Историята
След като се запознава с материала публикуван от Патриция Туроншо в ‘Libération’, Ариел Зейтун решава да ме намери. Навремето бях канен на премиера на филма на Оливие Глаас „Insomnies” и реших да отида. Там срещнах самият режисьор, който ме запозна с Ариел Зейтун. Вечеряхме заедно няколко пъти и решихме да работим съвместно над този проект.
От разказ до филм
Имах нужда от време, за да разбера, че дадеш ли историята си на киното, тя не ти принадлежи повече, което е ужасно. Но Ариел успя да ме убеди, че става дума за игрален, а не документален филм.
Белвил
Най-разтърсващата за мен сцена е изгледа към Белвил, който познавах, който може да се види само в архивите: имах чувството, че отново съм на десет. Ариел рискува много с решението да снима града такъв какъвто е сега и първия ден на снимки беше точно в моя квартал. Напуснах Белвил през 1975 г., гонен от полицията, а се връщам тук пазен от нея. Въпреки всичко, атмосферата е същата: в деня, в който съпругата ми дойде на снимачната площадка в Бют Шомон, много се притеснявах как ще се почувства. Сцената бе отиграна така добре, че тя ми сподели как досега не си е давала сметка за изминалото време.
Последни думи
Завръщането към тези събития беше като пътуване през ада: нямам желание да се задълбавам, а заедно с Ариел говорихме много за детството. В крайна сметка осъзнах, че ние не решаваме нищо в живота и не знаем кога и какво ще се случи. Никой не се ражда научен да бъде майка, нито да бъде разбойник, човек просто става такъв.
|