Любовната история между Лазар и Менка във филма е много силна. Вярвате ли, че любовта може да доведе до изкупление?

Да, вярвам. Пътят на изкуплението преминава през поемането на отговорност за нашите действия, дори за постъпките на други хора, които са свързани с нас, и през поправянето им чрез любовта. Това обикновено е страшно. Именно затова и този филм е „страшен” /scary/. Но аз мисля, че страхът е нещо добро. Изправяйки се лице в лице с нашите страхове, и особено като ги преодоляваме чрез любовта, ние стигаме до изкуплението.

Какво мислите в тази връзка за семейните ценности?

Семейството се надценява. Любовта – не. Любовта в брака, към детето или родителите е нещо прекрасно и важно. Но семейството като институция понякога се извращава и служи за потискане на личността. Това е една от темите на „Сенки” – как родителите понякога се крият зад престорената си любов към детето, която може да бъде задушаваща, обсебваща, егоистична. Властта на македонската майка в това матриархално общество е много голяма. Еврейската майка и италианското „мамче” нямата нищо общо с македонската майка-мъченица . /”Вие ще ме вкарате в гроба! Кръвчицата ми изпихте!”/ Майката на Лазар е това, което би станала лейди Макбет, ако беше доживяла да има голям син.

Лазар сякаш се разкъсва между четири силни жени: майка си, жена си, Менка и съседката си. Как се стигна до точно този портрет на „слабия” пол?

Опитвам се просто да кажа истината в лицето на пропагандата за „силата” на мъжете.

Във филма се съдържа голямо сексуално напрежение...

Сексът е нещо добро. Лицемерието – лошо. Сексът съдържа в себе си живота и смъртта. Заради начина по който го третира обществото, превръщайки го в табу, със своето лицемерие, създавайки нисък праг на толерантност към сексуалното – сексът се превръща в края на краищата в нещо силно привлекателно за много творци. „Сенки” е за сексът и смъртта – и още няколко други неща, свързани с тях.

„Сенки” е и филм за индивидуалното и историческото, и както споменахте – за поемането на отговорности, наистина ли за всекиго ли идва време за разплата?

Ние сме възпитани да вярваме, че на света съществува някакво равновесие, някаква справедливост. Аз не съм сигурен дали това наистина е вярно, но поне засега се опитвам да подсиля тази илюзия.

Да, вярвам, че е добре да си платиш дълговете, дори ако те са ти оставени в наследство. Това е прочистване в положителен смисъл, да бъдеш чист към самия себе си. Разбира се, в „Сенки” това е казано по съвсем прост, достъпен начин, каквото трябва да бъде и изкуството, което интригува. Понякога харесвам и езотеричното изкуство, но съм силно привлечен от простото, измамно просто изкуство, което всъщност може да бъде много дълбоко, като произведенията на Кърт Вонегът, например.

„Сенки” засяга един мрачен момент от историята на Гърция и Македония – изселването на македонците от крайбрежието на Егейско море. Но това не бива да се интерпретира като обвинение, защото вашата политическа позиция е доста по-широка от този геополитически епизод. Така ли е наистина?

Този паралелен сюжет е важен, макар да не е основна тема на филма. Трагедията на егейските македонци е опустошителна, но във филма тя е само мрачна сянка в цялата фреска.. Сега чета една книга „Погребете сърцето ми при Раненото коляно” – за войните с индианците в американския Запад и виждам един друг геноцид, друг случай на етническо прочистване. Егейските македонци са прогонени от историческите си родни домове. Стотици и хиляди са изхвърлени, разселени из съседните страни или дори убити. Много деца са разпилели из Европа. Имам приятели, родени в Ташкент, Чехословакия или Румъния, чиито родители са имали такава съдба, и те са се завърнали да живеят в Македония. Да прикриваш геноцида от миналото означава само да го увеличаваш и аз чувствах, че тази история трябва да намери място в „Сенки”, където се говори за отговорността на индивида пред лицето на семейството и историята. След като написах сценария, един македонец от Швеция ми писа за историята на негов познат, който погребал баща си в новата му родина – Република Македония. Няколко години по-късно – следвайки предсмъртната воля на баща си – той изровил костите му , прекосил нелегално границата с Гърция през нощта и ги заровил отново в родното място на баща си от другата страна на границата.

В „Сенки” намира място този нощен ритуал на Задушница. Дали това е действителен и все още практикуван традиционен обред?

Да, така е. Това е християнизиран езически ритуал. Макар че следва определени празници от източно-православния календар и църквата не го признава официално, тя все пак изразява някаква търпимост към него. Никога няма да видите свещеници на гробището през нощта на Задушница. Това става три пъти годишно, когато хората ходят на гробовете на техните скъпи покойници, носят храна и пиене за душите на мъртвите, отливат вино или ракия за покойните, чистят гробовете и прекарват нощта там. Особено интересен намирам факта, че това фактически се превръща в тържество на живота чрез приемането на смъртта. Не винаги, разбира се, - често е много мъчително да си припомняш, че някой, когото толкова си обичал, вече е мъртъв, но това е някакъв начин да го преодолееш. Това се случва сред една напълно съвременна градска среда. Хората идват със своите големи коли, с мощни стереоуредби, говорят по мобилните си телефони, които после изключват, палят свещ, отливат вино или ракия за мъртвите. В „Прах” предложих една историческа версия на нощта на Задушница, докато в „Преди дъжда” има едно голямо погребение; така някак си непреднамерено, нещата от различни филми се свързват.