Джули Ан Робинсън задава тон на продуцента Адам Шанкман: привилегията да прехвърляш творбите на Никълъс Спаркс на големия екран носи и голяма отговорност. „Ние тълкуваме творбите му, а всички те са истински мегахитове”, казва Шанкман. „Това е една силно емоционална история, която ни напомня, че има нещо по-голямо от самите нас. Напомня ни, че любовта идва под много различни форми, че прошката е важна за израстването ни като личности. С Ник сме работили заедно и преди, режисирах „Незабравимата”, което беше прекрасно изживяване за всички ни, така че се чувствам отговорен.”
След като Спаркс започва да пише сценария, филмът бързо набира скорост и е изключително важно да се намери режисьор, който да може да се справи с емоционалната сложност на историята. „Всичко тръгна много бързо”, разказва Дженифър Гибгот, „защото студиото и Майли бяха много въодушевени и ентусиазирани да направят филма. Ник реши, че ще завърши сценария преди романа и започнахме да търсим режисьор, докато той пишеше романа.”
Продуцентите се обръщат към Джули Ан Робинсън, успяла британска режисьорка. „Джули Ан беше правила филм за Би Би Си, наречен „Слез от планината”, обяснява Гибгот. „Разказва се за младеж, чийто брат страда от синдрома на Даун. Беше постигнала прекрасни резултати с група млади актьори. Знаехме, че Джули Ан може да предложи вдъхновение и подкрепа и да помогне на Майли в прехода от комедийни роли към това драматично изпълнение.”
„Страстта, с която се отнасяше към актьорите, пролича ясно по време на снимките”, продължава Гибгот. „Тя яде, пие и спи с мисълта за техните изпълнения. Имаше толкова конкретни и подробни изисквания за играта им във всяка една сцена.”
Шанкман, който описва Робинсън като „актьорски режисьор”, отбелязва, че тя се е учила от някои от най-успелите филмови дейци на нашето време, включително Стивън Долдри, отвел Кейт Уинслет до „Оскар” в „Четецът”, и Сам Мендес, постигнал същото с Кевин Спейси в „Американски прелести”. „Тя е страшно енергична. Докато гледа, става на крака и се вживява, сякаш играе ролята редом с актьора.”
В очите на Робинсън всеки актьор е уникален талант и тя приспособява режисьорския си подход към нуждите му, за да се сработят възможно най-добре. „С Грег Киниър водихме дълги разговори преди снимките”, обяснява тя. „Говорихме много за сценария и за героя, защото той се отнася интелектуално към работата си. Но с младите актьори никога не бих репетирала, дори да имах всичкото време на света. Те може да се отегчат и уморят и магията много бързо да се изгуби. Мисля, че онова, което правят инстинктивно, най-често е право в десетката.” Робинсън обича да работи отблизо с всеки актьор, като при много кадри избягва да следи монитора на снимачната площадка. „Трябва да видя какво е изписано на лицата на актьорите”, казва Робинсън. „На мониторите картината е твърде насечена и неясна, не мога да видя очите им, да разбера дали наистина са се потопили в ролята. Когато почувствам, че наистина са изпълнени от емоцията и са й се отдали напълно, това ме въодушевява. Във възторг съм, ако не мога да открия измамата. А и това ускорява процеса, защото ако имам забележка или актьорите имат въпрос, съм на разположение.”
Според Робинсън сюжетът на филма е както универсален, така и изключително личен. „Всеки, с когото говоря за „Последната песен”, се идентифицира с някой аспект на филма”, казва тя. „Моето отношение към историята беше изключително повлияно от факта, че съм родител. В този филм виждаш как родителите правят грешки. Когато си дете, очакваш родителите ти да са идеални, а станеш ли родител, осъзнаваш, че си просто човек и грешиш. Тази страна на историята наистина ме трогна и мисля, че всеки ще я разбере и ще открие себе си там.”
За Робинсън филмът е реализация на творческото въображение, което вложила още в първите си срещи с продуцентите. „Беше най-хубавото творческо преживяване в живота ми. А съм имала много такива, които наистина са ми допадали. Хората, които участваха при направата на този филм, го превърнаха в уникално изживяване. Оставиха ме да правя нещата по моя си начин, което беше чудесно.”
|
