|
Режисьорът Ан Фонтен отдавна се впечатлява от фигурата на Коко Шанел. „Не толкова заради модата, колкото заради характеристиките на тази изключителна жена, която ме заинтригува”, казва Фонтен. „В частност ме впечатли фактът, че тя сама се е изградила като личност. Тази жена от провинцията в сърцето на Франция, е бедна и необразована, но е надарена с изключителен характер и съдбата й е да изпревари времето си.”
Години след първия полет на въображението й се удава възможност да направи филм за легендарната жена. „Трябваше да помисля дали е възможно да се придържам към първия период от живота й, към годините на обучение, преди самата Шанел да осъзнае бляскавата си съдба”, обяснява режисьорът. „Затова прочетох отново биографията й от Едмон Шарл-Ру „Chanel and Her World: Friends, Fashion, and Fame”. Другото задължително условие беше да намеря актриса, която да пресъздаде такъв образ, а не някоя, която ще бъде имитатор и ще създаде бледо подобие на Шанел.”
Фонтен открива Шанел в лицето на Одри Тоту. „При първата си среща с Одри бях поразена от нейната воля, дързост и от дълбочината на погледа й, който ме прониза”, спомня си Фонтен. „Шанел обръща внимание на всичко. Културата й не се гради на знания, а на наблюдения. Още не бях написала и един ред от сценария, когато се запознах с Одри, но знаех, че ако ми се довери и ако продуцентите приемат да останем в годините на чиракуване, ще мога да се впусна в приключението на първия си филм за конкретна епоха.”
Тоту също е очарована от Шанел и мисълта да изиграе такава роля отдавна я занимава. Тя е запленена от визията на Фонтен. „Тайно се надявах да получа предложение с конкретна гледна точка, защото напредничавият й характер, духът й и позицията, която дава на жените, ме очароваха”, казва Тоту. „Освен това, когато Ан Фонтен ми обясни как смята да разгъне темата, веднага се съгласих.”
„Ан ми позволи да развия характера на Шанел, като потърся различни аспекти на ролята, като покажа емоционалната й същност – крехка и мила, но същевременно властна и горда”, продължава актрисата. „Фактът, че една жена режисира този филм, вече е голямо предимство, за да се покаже колко трудно е било за „слабия” пол в онова време. Интелигентността на Ан Фонтен, нейният финес, глобална визия за образа и сюжета бяха от изключително значение за режисурата й.”
За да завърши успешно амбициозния проект и да пресъздаде вярно годините на формиране на Коко Шанел, Фонтен е решена да събере завършени и одобрени ръководители на творческия отдел. „За пръв път снимах филм за конкретна епоха. Исках да работя с техници, които имат опит в своето поле на дейност”, казва тя.
Фонтен извършва дълга подготвителна работа с ключовите членове на екипа си и предлага да проучат няколко отлични филма от времето, в което се развива сюжетът. „Някои още са класика, други са направени от талантливи режисьори, но сега се смятат за старомодни”, казва Фонтен и добавя: „Историческият филм е много труден жанр, защото е лесно да паднеш в капана на флирта с традицията на телевизионния филм. От самото начало трябваше да провеждаме твърда линия срещу тежките образни спънки във филм, свързан с конкретна епоха.”
Сценографът Оливие Радо е автор на декорите на The Lover, Queen Margot, Lucie Aubrac и Gabrielle (който спечели френската награда „Сезар” през 2006 г.).
„От първата ни среща Оливие Радо ме спечели със саркастичната си визия за дизайна на декорите”, казва тя. „Веднага почувствах, че ще бъдем в естетическо съзвучие.”
Радо изучава подробно живота на Коко Шанел. „Трябва да помним винаги да акцентираме повече върху личността, отколкото върху периода, и да посветим създадения от нас свят на сюжета, на чувствата и на режисьорското виждане”, казва Радо. „Това придава на филма плътност. Вместо само да копирам архивите, аз предпочитам да интерпретирам, да размествам и да имам свободата да запазя същественото, сензационното. Във всеки случай много малко документи показват Шанел през годините на нейното чиракуване. В крайна сметка най-интересно ми се стори да се върна до източника и да видя какво е повлияло творчеството й. Обърнахме особено внимание на декорите в сиропиталището и на Обазин в началото на филма с черните поли и бели блузи, които също оказват въздействие на стила й. Тази скованост се появява отново накрая, когато Коко Шанел гледа триумфалния моден парад от стълбите на Maison CHANEL.
Фонтен иска първоначалните декори в сиропиталището, където е отраснала, в кабарето в Мулин, където пеят със сестра й, да се заснемат в тесни кадри, за да се създаде усещането за потиснатост. После свободата се манифестира, когато Коко пристига в замъка на Етиен Балсан в Рояльо, който е в пълен контраст със строгостта на Обазин. „Посетихме дузини замъци, но избрахме първото място, което бяхме видели”, спомня си Радо. „Някои бяха твърде натруфени, други – прекалено помпозни. Накрая избрахме замъка Милемо от 18-и в. в Ивелин, тъй като просторният му екстериор със своята шикозна простота биха могли да вдъхновят Коко. Тя открива света в обкръжението на Балсан.”
Другото притеснение, което авторите на филма споделят със сценографа, е как да намерят места за снимките, които да им дадат възможност да заснемат филма изцяло във Франция. „Шанел олицетворява френската елегантност”, казва Радо. „Образът й е толкова парижки, че щеше да бъде жалко да не снимаме във Франция.”
Фонтен и Радо си сътрудничат в намирането на творчески начини да внесат натурализъм в атмосферата, показана във филма. „Едно от качествата на Ан е, че не прибягва към безполезни практики”, обяснява Радо. „За по-зрелищните сцени с много статисти тя предпочита естествени и правдиви условия пред свръхшироките рамки, където значителни средства се пръскат по екрана за максимален ефект. Има по-голяма чувствителност, когато усещаш, че някои неща излизат извън рамката. Ан предпочита миниатюрата и натуралистичните ефекти пред показността. Всъщност подходът й е много съвременен. Също така ние смекчихме живописната представа за кабарето – неприличното, пъстро кабаре, в което те пошляпват. Моделирах го по-скоро по подобие на американското кафе в Париж, което е обзаведено с тъмна дървесина. Усещахме, че трябва да направим по-малко крещящо едно място, което ще бъде декор за г-ца Коко Шанел.”
Отплатата за Радо е да види как завършената визия оживява. „Помня деня, в който снимахме в шапкарското ателие – първият парижки декор, който илюстрираше първия успех на Шанел”, отбелязва той. „Като видях Одри Тоту с нова прическа на едри букли, с цигара между устните, да оправя гарнитурата на една шапка, имах впечатлението, че наистина гледам Коко Шанел. Беше невероятно!”
Да създаде изключително важните костюми от този период от живота на Шанел, който е отразен във филма, Фонтен възлага на Катрин Летерие (отличена с френски „Сезар” през 2000 г. и 2004 г.), която демонстрира таланта си в съвместната си работа с Фонтен по предишния й филм Тhe Girl From Monaco \La Fille de Monaco), както и в сътрудничеството си с утвърдени кинодейци като Ален Ресне, Луи Мале, Робърт Алтман, Люк Бесон, Джонатан Дем, Андре Тешин, Бертран Блие и Ридли Скот. Летерие започва модната си кариера (тя завършва Ecole de la Chambre Syndicale de la Haute-Couture Parisienne), преди да навлезе в киното и да стане един от най-търсените дизайнери на костюми в киноиндустрията.
„Целият екип беше непреклонен, че трябва да избегнем всички капани на образността, представянето или живописността, в частност по отношение на костюмите”, казва Фонтен.
„Цевта беше не да направим филм за историята на модата”, казва Летерние. „Понякога трябваше да си позволяваме свобода. За да се впишем в сюжета, прочутите раирани моряшки пуловери, с които е Шанел на прочутите снимки от ’30-те години, се появяват в по-ранен етап от филма, в сцената, където Коко се разхожда по плажа с Бой и забелязва пуловерите на рибарите, които вадят мрежите си. В друг момент, когато Ан искаше да си представя как се е появила прочутата по цял свят торбичка ШАНЕЛ, нарисувах ватиран несесер във формата на торба и поръчах да го ушият от стара черна памучна канава на петна, от която са шиели дрехите си селяните, сякаш младата Коко го е направила от останало парче плат, дадено й от лелите й.”
Ключов елемент в дизайна на костюмите е да се покаже въздействието, оформило стила на ШАНЕЛ. „В модата всеки дизайнер си има свои линия, цвят и материали”, продължава Летерие. ШАНЕЛ се познава веднага. Карл Лагерфелд адаптира стила на ШАНЕЛ към бъдещето, а аз направих същото, но към миналото. Върнах се във времето, проектирах първите модели, които може да е създала Шанел и които може да са оформили стила й. Стилът на ШАНЕЛ се отличава по кройката, по еластичната материя и по съвършената си изчистеност. Костюмите, създадени за филма, трябваше да съответстват на точните стандарти на от кутюр.”
Летерие отваря временно ателие за филма с чиракуващи шивачки и ръководители, което работи на пълно работно време да изработи костюмите, необходими за филма. „За сцените, в които има много статисти – балната зала, хиподрумът, Emilienne’s theatre и т.н., освен костюмите изработихме 800 различни шапки, създадени от двама отлични шапкари – Стивън Джоунс и Пипа Клеатор. Преди да започне да прави дрехи, Шанел постига успех в шапкарството. Нейните шапки са по-добре конструирани и по-малко натруфени от другите в онези времена. Тя се присмива на претрупаните шапки, които носят някои жени: „Как могат да мислят с това на главите си!”
Едно конкретно изпитание беше да интегрираме по-съвременния вид в ерата, в която Шанел ги показва. „За мен беше трудно да поставя в контраст елегантността на простия и променлив стил на Шанел с модата през 1900 г.”, обяснява Летерие. „Исках да съхраня красотата му с блузите, които подчертават бюста, панделките, ширита, перата и воланите и да покажа неговата прекомерна и крещяща страна, за да постигна контраста с чистите плавни линии на ШАНЕЛ.”
За финалната сцена на подиума Летерие избира автентични модели и бижута от различни периоди в колекцията на ШАНЕЛ. „Сътрудничество с ШАНЕЛ беше от първа необходимост за нас, в частност за финалната част, където беше немислимо да не включим рокли с марката ШАНЕЛ”, казва Фонтен. „В тази част всички рокли са от колекцията на ШАНЕЛ. Имах няколко срещи с Карл Лагерфелд. Показахме му скици на дрехите, които правеше Катрин Летерние.”
За аксесоарите сценографът тръгва на лов. „Издирих памучни панделки, копринени панделки, копчета и други аксесоари от онзи период на пазарите за употребявани вещи и в антиквариатите”, спомня си тя. „Дори намерих колие от платина и диаманти, което е принадлежало на г-ца Шанел, в Louvre des Antiquaires. Във филма великолепното бижу краси шията на Одри Тоту в сцената в ресторанта, където тя се появява в черна вечерна рокля с пайети. „Одри прояви голям интерес към костюмите и по време на пробите исках да се съсредоточи и да се превърне в Коко Шанел.”
Летерие включва с удоволствие елементи на ШАНЕЛ и в костюмите за мъжете. Както отбелязва тя „за гардероба на Балсан използвах туийд, който е също една от запазените марки на ШАНЕЛ, а за мантията му помолих Бианчини-Ферие в Лион да изработят копринен плат с щампа по стар дизайн на Раул Дъфи под формата на коне, чийто цвят бях сменила.”
„Целият ми екип – от ръководителя до стажанта, беше силно мотивиран и всички бяха вдъхновени да правят костюми за Коко Шанел. Все едно да играеш Молиер, ако си актьор. За нас ШАНЕЛ е легенда!”
Да заснеме филма Фонтен кани Кристоф Бюкарн, чиято работа зад камерата може да бъде оценена в „Париж” на режисьора Седрик Клапиш, Paint or Make Love на братята Ларю и най-новия филм на Жако ван Дормаел. „Кристоф Бюкарн е оператор, готов да се изправи пред всяко предизвикателство”, вълнува се Фонтен. „Той притежава изумителна комбинация от интелигентност и хумор.”
Фонтен работи с Бюкарн, за да може кинематографията винаги да отразява гледната точка на Шанел. „Филмът трябва да бъде като характера на Коко Шанел”, обяснява тя. „Тя е млада жена, който никога не стои мирно. Снимките трябва да пулсират и камерата трябваше да бъде чувствителна към движенията. Често снимахме с камера, която се държи в ръце. Кристоф Бюкарн е много добре приспособяващ се оператор. Откритостта и почтеността, с които подходи към филма, много ми помогнаха.”
Режисьорът и операторът решават да снимат с две камери, за да запазят ритъма и темпото и да придадат на сцените известен модернизъм. „Идеята беше винаги да следваме Шанел в нейното развитие и вътрешните й вълнения, любовната й история. Филмът е заснет почти изцяло от нейната гледна точка, с изключение на две или три сцени, свързани с чувствата й”, казва Бюкарн и добавя: „С Ан отказахме да прибягваме към самодоволството и съзерцателната страна на филмите, свързани с конкретна епоха. Няма описателни движения, които да намаляват величието на декора с пищността на каляски с конски впрягове и кохорти от статисти. Луксът на филма идва точно от това, че не парадираме с ресурсите си. В сцената на хиподрума например на екрана има 300 статисти, но нямаше протяжни описателни кадри. Целта беше да пресъздадем атмосферата на хиподрума в онези дни. Било е претъпкано, защото там хората са отивали, за да ги видят.”
Бюкарн решава да заснеме сцените в Рояльо на слънчева светлина, за да акцентира върху ослепителната белота на замъка. „Макар да е родена в провинцията, Коко е затворена в сиропиталище на много ранна възраст”, обяснява Бюкарн. „После живее в таванска стая и задимено кабаре, а след това изведнъж в замъка тя открива чудесата на природата. Опитах се да предам чрез кадрите и осветлението усещането за свобода, което трябва да е изпитала Шанел там. След строгостта на Обазин, където използвахме много черно и бяло, искахме слънчева светлина, широки кадри и празнична атмосфера, които кореспондират с личността на Балсан. За тази ярка и светла страна с дизайнера на декора Оливие Радо ползвахме като база за сравнение „Великият Гетсби”.
Бюкарн също така с удоволствие интерпретира отново портретните снимки на Шанел на Сесил Бютон, например на Шанел в ателието й. „На финалната сцена на стълбището на Maison CHANEL на rue Cambon осветлението, което създадох, си играе с остатъчна светлина, за да придаде елиптично усещане за сцената, където прочутите модели на подиума се виждат само като отражения в огледалата. Тук беше важно да подчертаем вътрешното виждане на Шанел.”
Бюкарн признава, че е бил вдъхновен от изключителната фотогеничност на Одри Тоту. „Заложих на контраста между светлата й кожа и тъмните й очи и коса”, спомня си той. „В очите й има магнетизъм. Избягвах директното осветяване, за да акцентирам на меката, но все пак контрастна страна – леко докосване, което ми позволи да обхвана контурите, които ми бяха нужни за костюмите и материалите. Одри с охота се идентифицира с образа си, усети изцяло силния и решителен дух на Шанел. Беше истинско удоволствие да я снимам. Освен че има красива външност, Одри отделя голямо внимание на техниката. Различните жестове и движения в играта й са изключително прецизни.”
Последният елемент – музиката, е възложен на номинирания за „Оскар” композитор Александър Деспла („Странният случай с Бенджамин Бътън”, „Кралицата”), който е написал саундтрака към повече от 60 филма. Талантливият и производителен композитор дели времето си между френски продукции (Largo Winch, The Singer, The Valet) и международни филми. Вдъхновеният му саундтрак към „Сърцето ми спря да бие” е отличен със „Сезар” за най-добра музика във Франция и със сребърна мечка на Международния филмов фестивал в Берлин.
Както и при физическите аспекти на продукцията Фонтен и Деспла работят заедно, за да отразят самата Шанел в музиката. „Мисля, че Коко Шанел е имала много конкретен поглед към реалния живот, което се отнася и за Одри Тоту”, коментира Деспла. „Двете имат еднаква тежест и наситеност. Тя не само гледа. Тя изследва критично и наблюдава много интензивно. Тя хваща един детайл – цвят, форма, който се превръща в нещо нейно, щом премине през филтъра й. Това е основната цел, която исках да постигна с музиката – да запазя наситеността на характера й, а не само да звучи забавно. Тя е имала голям кураж и желание да промени нещата. Това е нещо, което много харесвам – когато хората на изкуството показват пътя – различен път, друг път, а не се носят по течението на реката. Музиката ми трябва да го отрази.”
Крайният ефект, както се надява Фонтен, ще бъде комплексното представяне на една млада жена, който открива себе си. „В частност ме интересуваше това да проследя как Коко гради съдбата си пред собствените си очи, като открива нови неща по пътя”, казва тя. „Нищо не е било програмирано при нея. Тя не гради кариера, за да постигне успех. Тя изобретява. Тя няма амбицията или средствата да се съобразява със света на буржоазията – неговите врати са затворени за нея. Затова тя привлича вниманието към себе си, за да започне да провокира. Тя не иска да се придържа към този свят, а да го адаптира към собствената си личност. Тя обича и да рискува. Много харесах идеята, че тя е неизвестна, когато започва пътуването си към този свят. Когато пристига в Рояльо, Балсан й забранява да излиза от стаята си. Тя съчинява емблематичен образ за тайните на своя произход и винаги разкрасява историята на детството си.”
|
