Рангел Вълчанов е живата легенда на българското кино. Неговият първи режисьорски филм се нарича „На малкия остров” и това днес звучи символично. Защото самият Рангел Вълчанов си остава един самотен остров на таланта и красивата лудост в българското кино – има десетки отличия и награди, но нерядко остава неразбран. Някои от филмите му са изпреварили времето си. В тях има философски и естетически тенденции, които при появата им са недооценени. Години по-късно те стоят модерно.
Такава е съдбата и на невероятния му дебют „На малкия остров”, който по класа не отстъпва на най-добрите образци от Полската школа и Чешкото чудо. В България обаче комунистическата власт го забранява по идеологически причини. Позицията є се променя едва когато филмът получава международно признание – награди от фестивали в Прага и Мелбърн. На голям световен успех се радва и антивоенният „Слънцето и сянката”, удостоен с призове от Сан Франциско и Лос Аламос (САЩ), Карлови Вари, Москва, Мелбърн и Кан. Антиконформисткото, безкомпромисно кино на Рангел Вълчанов обаче продължава да дразни комунистическата власт. Така, след като създава силни филми като „Инспекторът и нощта”, „Вълчицата” и „Езоп”, режисьорът е принуден да отиде да работи в Чехословакия... „Религия може да бъде и една възглавница”, обича да казва Рангел Вълчанов и защитава това си на пръв поглед странно твърдение с уникална теория. Неговата религия обаче е киното – едновременно смешно и тъжно, реално и иреално, скептично, но и романтично. И много, много дълбоко.
Сред най-хубавите филми на режисьора са още „Следователят и гората”, „С любов и нежност”, „За къде пътувате”, „А сега накъде”. А шедьовърът на неговия живот е изповедалният „Лачените обувки на незнайния воин”. С тази изключителна творба, обагрена с мъдрост и взривове от фантазия, режисьорът доказва, че е майстор от световна величина. Любопитното е, че той е написал сценария за филма още през 1962 година, но тогава властта не му позволява да го реализира. Рангел Вълчанов е избран от своите колеги за филмов режисьор №1 на България през XX век.
Реакцията му е следната: „Изкуство, което печели почести, губи честта си.” Едно е сигурно – той честта си не е губил. И в професионален план, и в публичното си поведение винаги е странял от конюнктурата. И никога в живота си не е изневерявал на онези съкровени неща, които са и главните теми в неговото кино – любовта и свободата.
Борислав Колев
|
