тези малки детайли започват да изплуват от подсъзнанието.”
Шер казва: „Стивън винаги се е питал „Кое е реалното тук, какво в действителност би се случило и какво те биха казали?“ защото понякога няма по-добро решение от истинския живот.” Затова съдателите на филма използват информацията, получена от Центъра за контрол и борба със заболяванията и от други експерти по инфекциозни болести, работещи като консултатнти по проекта и в края на краищата стигат до извода: „Въпросът, издигнат от „Заразяване“ е, не дали това би могло да се случи. А по-скоро кога.”
Бърнс се съгласява, “През 1918г. испанската инфлуенца погубва 50 милиона души, една пета от населението на света по това време и повече от броя на жертвите, загинали по време на Първата световна война. Заразите се разпростират прогресивно. Има едва 30 крачки от един заразен до един милион. Умножено по инкубациония период, тази цифра ще бъде достиганата за 120 дни.”
Бърнс също така узнава, че почти всяка седмица се открива по един нов вирус. „Това са като 52 нови патрони всяка година, заредени в оръжие, насочено към човешката раса,“ - казва той. „Всичко, което се случва в този филм може да стане реалност, или вече е, което е наистина страшната част,” - обобщава Рики Строс, изпълнителен продуцент на филма.
Но науката и статистиката разказват само една част на историята. В стремежа си да обрисува картина, която той нарича “епична по мащаб и амбиция, но все пак лична,” Содърбърг проследява разрастването на пандемията от няколко интимни човешки гледни точки. Сюжетните линии се развиват едновремнено и си взаимодействат, без непременно да се пресичат. По този начин „Заразяване” разкрива не само смелостта на обикновените хора и пожертвованието на професионалистите, но и понякога погрешните и подвластни на емоцията избори, което прави образите истински и пълнокръвни. В процеса на работа той отбелязва: „Вирусът променя животът на всеки пресонаж в историята в определен аспект.”
В центъра на действието е героят на Деймън, Мич Емхоф, семеен човек, за когото прибирането на съпругата му Бет (Гунет Полтроу) от бизнеспътуване у дома се превръща в кошмар. Тя става първата известна жертва, починала от мистриозната болест – толкова внезапно, че той дори няма време да си вземе сбогом с нея. По време на аутопсията на Бет, местният патолог се натъква на шокиращи открити и се обажда на Центъра за контрол и борба със заболяванията.
Екпертите трескаво започват да търсят отговори, сравявайки нейните симптоми с тези на други скорошни смъртни случаи, анализират проби и се опитват да определят степента на опасност, докато самата зараза продължава да се разраства. Междувременно на заместник директора на Центъра за контрол и борба със заболяванията д-р Елис Чийвър (Лорънс Фишбърн) се налага да прецени какви ще са последиците от разкриването на цялата налична информация или да не изчака и да запази данните в тайна, спасявайки повече съдби в дългосрочен аспект.
Под ръководството на д-р Чийвър, д-р Ерин Меърс (Кейт Уинслет) с готовност приема своето първо престижно назначение като разследващ епидемиолог към Центъра за контрол и борба със заболяванията и пристига в центъра на епидемията. Но работата и произтичащите от нея рискове се оказват далеч по-големи от очакваното и за двамата.
Междувременно в Световната здравна организация в Женева постъпват данни за все повече нови случаи от различни точки на света и епидемиолога Леонора Орантес (Марион Котияр) се опитва срочно да възстанови последните дни от пътуването на Бет, за да открие първоизточника на заразата.
Докато вирусът се разпростира все по безмилостно и безразборно, един различен вид зараза се появява, предизвикана от журналиста на свободна практика Алън Крумуид (Джуд Лоу). Той е убеден, че правителството крие както истината за размерите на епидемията, така и съществуването на вероятно лекарство. Макар много от въпросите, които Крумуид повдига да са основателни, неговите методи всяват паника сред населението, „допринасяйки за промяната в тона и атмосферата на филма, който преминава от драма в мистерия и трилър”, казва Джейкъбс.
„Тази част от историята разказва за начина, по който информацията се разпростира - като вирус - кой се „инфектира“ пръв и заразява останалите, как „мутира“, докато се предава от един на друг или от една организация на друга. И Крумуик олицетворява тази идея, - казва Содърбърг. - Върху това се бяхме фокусирали и ние във филма: информацията да се обработва и се предава като щафета от една сцена към следващата. Съществуват много интересни второстепенни линии, но тук въпросът е на живот и смърт, защото дезинформацията може да те убие.”
ПЪРВИЯТ ПАЦИЕНТ Е ИДЕНТИФИЦИРАН
МИЧ ЕМХОФ:
Изпратете линейка. Жена ми…
„Стивън ми изпрати сценария с бележка, която гласеше: „Прочети го и после си измии ръцете“. – казва през смях Мат Деймън. – След като зрителите изгледат този филм в киносалон, пълен с непознати, сигурен съм, че тази мисъл задължително ще мине през главата на всеки един от тях.“
Актьорът описва своя персонаж, Мич Емхоф, като „нормален мъж, едно от човеките лица на епидемията. За изключително кратък период той загубва съпругата и доведения си син, и от семейството му оцелява единствено неговата 15 годишна дъщеря, Джори. От този момент нататък за него единственото, което е от значение е, да я опази жива”.
Содърбърг разказва: „Мич не работи в сферата на медицината или науката и не е наясно какво се случва, той изразява гледната точка на обикновения зрител. Предизвикателството бе да запазим динамиката в образа му, за да не бъде просто фон на действието. Мат е страхотен сътрудник, той разбира какво се опитваме да постигнем във всеки един момент на снимките. Никога няма да го видите да преиграва, в изпълнението му няма суета или смущение; сякаш през цялото време около него няма камери и екип от хора.”
“Мич е представлява гледната точка на публиката към историята, - казва Шер. - Докато го гледаш как върши неща, които преди няколко дни не е смятал, че са възможни, се чудиш ти какво би направил, за да защитиш семейството си и да оцелееш и дали ще можеш да го сториш със същото милосърдие и мъжество.”
Самият Деймън споделя: „Много лесно установих връзка с героя си, след като самият аз съм баща. Макар да преминават през този кошмар, Мич и дъщеря му все пак поддържат и типичните отношения между тинейджър и родител. Тя иска да се вижда с гаждето си, докато Мич продължава да се опитва да й втълпи колко е страшна ситуацията и защо дори и най-малки контакт със някой заразен може да е смъртоносен. Тези противоречия предизвикват няколко изключитлено силни сцени във филма.”
Мич трябва да се справи и с откриване на истината за своята съпруга. Ролята на Гуинет Полтроу й дава възможност отново да бъде на екран с Деймън за първи път след „Талантливият мистър Рипли.“ Тя казва: „Бет Емхоф е работеща майка. В първата сцена във Хонг Конг тя си приготвя багажа за прибиране вкъщи и е вече е болна. Но смята, че не е нищо сериозно и затова не се притеснява.”
Макар Бет да умира още в началните минути на филма, тя остава съществена сюжетна линия през целия филм, докато изследователските екипи работят върху възстановка на нейното участие в епидемията. Содърбърг разказва: „Историята на Бет се разкрива постепенно. Тя е в центъра на детективския аспект на сценария, на разплитането как е започнало всичко, и публиката научава все повече за нейния персонаж с течение на филма.”
По-късно поредица от снимки, които Бет е заснела по време на посещението си в Азия, помагат да се възстановят нейните стъпки и да се разкрие източника на нейното заразяване. Содърбърг предлага Полтроу сама да направи тези фотографии, докато е на снимки там. Актрисата за първи път стъпва в този град: „Бях поредния турист, който прави снимки в Хонг Конг, но в същото време се чувствах напрегната, защото когато Стивън Содърбърг ти даде такова задание, искаш да се представиш на ниво.”
Полтроу осъзнава, че героинята й донякъде има късмет да бъде първата жертва на инфекцията. Защото оцелелите се сблъскват с още по-големи изпитания: „Започваш да се чуди откъде да вземеш чиста вода и храна. Питаш се как да се подготвиш най-добре, за да оцелееш в подобна кризисна ситуация.”
ОТЗВУКЪТ
ЧИЙВЪР:
Значи имаме вирус, но нямаме нито начин на лечение, нито ваксина.
Лицето на основната обществена институция във филма се явява заместник директора на Центъра за контрол и борба със заболяванията д-р Елис Чийвър, който се опитва да защити и информира населението на САЩ по време на бързоразрастваща се криза. Актьорът Лорънс Фишбърн, който се превъплъщава в тази роля, споделя: „Чийвър е умен и компетентен човек, гласът на разума. Той е единственият, към когото хората гледат за успокоение, че всичко е под контрол, че най-добрите хора търсят изход от ситуацията и всичко ще бъде наред.”
„Лорънс внушава извънредно доверие с авторитетната си фигура и външен вид,” - твърди Содърбърг.
Чийвър работи в тясно сътруднчество със шефа си, Лайл Хагърти, но макар и двамата да са доктори и приятели, обединили усилия към обща цел, те имат доста различия помежду си. Военното минало на Хагърти влияе на преценката му върху ситуацията, като добавя различен нюанс. Брайън Карнстън, който играе ролята на Харъгрти споделя: „Съществува силна чувствителност относно възникналата ситуация, тъй като проблмът е на световно ниво. Трябва да се борави много внимателно със разпространението на информацията и нейното предаване извън границите на държавата. Преди да бъде казано, всяко нещо трябва да бъде недвусмислено и тройно проверено.”
Под тяхното ръководство работят без почивка изследователи, които изолират, анализират и се опитват да създадат ваксина срещу смъртоносния патоген.
Но вирусът сякаш винаги е няколко стъпки пред тях. Началник на групата и едновременно шофьор на подвижната строго секретна лаборатория е своенравната д-р Али Хекстол, изиграна от Дженифър Ел. Докато Хекстол и нейния екип пътуват в търсене на отговори, Чийвър се обръща към медиите, за да успокои населението. Притискан отвсякъде и без никаква нова информция, той постоянно трябва да решава дали да сподели какво знае до момента или стратегически да запази мълчание, считайки, че тези детайли по-скоро биха навредили, отколкото да подпомогнат разрешаването на ситуацията.
Чийвър следва протокола от години и никога не е разкривал служебна информация. Но когато до него постъпват данни, които може да засегнат живота на жената, която обича - Обри, той е изправен пред съкрушителен избор: дали да й каже каквото знае само и единствено на нея преди да го е разкрил на обществото? За него Обри (Сана Латан) е целият свят и той й се доверява, че тя няма да каже на никого. Но сценаристът Бърнс отбелязва: „Също като вируса, и споделената тайна не може да остане в покой.”
„Тази дилема е наистина критерий за неговия характер, - казва Фишбърн. - В професионален план Чийвър трябва да предпазва обществото и той се отнася към тази задача изключително отговорно. Но като мъж има задължения към семейството си. Затова изпадна в сложен вътрешен конфликт и трябва да вземе такова трудно решение...”
„Добавихме тази Ахилесва пета към образа на Чийвър, защото всеки си има слабо място, - завявява Содърбърг. - Аз също бих се замислил дали да кажа на дъщеря си в аналогична ситуация.”
Чийвър се чувства отговорен и за назначението на д-р Ерин Миърс като разследващ епидимиолог на огнището на заразата, защото не е сигурен дали с избора си не е предрешил съдбата й.
Според Кейт Уинслет обаче, която играе ролята на Миърс, познаването на възможните рискове не може да спре един професионалист на тази служба. За да навлезе пълноценно в ролята, Уинслет прекарва известно време в Центъра за контрол и борба със заболяванията и се среща с бивши и настоящи служители. „Някои от тях споделяха, че по време на мисия се чувстват най-живи, - припомня си тя. - Трябва да си неимоверно отдаден, за да вършиш тази работа. Това значи да пожертваш съня си, социалния си живот, собствената си сигурност, но е огромна чест да бъдеш избран начело на екип и да отидеш на мястото на епидемията. Това е всичко, за което са обучавани и за което жадуват. Тези хора всеки един момент могат да бъдат изпратени във военни зони, където е избухнала епидемия от непознат вирус. За тях страхът не е опция - ако го усетят в себе си, трябва да се оттеглят.”
„Миърс също помага на зрителя да навлезе в действието на филма, - казва Содърбърг. – Част от работота й е да обяснява на населението възникналите ситуации като за лаици - точно и ясно, за да може да се предотврати разпростарнението на инфекцията. Но тя се изправя срещу хора, обзети от паника, които никога не действат рационално.”
Д-р Леонора Орантес е съответнен персонаж на Миърс в Женева. Докато случаите на болестта се множат освен в САЩ и в Лондон, Хонг Конг, Токио и други градове по света, Орантес (изиграна от Марион Котияр) започва да проследява пътя на предаване на заразата. „Докато действието във филма се движи напред, силата на въздействие в образа на Орантес е, че тя се движи назад във времето, за да разгадае мистерията как се е появил този вирус.” – разкрива Содърбърг.
Котияр споделя: „Тя започва с проследяване на маршрута на Бет Емхоф, която е първата позната жерта на вируса. За късмет сега има видеокамери навсякъде и първото нещо, с което се заема, е да проучи записите от хотела, асансьора и казиното. Проблемът е, че може да се открие момента на контакта между двама души, може да се разбере, че и двамата са се разболели, но няма как да се определи кой кого е заразил.“
„От друга страна - добавя актирсата, - времето е неин враг. Колкото и бързо да работят д-р Орантес и нейните колеги, вирусът е още по-бърз. Хората умират, отчаянието расте, а когато водата свършва и си жаден, си готов да се биеш дори за една бутилка.”
Не на последно място Орантес трябва винаги да се пази от това, как събитията и разследването могат да бъдат изтълкувани и дали няма да има последствия върху международната дипломацията.
Содърбърг обяснява: „Орантес е изключителен професионалист, дистанцирана и непредубедена. Но нещо се случва с нея по време на филма, което предизвиква значителна емоционално промяна у нея… нещо, което не би се случило, ако не се бе заела с търсенето на първоизточника на вируса.”
ЕПИДЕМИЯТА НА СТРАХА
КРУМУИД: Отначало имахме двама души. После четири, после шестнайсет. След три месеца ще бъдат един милиярд. Ето какво ни очаква.
Докато международната медицинска общност търси лек, репортерът на свободна практика Алън Крумуид преследва своя лична цел. Съчетавайки журналистическия си инстинкт с патологично недоверие към всички официални институции и нюх към драматизъм, той представя истината (каквато е според него) за разрастващата се епидемия в своя популярен интернет блог. А именно, че има повече смъртни случаи, отколкото са оповестени, и вероятно съществува алтернатичвно лечение, което се потулва умишлено.
„Неговото търсене на истината може да се разглежда като героизъм, - казва Джуд Лоу. - Той вярва в правото на хората да знаят истината и да получават информация, особрено ще се отнася за нещо от такава важност. Затова той е първият, който разкрива историята за смъртта на мъж в токийски автобус, който се оказва сред първите жертви на вируса. Крумуид дейстава според убежденията си, но неговите гордост и его често се намесват в преценките му и не винаги съумява да си даве сметка за въздействието и последиците от думите си.”
„Крумуид не винаги греши“. - изтъква Содърбърг.
Но и не винаги е прав. А информацията, която той оповестява в своя блог, сякаш заживява свой живот, когато отчаяните за отговори хора се обръщат към него. Както болестта продължава да се разпространява, със същата скорост нарастват и неговите абонати - от скромните 2 милиона на 12 милиона читатели. „Винаги са съществували конспиратитвни теории покрай важни събития, - казва Бърнс. - И както вируса започва с първия си применик и пламва заразата, така и Крумуид става „източника, от когото избухва паралелната епидемия от страх и паника.”
Относно развитието на сложния и безспорно обаятелен персонаж на журналиста, Содърбърг разказва: „Джуд и аз обсъждахме блогърите, които заемат антиправителствена позиция и развиват конспиративни теории - как звучат, как изглеждат и как работят. Определено искахме той да има излъчване на месия.”
„Най-интересното в този персонаж е, че не може да си съвсем сигурен в него, - казва Джейкъбс. - Дали правителството наистина крие нещо и дали билколечението има ефект срещу болестта? Всеки от нас в определен момент е подозирал, че се крие цялата истина за даден казус, така че в този смисъл Крумуид представя гледната точка на публиката.”
„Но той определено преминава всякакви граници.” - категоричен е Лоу.
ИСТИНСКАТА НАУКА
Преди Бърнс да започне работа върху сценария на „Заразяване,“ той се среща със световни експерти в областта на инфекциозните болести и няколко месеца проучва материали, за да осигури достоверност на историята, която искат да разкажат заедно със Содърбърг. „Тези хора, - казва с възхита той, - се вдъхновяват от неща, които биха ужасили повечето от нас.“
Сред онези, които съдействат на екипа, споделяйки времето и опита си, са: д-р У. Йъм Липкин, директор на Центъра по инфекции и имунизации в Университета в Колъмбия и професор по епидимиология, неврология и патология; д-р Лари Брилянт, доктор по превантивна медицина и президент на Skoll Global Threats Fund; епидимиологът от Центъра за контрол и борба със заболяванията Марк Смолински; д-р Нейтън Улф, директор на Global Viral Forecasting Initiative и член на екипа учени, открили хантавирусите; писателят Лори Гарет, автор на Идващата чума.
Те не само споделят знанията си като технически сътрудници и консултатнти, но и отварят вратите на кабинетите и лабораториите си за създателите на филма и актьортите, спомагайки на тяхната работа едновремено зад и пред камера. Липкин дори присъства на снимачната площадка на филма. Памбърк разказва: „Когато пресъздаваш за зрителите високотехнологична лаборатория във филм като този, искаш оборудването да е на ниво, диалозите и процедурите да са правдоподобни и актьорите да се чувстват уверени в подобно обкръжение.”
Възоснова на предложения сценарий, Липкин проектира патоген на измислен вирус, който той смята, че е “биологически възможен”. Произходът му е сроден до съществуващия Коронавирус, но с много по-агресивно действие. Ученият дори пресъздава 3D модел на вируса специално за снимките на филма.
„През последните десет-двадесет години честотата, с която се появяват сведения за възникнали инфекциозни зарази се е увелчила драматично, - казва той. - Има множество фактори, които съдействат за това. Движението на хората в райони, където се срещат с животни, с които дотогава не са имали контакт. Промените в климата, които преразпределят ареалите на хапещите насекоми и променят тяхния обсег, което им дават въможност да внесат зарази в райони, които дотогава са им били недостъпни. Не на последно място има и огормно движение на продукция и хора от единия край на света до другия.”
Знанията, които Стивън Содърбърг придобива по време на работата си върху „Заразяване“, го карат да обобщи: „След края на снимките се почувствах едновремнно по-тревожен, но и по-сигурен. По-загрижен, защото всички, с които разговаряхме, смятаха, че е възможна появата на нов вирус, който да предизвика такова развитие на събитията. Но и по-сигурен, след като се запознах в наличните технологии и изключителния професионализъм на хората, които се грижат за нашата здравна защита. Макар че целта ни не бе да ги направим герои, те са именно такива“.
„Сега много повече внимавам, когато докосвам нещо или някого. Не съм се превърнал в параноик, но определено виждам нещата по различен начин, - казва Содърбърг. – Имам усещането, че този филм ще превърне дръжките на вратите и копчетата на асансьорите в това, което направи „Челюсти“ с плажа“.
|
