На кого му хрумна идеята за журналистическата измама в „Извънредно специални пратеници”?
За да пишеш комедия, трябва да можеш да си представяш. Да си представиш, че Ален Шаба може да е куче, че Арнолд Шварценегер може да е брат-близнак на Дани де Вито... След освобождаването на Флоранс Обена, Манюел Мюнц, продуцентът, и Симон Мишаел, един от сценаристите, си „представиха”, по време на една вечеря, история, в която целият случай може да е фалшив. Казаха си: „Ами ако журналистката през цялото време е била във ферма в Ларзак.”
Всичко започна от тази идея.
Разпространяването в интернет на видеоклип от „Извънредно специални пратеници”, в който Жерар Жюньо и Жерар Ланвен са преоблечени като заложници, повдигна много спорове. Обвиняват ви, че се шегувате със сериозна тема...
Тази полемика леко ме изненадва, най-вече от страна на хора, които не са гледали филма. Вземането на заложници е само един аспект от сценария, точно толкова, колкото и ролята и методите на медиите, силата на образа и на звука... Очевидно сме много чувствителни към съдбата на заложниците в света, не сме глупаци! Не искаме да изпадаме в дебелашка пародия. Потърсил съм документирани доказателства и в никакъв случай не исках филмът да показва жестокостта на такава ситуация. Впрочем мисля, че зрителят много бързо разбира, че сме в областта на комедията. В този ред на мисли можем да се запитаме дали Жерар Ури имаше правото да зачеква темата за подигравателното мъчение в "Голямата разходка"... Терористите в края на "Извънредно специални пратеници" приличат на немците, които преследват Бурвил и дьо Фюнес във филма на Ури, това са фарсови персонажи. Не се пролива кръв. Въпреки това, признавам, че нашата сатира на медийния свят, на манипулацията на общественото мнение и на бизнеса с благотворителността е по-остра. Там нарочно подсилихме нещата.
Може ли да се случи подобна история?
Всичко можем да си представим. При наличието на сателитни телефони и липсата на надеждност на предаваната чрез интернет информация, всички елементи на сценария са правдоподобни. Симон Мишаел, бивш член на отряд за борба с тероризма, и Жак Лабиб, бивш известен репортер от RTL – двамата сценаристи, знаят за какво говорят. Аз самият съм син на журналисти, израснал съм в редакциите и в тази атмосфера. При всички положения, за да се получи историята, трябваше да е много достоверна на всички нива. Чак до декорите в радиото, снимачната площадка в телевизията, в Ирак... Относно фалшифицирането, родителите ми ми разказаха, между другото, че по време на войната в Индокитай един радиорепортер карал хората да вярват, че е в котловината на Диен Биен Фу, като имитирал характерния шум на военни действия от хотелската си стая в Ханой! Най-интересната страна на тази история е спиралата, в която попадат персонажите и която ги кара да си измислят въз основа на реални събития. Това са журналисти, търсещи сензация и информация, попаднали в безизходно и много заплетено положение. Не сме изправени пред безскрупулни измамници, случва им се за пръв път.
На кого му дойде идеята да събере Ланвен и Жюньо?
Идеята беше на продуцента, Манюел Мюнц, и на неговите хора. И трябва да ви кажа, че бяха много подходящи. Защото наистина мисля, че Ланвен и Жюньо са в най-добрата си форма и показват страхотна игра във филма.
Този жанр филми очевидно напомня за филмите на Франсис Вебер. Вие самият дори сте бил асистент в „Бегълците”...
Да, филмът е в традицията на комичното дуо по френски маниер. Подобно на филмите на Жерар Ури, някои на Клод Зиди. Надявам се, че алхимията на двойката е успешна. Това съучастничество в работата между двама големи актьори и техните партньори, което се поражда с лекота.
Това, което също много ми харесва във филма, е човечността на персонажите: мечтателната и поетична натура на много наивния Пусен, противопоставена на гранитния къс Бонвил, притиснат от сантименталната си вина и професионалния кодекс.
Вие сте бил сценарист и монтажист, дори ви се е налагало да композирате музиката на филмите ви. Помагат ли ви в режисурата тези различни професии?
Разбира се, това е част от работата. По образование съм музикант, работил съм в театъра с Марсел Марешал... Може би ще прозвучи назадничаво, но ми е трудно да разбера как може днес да се поверява режисурата на един филм на някого, който не познава всички страни на професията. Когато поискам заснетото на филм от 30 метра и ми кажат, че ще са нужни час и половина, за да се монтира, знам защо е така. Режисьорът трябва винаги да е наясно с всичко, което се случва на снимачната площадка и особено да е много съсредоточен върху актьорите си. Без да прозвучи нескромно, аз мисля, че моята роля е да служа на филма, да направя най-добрия възможен избор. „Извънредно специални пратеници” не служи за показ на моите способности или на моя кинематографичен „стил”. Аз служа на историята. Ако използвам думите на Жерар Жюньо, „има голяма разлика между това да знаеш и това да можеш.”
Накрая да се спрем на още една любопитна подробност, появявате се като „актьор” във финалните надписи на „Под слънцето на Сатаната” на Пиала...
Така е, въпреки че нямам никакво влечение към актьорството. „Под слънцето на Сатаната” ми повлия много силно. Снимките бяха незабравими и много интензивни. Бях асистент режисьор и Морис много използваше в сцените хората от екипа. Имам една сцена, където играя млад дякон с тонсура. Цяла сутрин беше хвалил добрата ми игра, а след обедната почивка изведнъж вече не ставах за нищо! Това е неговият начин да тласка хората, и най-вече себе си, към съвършенство. Никога няма да забравя урока на тази взискателност.
