|
От фантастика към психологична драма
Всичко започва с интереса на Люк Бесон към един фантастичен филм открит в Япония, „Himitsu”, в който след тежка катастрофа душата на една майка преминава в тялото на дъщеря. Сигурен в драматичната стойност на историята, Люк Бесон купува правата за репродукция на филма и поверява сценария на една американка, която среща малко преди това: Ан Черкис. „Бях вкъщи и пишех, когато моят агент ми позвъни, за да ми каже че Люк Бесон е в Лос Анжелис и иска да ме види. Отдавна съм почитател на неговите филми и това ме развълнува. Той ми разказа за японския филм, който е открил и ми предложи да напиша сценария. Бях смаяна: възможно ли беше всичко да е толкова просто. След като се съгласих с предложението, позвъних на агента си, за да се убедя че всичко това е вярно!”.
Хранеща голяма страст към драмата, Ан Черкис веднага се захваща със сюжета и неговия сюрреалистичен аспект. „Първоначалната ми реакция беше да поставя историята в реалността. Не ставаше въпрос да игнорирам фантастичния елемент, но не исках да разкривам изцяло загадката и харесвах идеята за реализъм. Надявах се на излизане от салона зрителите да се питат: „Как ще реагирам, ако ми се случи нещо подобно?””.
Този стремеж към реализъм на историята е споделен и от режисьора на филма, Винсънт Перес. „Почитател съм на азиатското кино, то разказва много емоционални истории като пътя на един дух преминаващ в чуждо тяло. Има едно японско поверие: ако една душа напусне тялото си и се скита сред живите, то е за да изпълни някаква недовършена мисия. Ето защо адаптирах тази история спрямо моята чувствителност и реализъм”.
В търсенето на рядката перла: Оливия Търлби
Другото голямо предизвикателство на продукцията е изборът на млада актриса, която да влезе в ролята с две лица: това на Саманта и това на Хана. Ан Черкис: „Докато работех над сценария осъзнах, че ще е много трудно да намерим млада актриса, която да се превъплати в двойствения персонаж”. Винсънт Перес прекарва дълги седмици в търсенето на актриса, която да излъчва свежестта и невинността на едно младо момиче и в същото време да е достатъчно зряла, за да накара зрителите да повярват в трансформацията ѝ. „Опитах в Ню Йорк и Лос Анжелис, срещнах се с около 300 момичета, но не успявах да намеря това, което търсехме. В момента, в който Оливия влезе в залата за прослушвания усетих нещо различно: това беше едно момиче, което носеше целият свят със себе си. Тя прочете част от сценария и веднага ми се стори подходяща. Бях изненадан, че никога не се е снимала в игрален филм. Помолих я да прочете сценария и да се върне на другия ден. Разиграхме няколко от сцените на филма, сред които и една от последните – най-трудните и тя отново блесна с възможностите си. Занесох касетата с нейното представяне на Люк Бесон и той я одобри”.
Непозната на широката публика, възпитаничка на Шекспировата школа и работила в малките нюйоркски театри, Оливия дебютира на големия екран във филма „Тайната”: „Смятам тази продукция за моят първи ангажимент като истинска актриса и бях много нервна през първите дни на снимачната площадка. Нямах никаква представа как ще се подготвя! Не ме плашеха динамичните сцени, като тази на катастрофата, защото крайните емоции са по-лесни за пресъздаване. Сцената на спор между Саманта и Хана например, ми беше по-трудна за интерпретиране”. В същото време актрисата е доволна от работата си под ръководството на такъв режисьор, който в същото време е и комедиант. „Комуникацията помежду ни се осъществяваше на много нива. Той е невероятен човек и професионалист”.
От своя страна, Винсънт Перес, който се дефинира като „треньор” на младата актриса, не пести думите си що се отнася до нейният талант: „Невероятно е да наблюдаваш първите стъпки на една актриса родена за киното”. Оператора на филма, Пол Сароси също открива вродените качества на Оливия: „Камерата я обожава и нейното лице улавя много добре светлината”.
Във всички сцени, Оливия преживява едни динамични и натоварени дни на работа – колкото физически, толкова и психически. Най-голямата трудност се оказва смяната на персонажите – ту Саманта, ту Хана. Това е една задача, за която е необходимо тясно сътрудничество с Лили Тейлър – майката на Сам. „Наблюдавах продължително играта на Лили в ролята на Хана и работихме заедно над жестове и мимики, специфични за нейната героиня. За мен бе по-лесно да съм Хана. Имаше дни, в които напълно „изгубвах” Сам”.
В кожата на Сам
Един от големите успехи на филма е реалистичният портрет на Сам – младото момиче в криза. Ан Черкис: „Имах по-малка сестра, която учеше в колеж по времето когато работех над сценария и знаех какво преживява. Това ми позволи да се вдъхновя от нейните емоции и личен опит”. Така, отношенията на Сам с майка ѝ и нейните приятели, както и ежедневието ѝ в гимназията напомнят на най-добрите филми посветени на тази трудна възраст. Лили Тейлър: „Винаги е имало конфликт между младите и възрастните, който се изразява по различни начини. Имам чувството, че с всяко поколение той става все по сериозен. Младите рядко виждат личните си преживявания отразени в киното. Историите за подрастващите не са често срещани на големия екран, като изключим филми като „Тринайсет” или „Шантав петък”. Изпитвам съчувствие и симпатия към младежите и в частност към младите момичета, защото аз самата съм минала по този път; имам чувството, че този филм е адресиран към тях – в лицето на Сам. Мислих много за племенничките си, за да отработя ролята”. Като баща, Винсънт Перес признава, че и той не веднъж се е питал какво се случва в главата на дъщеря му: „Кризата в израстването на младежите, проблемите на комуникацията на тази възраст, ролята на майката, трудностите при обсъждането на лични теми с бащата – тези проблеми са познати на всяко семейство”.
Оливия Търлби потвърждава лекотата, с която е успяла да се идентифицира с това младо момиче. „Освен „тъмен персонаж”, Сам е подрастваща. Между нас има нещо общо в отношението към майката. Споделям нейното чувство на изолация и стремеж към независимост. Сам не вижда майка си като силна фигура, като сложна личност. Тя смята, че майка ѝ е досадна и несъобразителна. Тя я обича, но това е една много елементарна, вродена любов: Сам не иска по никакъв начин да прилича на майка си; тя не изпитва уважение и възхищение към нея”.
Между възрастни
Ако визията на младежта представена във филма е толкова оригинална, то е защото тя минава през гледната точка на родителите на Сам – Лили Тейлър и Дейвид Духовни. Всеки от персонажите открива лека полека истинския живот на другите: Хана, която влиза в света на своята дъщеря; Бенджамин, който се научава да разбира по-добре съпругата и дъщеря си; и накрая Сам, която най-накрая опознава истинската същност на майка си. Една ситуация, която от гледната точка на Лили Тейлър, доближава филма до приказка. „Тази история говори за апатия и съчувствие. Това ме подсеща за една индианска поговорка: „Не можеш да съдиш някого, ако не се поставиш на негово място””. Актриса на независимото американско кино, Лили Тейлър е една от любимките на Винсънт Перес: „Лили притежава техниката на професионалист и свежестта на една млада комедиантка. Тя е голяма актриса – щедра, властна и крехка в същото време”.
От своя страна, Дейвид Духовни, известен със сериите „Досиетата Х” влиза в ролята на един баща загубен от промените, които настъпват у неговата дъщеря. Винсънт Перес: „Дейвид има по-комплексно отношение що се отнася до емоциите, което се явява и неговата индивидуалност като актьор. Той рядко дава израз на чувствата си, което придава уравновесеност на филма – той представя мъжката гледна точка на историята. Героят му въплъщава позицията на зрител, който поставя под въпрос поведението на Сам и нейната реалност. Лека полека ние приемаме тази абсурдна ситуация, защото и той я приема”. Дейвид Духовни описва филма като романтичен трилър: „Историята подхваща една класическа тема – притежанието – която се превръща в любовна история”. Той потвърждава богатата гама от чувства, представени във филма: „Това, което намирам за интересно в моят герой е, че той постоянно трябва да се адаптира – бащинска обич, ревност, любов; в една и съща сцена има толкова вариации на тона, което прави ролята много интересна”.
Лили Тейлър и Дейвид Духовни споделят за постоянството и професионализмът на Винсънт Перес на снимачната площадка. Лили Тейлър: „Фактът, че и той самият е актьор го прави по-добър в работата му на режисьор. Мисля, че през цялата си кариера на актьор той е бил и режисьор, без да го осъзнава”. Дейвид Духовни: „Винсен винаги изслушваше идеите ни. Актьорите, които в даден момент започват да се занимават и с режисура изпитват по-голяма симпатия и интерес към мнението и работата на колегите си”.
За Лили Тейлър и Дейвид Духовни сцената в болницата се оказва най-трудна за заснемане. Лили Тейлър: „Сцената беше много взискателна: трябваше да предизвикаме у себе си чувствата, които моментът изискваше и в същото време да запазим концентрация над работата си”. Дейвид Духовни: „Трудното беше да запазиш чувството на покруса дори когато камерите не снимат. Въпреки, че разбирахме това, което героят изпитва, тежко е да показваш такъв тип емоция на публично място”. Реализирана с трезвост и реализъм, тази сцена се оказва голямо предизвикателство и за Винсънт Перес: „Това беше най-трудната част от филма за мен. На хартия изглеждаше достатъчно сложна, но на яве бе истинско изпитание! Това е и моментът на пренасяне на духа – майката и дъщерята се изправят лице в лице със смъртта и едната дава живота си на другата”.
Осветление, камера
Също така и фотограф, Винсънт Перес обръща голямо внимание на избора на кадри и осветление. Той нарича оператора Пол Сароси „скулптор на светлината”. „Когато срещнах Винсен в Монреал”, припомня си Пол Сароси, „бях изумен от неговите познания в сферата на фотографията: веднага заговорихме на един език и обсъдихме търсената от него визия на филма. Той е режисьор мечта за един оператор: Винсен знае какво иска, но остава отворен за идеите на другите. Филмът сякаш е разделен на три отделни части: живота на семейството преди катастрофата, след катастрофата и възстановяването на равновесието на края на историята. Преди злополуката светлината е по-мека, по-романтична – къщата е изпълнена с живот; след катастрофата се появяват повече сенки, светлината е по-сива – къщата е празна и студена”.
Винсънт Перес цитира името на американския художник Едуард Хопър като референция за осветлението, докато Пол Сароси подчертава влиянието на канадското кино над цялостната атмосфера на филма. „Тук можем да говорим за канадско качество на светлината: зимните дни, архитектурата. Заснемането на филма през зимата в Канада беше силно повлияно от кратката продължителност на деня; това дефинира избора на лента, осветление, различните планове и кадри при заснемането на дадена сцена”.
Музиката на филма
За музиката на филма Винсънт Перес избира Натаниел Мешали („Револвер”, „La Boîte Noire”, „Tehilim”): композитор известен с формацията си под ръководството на Габриел Ярд и неговата плодотворна колаборация с Рафаел Наджари.
Свикнал да смесва оркестрова с електронна музика, за „Тайната” той подбира оркестър от арфа, кларинет, флейта, пиано и няколко синтезатора. За оригиналният саундтрак Натаниел работи съвместно с Крейг Уолкър – бивш вокалист на групата „ARCHIVE”. Неговият плътен и многопластов глас отразява много точно атмосферата, която Винсънт Перес и Натаниел Мешали се опитват да пресъздадат.
|
