Познавате Жерар Ланвен от тридесет години. Какъв е първият ви спомен за него?
Продаваше дънки и Мартен Ламот го беше наел да му помага да построи театъра си. Видях го в най-първата му пиеса, беше страхотен. Красив, забавен, харизматичен... За нас, които бяхме учили няколко години, това беше изнервящо! Имаше малка роля в „На героите не им измръзват ушите”, аз също – в „Няма да получите Елзас и Лотарингия”, срещнахме се, без всъщност да играем заедно. Но така стана по-добре, със сигурност преди толкова години нямаше така добре да влезем в ролите си.
Няма ли сблъсък на егото при вас? От сорта „моята гримьорна е по-голяма от твоята”?
Минахме тази възраст. Жерар има много хубава кариера, и аз не се справих много зле, уважаваме се взаимно. А и продуцентите бяха достатъчно интелигентни, за да не карат единият да пътува в бизнес класа, а другият – в икономична!
Ако ви кажа „комично дуо”...
Ще ви отговоря, че това е една от причините да приема филма. Жерар Ланвен познава добре този вид филми, защото е снимал много такива, особено с Мишел Блан („Да вървиш в сянката”), Бернар Жиродо („Специалистите”), Беноа Поолвьорде („Кюфтето”)... Аз имам малък опит. Освен „Тандем” на Парис Леконт, в който също играех звукооператор, рядко съм участвал в такива филми. „Извънредно специални пратеници”, който може да се разглежда и като комична версия на „Тандем”, ме подсети за модерен вариант на „Pour 100 briques t'as plus rien”, в който си партнирах с Даниел Отьой.
Вече сте познавал Фредерик Обюртен, режисьорът, тъй като сте играл в неговия „Волпоне” на телевизионния екран...
Да, получи се много добре. Към Фредерик се отнасяха доста зле, когато направи катастрофалния римейк на „Сан Антонио”, неуспешен филм с Ланвен и Депардийо. Същите, които го повикаха да режисира – няма да кажа имената им – го държаха отговорен за провала на филма. Затова когато бяха споменати няколко режисьора за „Извънредно специални пратеници”, Жерар Ланвен държеше той да участва в проекта. Нормално беше да му се даде шанс. И мисля, че той се справи много добре.
Как реагира Жерар Жюньо режисьорът, когато трябва да се нагърби само с ролята на актьора. Бърка ли се във всичко?
Точно обратното. Толкова е трудно да се режисира филм, толкова е поглъщащо, че когато съм само актьор, се задоволявам с тази роля. Разбира се, мога да обсъждам техниката на работа, ако ме питат. И понякога ми се случва да се ядосвам, когато режисьорите умножават ъглите на камерата, без да могат да изберат някой от тях. Но случаят с Фредерик не беше такъв, той е истински професионалист.
Преди появата си филмът вече предизвиква полемика. Най-вече за това, че показва отвличане на заложници. Можем ли наистина да се смеем на това?
Как е възможно да се мисли, че ние не осъзнаваме жестокостта на отвличането? Знам, че сценарият на „Извънредно специални пратеници” е изплашил мнозина. Осъзнавам го напълно. В такъв случай Жерар Ури не е имал право да направи „Голямата разходка”, защото Втората световна война е взела 18 милиона жертви. Не бива да се забравя и че една е загинала, отклонявайки самолет, след като е искала да се забрани „Приключенията на равина Жакоб”. Смятала е за недопустимо, че човек може да се смее на помирението между евреи и араби. Във всеки случай, когато гледат филма, зрителите ще разберат, че той в никакъв случай не е спорен.
Нищо ли не събуди съмнения, когато четохте сценария?
Техниката на сценария е страхотна, несравнима. Историята за двама журналисти, затъващи все повече, защото са започнали да лъжат и трябва да измислят нещо, за да се измъкнат... Не можех да се откажа от такава „традиционна” комедия. Като казвам „традиционна”, в това не влагам никакъв подигравателен смисъл. Имах съмнения единствено за цинизма. Аз и Жерар не искахме да има цинични диалози или да поучаваме. Целта ни изобщо не беше да кажем, че всички журналисти са мошеници.
Но и не са света вода ненапита...
Не, разбира се. И когато говориш с тях, езиците се развързват, виждаш, че част от професията не винаги е много чиста. Има и награда на „Еssо” за най-добрия измамник, изобличен от самите журналисти! Но това засяга само една малка част, тези „каубои” не винаги се гледат с добро око от колегите си. В сценария ни интересуваше повече иронията на ситуацията. Да покажем, че настоящите средства за комуникация – интернет, сателит, променят информацията. В някои случаи се информираш по-добре, като си седиш у дома, вместо да не мърдаш от хотел „Палестина” в Ирак с информация, давана ти от американците.
Лесно ли се носи името Албер Пусен?
В началото трябваше да се казва Питьо! Това е истинското име на звукооператора, който е вдъхновил създаването на героя. Запознах се с него, колекционира ситроени, по-прочут репортер в живота, отколкото във филма. Симон Мишаел измисли името „Пусен”, с което стават разни шегички.
Носили ли сте друг път толкова неудачно име в киното?
Не мисля. Бил съм Бернар Морен, не е много оригинално, Феликс Дядо Коледата, Жан-Бат скаута, Пино ченгето, което е малко по-смешно... В „Най-голямата женска надежда”, в който дъщерята на моя герой ставаше актриса, имах много особено име – Ранс. За да контрастира с бляскавата страна на системата за звезди. Актриса с името Летиция Ранс – ужасно е! За господин Батиньол, за когото търсехме подходящо име, сценаристът случайно мина покрай площад „Батиньол” и му щракнало... А в „Розово и черно”, бъдещият ми филм, имам много хубаво име, казвам се Пик Сен Лу, в чест на една марка вино, което много харесвам.
2008LE ROSE ET LE NOIR на Жерар ЖЮНЬО
ИЗВЪНРЕДНО СПЕЦИАЛНИ ПРАТЕНИЦИ на Фредерик ОБЮРТЕН 2007MUSÉE HAUT, MUSÉE BAS на Жан-Мишел РИБ
