Стефан Неделчев Цанев, 07.08.1936 г., с. Червена вода, Русенско, драматург, поет, белетрист, публицист.
Завършва журналистика в СУ „Св. Климент Охридски” (1959) и драматургия в Московския киноинститут (ВГИК, 1965). Работи като кореспондент на в. „Народна младеж” в Родопите (1959), редактор в СИФ (1965 – 1966), драматург в Държавен сатиричен театър (1967 – 1970), Театър на окръзите (1970 – 1973), Театър „София” (1973 – 1984, 1990 – 1991, от 1996), ДТ – Пловдив (1984 – 1990), Театър „Българска армия” (1992 – 1996).
Пиеси: „Истинският Ивайло” (ДТ – Бургас, 1962, забранена; ДТ – Пловдив, 1990), „Бунтът на статуите” (Учебен театър при ВИТИЗ „Кр. Сарафов”, 1967), „Събота’23” („Разпята събота”, ДТ – Пазарджик, 1971), „Носете си новите дрехи, момчета! или Цялата истина в понеделник” (ДТ – Бургас, 1977), „Единадесетият час” (Народен театър за младежта (НТМ), 1977), „Процесът против богомилите” (МДТ – В. Търново, 1978), „Рицарят на печалния образ” ( Държавен сатиричен театър, 1979), „Любовни булеварди” (НТМ, 1983), „Животът – това са две жени” (Театър 199, 1984), „Последната нощ на Сократ” (Театър 199, 1986; играна още в Париж, Киев, Монреал, Атина, Москва, Питсбърг, Братислава, Гюргево и др.), „В неделя Господ си почива” (ДТ – Бургас, 1987), „Страшният съд” (ДТ – Плевен, 1989), „Тайната вечеря на Дякона Левски” (НТ – „Ив. Вазов”, 1988), „Другата смърт на Жана д’Арк” (Театър 199, 1991; играна още в Париж, Монреал, Атина, Бордо, Петербург и др.), „Параноя”, „Величието и падението на Стефан Стамболов” (Театър „Българска армия”, 1994), „Тайното евангелие на Иоан” (ДТ – Русе, 1995), „Пир по време на демокрация” (Театър „София”, 1994), „Адът – това съм аз” (Театър „София”, 1998), „Конят на Александър Велики” (Театър „София”, 2003), „Всички луди ме обичат” (Театър „София”, 2004), „Певецът на северните морета” (2005).
Пиеси за деца: „Джуджето и седемте Снежанки + 1” (ДТ – Пазарджик, 1976), „Най-чудното чудо”.
Стихосбирки: „Часовете” – 1960, „Композиции” – 1963, „Хроники” – 1965, „Аз питам!” – 1967, „Реквием” – 1980, „Сезонът на илюзиите” – 1988, „Спасете нашите души!” – 1992, „Сълзата на Бога” – 2003, „Птици” – 2005 и др.
Други: „Убийците са между нас” – есета, 1996, „Измислици за деца” (Анини приказки, Янини притчи, Джуджето и 7-те снежанки, Рицарят на печалния образ, Най-чудното чудо, Духът на баща ми) – в три тома, 1999, „Мравки и богове” – роман, 2000, „Дяволите в ада ще ми ръкопляскат. Публичен дневник (1978-2002)” – 2003, „Български хроники” – том I (2137 г. пр. Хр. – 1453 г. сл. Хр.) – 2006; том II (1453 – 1878 г.) – 2007; том III (1878 – 1943 г.) – 2008; том IV (1943 – 2007 г.) – 2009 (книгите са белетристични произведения, в текста са вложени буквални цитати с точно посочени източници) и др.
Негови пиеси са преведени и играни в чужбина.
Името на Стефан Цанев е записано в краткия списък на живите класици на нашата литература. Три поколения българи, съвременници на три епохи го четат, гледат на театралната сцена или слушат авторските му рецитали. Той е й един от най-известните ни и поставяни драматурзи на театрална сцена. Всеки театрален сезон неговото име и негово произведение е в афиша.
„Отдаван съм разбрал, че театърът е държава, която дълго ще съществува; и все повече започвам да разбирам, че театърът е религия, която залязва. Сцената може да е увеличително стъкло, но зад кулисите театърът е обърнат телескоп, през който се виждат – смалени, но сгъстени – отношенията, конфликтите и моралът на държавата. За разлика от държавата ни обаче театърът е, за съжаление, държава монархическа, където демокрацията изяжда свободата, ако всеки иска да играе царя. Театърът като истинска комуна от съмишленици, равноправни и равни е още утопия (и ще бъде утопия, докато малката територия на театъра е пренаселена и продължава да се пренаселва). Театърът е все още държава, в която като всяка друга държава безработните са в основата на всички недоволства, брожения и заговори; държава, в която любимците са осъдени на деморализация. Затова, ако добре разберем и приемем тази тъжна констатация – за да съществуваме нормално и за да работим добре, ще трябва да сме готови на компромиси и на задължителна (принудителна) толерантност.
...
Но как човек може да се примири с нещо, което разбира и не желае да приеме? Само ако вярва. Така стигаме до въпроса за театъра като религия.
Religio първоначално означава грижа, тачене, съвестност. Обратното на което е negligere (по-позната дума) – пренебрегвам, занемарявам. Запомнете първата дума.
Някои все още пазят в плашливите си детски спомени чувството, че са влезли в театъра като в храм. Тази дума все още се среща и в някои патетични писания, но има стойност само на фалшива метафора. Защото театърът вече не е храм, ние сами девоалирахме театъра, унизявайки се да молим, да мамим или да заставяме (да „организираме”) хората да влязат в него. А кой вярващ ще прекрачи прага на храма, ако не вярва, че там ще влезе в съприкосновение с необикновеното и свръхестественото.
...
Как народът се отнася към театъра и защо?
...
...театъра всички го разбират, всички го коментират, всички на висок глас учат театъра какъв трябва да бъде – театърът вече не учи никого.
Затова от пиедестала на проповедници, заобиколени някога от гладни за слово тълпи (публика) – стигнахме до хала на молещи милостиня дервиши или на нагли чалгаджии, които изчисляват успеха си по броя на монетите в дискоса или по банкнотите, залепени на потните им чела.
...
Няма защо да се лъжем в театъра бавно и сигурно се промъкна манталитетът на телевизията и на естрадата: пъргавина, рутина, повърхностност, пренебрежение към „материала” (както вече наричаме и пиесите), пренебрежение към гузното съзнание за халтура, чиято маска е професионалното високомерие: правя го защото съм задължен, понеже ми плащат... И само тук-таме, и само сегиз-тогиз – и слава богу! – някои наивници се хвърлят като опълченци да защитят някое още нестъпкано камъче на тази отдавна превзета театрална Шипка... Защото освен всичко друго, което сме чели, че е изкуството – изкуството е изначална съпротива на човека срещу природата му, която е животинска, срещу инстинктите му за алчност, самосъхранение, йерархия, съпротива срещу всичко онова, което ни приравнява с животните и дърветата, съпротива, която ни прави хора; и ако искаме тази съпротива за човечност да не се обърне в атака срещу човечността – ние трябва да се сражаваме със себеотрицанието на апостоли, а не с професионализма на платени наемници. „
Из „ТЕАТЪРЪТ – ДЪРЖАВА ИЛИ РЕЛИГИЯ?”, слово на Стефан Цанев, публикувано в Стефан Цанев, Последната нощ на Сократ, Драми, София, 1992.
|
