25-ият София Филм Фест продължаваНоминираният за международен Оскар и носител на наградата на Домейн Бойар за най-добър балкански филм на 25-ия София Филм Фест „Quo Vadis, Аида?” на най-успешната босненска режисьорка Ясмила Збанич (позната у нас с филмите си „Гърбавица“ със „Златна мечка“ от Берлин и „По пътя“) е разказ за едно от най-жестоките събития в Европа през 90-те години на миналия век – в последните дни на босненската война през юли 1995 година са избити 8 000 момчета и мъже по време на геноцида в Сребреница. В опустошителния разказ на Ясмила Збанич за зверствата от този период е уловен ужаса на геноцида, както и абсурдното безразличие, което позволява всичко това да се случи. Удостоен с награда в Сан Себастиан, пълнометражният дебют на Море Рача „Галактика Андромеда“ (Косово) пресъздава историята на 52-годишен безработен механик, който наема ремарке, за да живее в него. Дъщеря му е в тийнейджърска възраст и е изпратена в сиропиталище след смъртта на майка ѝ. Въпросът е дали двамата ще успеят да се сближат. Румънският режисьор Раду Жуде е откритие на София Мийтингс от преди повече от десетилетие. Премиерата на „Главни букви“ беше на Берлинале 2020. В основата на филма е истински случай, разиграл се преди 40 години по време на режима на Николае Чаушеску. В провинциално градче се появяват тебеширени графити, написани с главни букви. Тайната полиция открива, че „терористът“ е 16-годишен студент, който е обвинен в „стремеж към свобода“. Копродукцията между Сърбия, Германия и България „Жив човек“ на режисьора Олег Новкович е разказ за живота на един застаряващ рокер Джела, принуден да се справя с досадната монотонност на ежедневието, в стремеж да се втурне отново на път и да съживи старата слава. Главната роля е поверена на Никола Джуричко, когото публиката помни от „Когато порасна, ще стана Кенгуру“ на Радивое Андрич, а също и от свръх-популярния телевизионен сериал „Stranger Things“. Български копродуценти на „Жив човек“ са „Чучков Брадърс“.Най-новият филм на хърватския режисьор Далибор Матанич „Зора“ е вторият филм от своеобразната трилогия „Слънце“ – първият е „Зенит“ („The High Sun”), удостоен с наградата на журито от секцията „Особен поглед“ в Кан 2015. Като смесва алегорията с твърде познатата тема на общностите, разделени по идеологически и религиозни причини, хърватският режисьор създава завладяваща драма, заредена с високо напрежение. Драматично-забавна история от Босна и Херцеговина пренася зрителите във времето на предвоенна Югославия. „Концентрирай се, бабо“ на Пиер Жалица пресъздава отношенията в едно семейство - през пролетта на далечната вече 1992 година на членовете на голямо семейство им се налага да се събeрат около смъртното легло на възрастната си майка и свекърва. Междувременно в Сараево започва истинска война… „Оазис“ е филм на сръбския режисьор Иван Икич, представен с успех на фестивала във Венеция миналата година. Копродукцията между Сърбия, Словения, Нидерландия, Босна и Херцеговина и Франция събира три отделни любовни истории за хора в едно забравено от Бога място – специален дом за деца с интелектуални затруднения, изоставени от родителите си. Премиерата на „Призраци“, дебютна творба на сценаристката и режисьор Азра Дениз Окяй, е в международната Седмица на критиката на фестивала във Венеция 2020. Копродукцията между Франция, Турция и Катар проследява пътищата на четирима герои, които се пресичат в интересна мозайка в един ден, изпълнен с бунтове, вълнения и прекъсване на тока в Истанбул. Копродукцията на Северна Македония, Сърбия, България (Гала Филм), Косово и Словения „Просто хора“ на режисьора Игор Иванов е драматичен разказ на шест различни истории за стремежа за оцеляване, съхраняване на любовта и постигане на изкупление. Във филма участват Наташа Петрович (член на журито на Международния конкурс на 25-ия СФФ) и българската актриса Йоана Буковска-Давидова. Филмът на словенския режисьор Мирослав Мандич „Сан Ремо“ e трогателна любовна история, в която фрагментирани спомени се връщат в съзнанието от песен. Главният герой Бруно се опитва да избяга от дом за стари хора, въпреки че паметта му изневерява ден след ден. „Шивач“ е дебютният филм на Соня Лиза Кантерман, който поставя фокус върху последиците от икономическата криза в Гърция. Филмът разказва историята на Никос, майстор шивач, който не се вписва в заобикалящия го свят. Участвал като проект на София Мийтингс, филмът на Соня Кантерман печели в Солун наградата на ФИПРЕССИ, ERT и Специалната награда на Младежкото жури.Гръцкият режисьор Христос Нико реализира едно интересно предизвикателство – да пресъздаде пандемично усещане в сюжета на своя филм „Ябълки“, написан в съавторство със Ставрос Раптис. Двамата конструират разказ за световна пандемия, която причинява внезапна амнезия, а главният герой Арис, мъж на средна възраст, е включен в програма за възстановяване, предназначена да помогне на пациентите да изградят нова самоличност. Премиерата на филма беше миналата година в програма „Хоризонти“ на Венеция. *„Quo Vadis, Аида?” („Quo Vadis, Aida?“) – Босна и Херцеговина-Австрия-Румъния-Нидерландия-Германия-Полша-Франция-Норвегия-Турция, режисьор Ясмила Збанич.* „Галактика Андромеда“ („Andromeda Galaxy“) – Косово-Испания-Италия-Северна Македония, режисьор Море Рача;* „Главни букви“ („Uppercase Print“) – Румъния, режисьор Раду Жуде;* „Жив човек“ („The Living Man“) – Сърбия-Германия-България, режисьор Олег Новкович;* „Зора“ („The Dawn“) – Хърватия-Италия, режисьор Далибор Матанич;* „Концентрирай се, бабо“ („Focus, Grandma”) – Босна и Херцеговина-Турция, режисьор Пиер Жалица;* „Оазис“ („Oasis“) – Сърбия-Нидерландия-Словения-Босна и Херцеговина-Франция, режисьор Иван Икич;* „Призраци“ („Ghosts”) – Франция-Турция-Катар, режисьор Азра Дениз Окяй;* „Просто хора“ („Only Human“) – Северна Македония-Сърбия-България-Косово-Словения, режисьор Игор Иванов;* „Сан Ремо“ („Sanremo“) – Словения-Италия, режисьор Мирослав Мандич;* „Шивач“ („Tailor“) - Гърция-Германия-Белгия, режисьор Соня Лиза Кантерман;* „Ябълки“ („Apples“) – Гърция-Полша-Словения, режисьор Христос Нику;Eдинична цена – 8 лева. Пакетът от 12 филма е на цена 25 лева. ... още »
През 2020 г. светът изгуби забележителните актьори Шон Конъри и Мишел Пиколи. В тяхна памет Киномания ще покаже няколко знакови филма, в които те участват.На приключенския „Мъжът, който искаше да бъде крал“ могат да се насладят киноманите на 6 април в кино „Люмиер“. Създаден през 1975 г. филмът е с режисьор Джон Хюстън и е адаптация на едноименния разказ на Ръдиард Киплинг. Освен Шон Конъри, в ролите блестят и Майкъл Кейн, Кристофър Плъмър и Саийд Джафри. Империалистичната пародия е за двама британски войници, които решават да се представят като кралете на Кафиристан и наследници на Александър Македонски, а местното население ги приема за полубожества. Филмът е с четири номинации за „Оскар“, две номинации за „БАФТА“, номинация за „Златен глобус“, както и с номинация от Гилдията на американските сценаристи за адаптиран сценарий. Освен на прожекцията в кино „Люмиер“, зрителите ще могат да го гледат и в кината „Одеон“, Дом на киното и Културен център G-8. Точните дати и часове може да откриете на www.kinomania.bgВ рамките на Киномания и като основен акцент във Фестивала на френския филм, ще бъдат показани и шест филма с участието на големия Мишел Пиколи, наречен от французите „свещеното чудовище на седмото изкуство“. Те ще са с прожекции в кината „Люмиер“ и „Одеон“, както и във Френския инстиут. Пълната програма с точните дати и часове е на www.kinomania.bgНа 3 април в кино „Люмиер“ ще бъде показан скандалният за времето си „Голямото плюскане“ с режисьор Марко Ферери и с участието на Марчело Мастрояни, Уго Тоняци, Филип Ноаре и др. Историята е гротестка на консуматорското общество и разказва за четирима приятели, които преяждат до смърт. Филмът получава наградата на ФИПРЕСИ на фестивала в Кан. Различна е атмосфеата в „Една странна афера“ (18 април, кино „Люмиер“), където Пиколи е в ролята на тираничен, натрапчив шеф с мачо маниери. Филмът е с режисьор Пиер Грание-Дьофер и разказва за атмосферата на безпокойство, която обгръща млад мъж, заслепен от аурата на своя привидно симпатичен, но безскрупулен бос. За изпълнението си в „Една странна афера“ Пиколи печели „Сребърна Мечка“ за най-добър актьор в Берлин, а продукцията е с една награда и четири номинации „Сезар“.„Имаме папа“ (11 април, кино „Люмиер“) на режисьора Нани Морети е един от последните филми на Пиколи. Смесица от изтънчен хумор и дълбоко затрогващ портрет на един мъж, избран на длъжност, натоварена със смазващи отговорности, той е отражение на финото чувство за ирония и дълбокия хуманизъм на режисьора, пропит с много чувство за хумор и великолепната игра на Пиколи в образа на мъж, попаднал в екзистенциален и политически лабиринт. Филмът е в конкурсната програма на Кан, има две номинации за Европейските филмови награди, както и три награди и осем номинации за „Давид на Донатело“.В „Мислех, че го познавам“ (10 април, кино „Люмиер“) Мишел Пиколи се превъплъщава брилянтно в образа на на ченге, обсебено от идеята да залови банда крадци на местопрестъплението – до степен, че им залага капан с помощта на една проститутка...Режисьор на продукцията е Клод Соте, а на Пиколи партнира прекрасната Роми Шнайдер.Актрисата Анук Еме пък е партньорка на Мишел Пиколи в „Скок в празнотата“ (17 април, кино „Люмиер“) на режисьора Марко Белокио. За филма Жил Жакоб в книгата „За фестивала в Кан с любов” казва: „....Това е история за брат и сестра, които живеят заедно откак са родени, и в нея сложното устройство на човешките създания е породено от неизказаното и непоказаното.“ За изпълнението си Пиколи и Еме взимат награди, съответно за най-добра мъжка и женска роля, на фестивала в Кан. Продукцията печели и „Давид на Донатело“ за режисура.В коренно различно амплоа е Пиколи в „Темрок“ на режисьора Клод Фаралдо. Дисциплинираният работник Темрок, живеещ под влиянието на майка си, претърпява психически срив, който го връща към първичните животински импулси, които човекът, освободен от социалните норми, може свободно да задоволи.Фестивалът на френския филм се осъществява в партньорство с Френски инстиут в България.При противоепидемични мерки, важащи до 31 март 2021, обявените прожекции от програмата на Киномания през април остават непроменени, а билетите са в продажба.Не пропускайте и ексклузивната прожекция на филма „Ханът и империята”, с който НДК ще отбележи своята 40-та годишнина на 12 април в зала 1!Киномания ще се проведе при спазване на всички противоепидемични мерки. Молим публиката да заповяда в киносалоните с маски и да спазва дистанция. ... още »
Филмът „Озис“ на Иван Икич навлиза в една неизследвана досега територия – тази на вътрешния свят на хората с интелектуални затруднения. Тези хора, по думите на самия режисьор, за разлика от всички останали групи от обществото, сегрегирани на признак националност, пол, раса, сексуална ориентация, статус в обществото и т.н., са в още по-сложна позиция, защото са и „безгласни“ – т.е. не могат да напишат книга или да създадат сами филм, с които да разкажат за живота си. С този филм той опитва да вдъхне на младежите от дома, с които работят, достойнство и увереност в собствените способности, поверявайки им отговорната задача да бъдат истински актьори…Във филма има трима различни герои и всеки от тях е характерен и значим. Интересното в случая е, че тези младежи с интелектуални затруднения играят роли, написани от вас, тоест, не играят себе си, каквото би било първоначалното очакване от страна на публиката.Още в началото знаех, че не искам да направя филм, в който хората играят себе си. Първо, защото е много лесно, а и не дава пълна представа за способностите на хората в такива институции, какво могат… А аз исках да ги накарам да направят нещо каквото не са правили и да видят, че е възможно. Защото те израстват в една среда, в която всички им казват: „Не те бива! За нищо не те бива: за училище, за живота, не можеш да се оправяш сам, нищо не можеш да постигнеш. Не те бива за обществото, в което живеем“… И те имат много ниски очаквания към себе си. Така че започнах с идеята, че те ще се справят както всеки друг актьор, като професионални актьори. Исках да им помогна да изградят някакъв актьорски занаят, да изиграят роли, които не са свързани с тях в истинския живот. Така че започнахме една работилница и прекарахме половин година да се учим на актьорско майсторство. След това бях доста уверен, че могат да играят във филма. Беше трудна работа и предимно неуспешна по това време, но малко по малко някак стана възможно в един момент. С много упражнения и много труд. Това е неизследвана област. Никой не се е опитвал да работи с подобна институция в сферата на актьорската игра или театъра. Много е трудно, защото вниманието на хората в тяхното състояние е много непостоянно, паметта им също е много крехка и не помнят какво трябва да направят. Беше много пипкава работа в много непозната област от човешкото битие.Бихме ли могли да кажем, че сте установили една по-скоро емоционална връзка с тях по време на общата ви работа?Трябва да изградиш доверие. Това е най-важното. Малко хора от външния свят влизат в подобни институции. Ти си един от много редките хора от външния свят, който им е приятел. И чувстваш, че не можеш да ги предадеш в никое отношение. Но много се радвам, че и хората от екипа ми, чисто човешки, бяха много отворени към всички тях. Не искахме да сме натрапници в техния живот, в тяхното ежедневие, а да е като всяка друга работа и те да са доволни, че някой им се е доверил и им е дал някаква задача. Да чувстват, че ги бива за нещо. Това е много важно.Те гледаха ли филма?Още не. Мисля, че премиерата в Сърбия ще бъде след около месец. Защото от март миналата година институцията е напълно запечатана. Никой не може нито да влезе, нито да излезе. Хората работят там на смени. Правят им тестове на 20 дни. Работят там 20 дни, след това се връщат. Невъзможно е както да влезеш, така и да излезеш. Така че общуваме предимно през Фейсбук, Инстаграм и т.н. Но тримата младежи видяха голяма част от филма по време на снимките, защото всеки ден монтирахме заснетия материал от деня. Така че те видяха какво става.Интересно ми е как са реагирали.Реакцията им е, че две минути им е интересно и след това им става скучно да гледат себе си на екрана. Като всеки друг актьор.Не пропускайте филмите от БАЛКАНСКИЯ КОНКУРС в #онлайн платформата на София Филм Фест – online.siff.bg – може да гледате до 11 април! ... още »
Мащабната копродукция между Босна и Херцеговина, Австрия, Румъния, Нидерландия, Германия, Полша, Франция, Норвегия и Турция „Quo Vadis, Aида?”, режисирана от Ясмила Збанич и номинирана за чуждоезичен „Оскар“, е филм, който ни връща към едно от най-големите престъпления срещу човечеството от последния четвърт век – клането в Сребреница, когато армията на генерал Ратко Младич избива над 8000 души цивилно население, мъже и младежи босненски мюсюлмани. Филмът хваща за гърлото по-силно дори от превърналия се в класика пълнометражен дебют на режисьорката „Гърбавица“ (2006) и не пуска доста време след финалните надписи. Екипът на София Филм Фест се свърза с актрисата, която изигра разтърсващата главна роля във филма – Ясна Джуричич…Има един филм отпреди 15 години, много по-малък от този на Ясмила Збанич, в който също се говори за един толкова страшен Холокост, и в който отново играете и вие, и съпругът ви Борис Исакович. Можем ли да погледнем на опита ви от онзи филм като на един вид подготовка за ролята ви в „Quo Vadis, Aида”?Да, имате право, филмът „Мемо“ третираше подобна тема, само че по време на Втората световна война, докато „Quo Vadis, Аида?” се занимава със същия проблем, само че през последните войни, които имахме в страните от бивша Югославия. И макар залозите този път да бяха много по-големи и „Quo Vadis, Аида?” да е далеч по-комплексен филм, а и ролята ми в него, участието ми с роля в „Мемо“ по някакъв начин може е била подготовка за изиграването на Аида.„Quo Vadis, Аида?” е изключително директен. Тук злодеите не са безименни. Генерал Ратко Младич се появява като буквален персонаж, не е просто някой събирателен образ на военнопрестъпник…Филмите, правени преди „Quo Vadis, Аида?” винаги са говорили, как да кажа, по-индиректно за войните и последствията от тях, и това са чудесни филми, които аз обичам. Но ето, Ясмила е първата, която реши да отиде още по-нататък. Нейната, но и нашата обща творческа задача, беше много тежка. Защото като се заемеш с нещо толкова конкретно, трябва да го направиш страшно интелигентно и предпазливо – това значи да нямаш право на грешка, защото целият регион очаква да види дали всичко ще се обърне на някаква политическа пропаганда, или ще е филм, който взима страна и т.н. И мисля, че успяхме да се опазим от това: тоест да разкажем точно какво се е случило там, а едновременно с това да бъде история, посветена на хората, а не да започнем пак със състезанията – „ние сме имали право“, „вие сте имали право“, „мюсюлманите са имали повече жертви от сърбите“ и така нататък… Винаги сме се състезавали кой е имал повече жертви и кой е страдал повече. Но мисля, че филмът избегна това по най-добрия възможен начин. Той е произведение на изкуството. И освен документалната част с Ратко Младич, която е дословна възстановка (оригиналните записи всеки може да ги види в Ютюб), всичко останало е изкуство. Така чувствам филма и работейки по него, това ми беше най-важно – със средствата на изкуството да разкажем историята на всички жертви, на всички хора. И да се замислим всички заедно кой е този момент в нашия живот, в който такова ужасно нещо е можело да се случи… Смятам, че това е много важно точно днес, защото имам впечатлението, че светът е стигнал до такива крайности в радикализма, до които никога не е стигал преди – в посока на националния шовинизъм, фашизма, расизма, всеобщата омраза. И това, струва ми се, успяхме да го видим най-добре по време на последните президентски избори в САЩ – до каква степен Америка е разделена – по ужасния начин, по който като че всички държави днес са вътрешно разделени: на хора с прогресивно, космополитно мислене и хора, които с религиозния или националистическия си радикализъм дърпат в другата посока.Винаги, когато говорим за югославските войни, недоумяваме как е могло това въобще да се случи. Какво взехте Вие от личния си, човешки и емоционален опит от 90-те години на ХХ век, превъплъщавайки се в Аида днес?Никой не очакваше това да се случи, никой! Но пък и кой пита хората? Кой някога е питал хората за каквото и да било? Политиците винаги правят нещата „в твое име“, без да те питат… Мисля, че се опирах на целия си опит от 90-те. В Сърбия дълги години не знаехме цялата истина за това какво е ставало в Босна. Чувахме това-онова, оттук-оттам. Цялото време беше на абсолютен хаос тогава. Трябваше да мине известен период, за да започне да става въобще ясно кой, какво и на кого причинява… Но това, което ставаше в Босна, ме вълнуваше лично, сякаш ставаше в моя роден край. Същото беше и за приятелите ми отвсякъде. Бяхме в контакт, доколкото беше възможно, и всичко това страшно ме занимаваше… Всички първи новини, снимки, видеорепортажи от региона – изпитвах потребност веднага да ги видя. Никога не съм била равнодушна към това което ставаше.Вие самата сте от мултиетническата провинция Войводина, чийто микромодел винаги е бил пример за това как хора от над 20 различни националности могат да живеят заедно…Да, и до ден днешен е така, въпреки че войните и миграциите оставиха своя отпечатък и върху Войводина. Днес в областта имаме и много хора от Босна и от Хърватия, избягали от войните. Но това, в което най-много вярвам, е че самата равнина и цялото разположение на земята и звездите правят така, че да се постигне баланс. Войводина е голяма и равна и самата земя е способна да нивелира нещата, така че накрая всичко да е наред. Ние, кореняците, казваме, че Войводина вече не е такава, каквато е била преди, но едновременно с това всички, които идват отвън, винаги възкликват „Колко е красиво и мирно тук!“… Мисля, че голямата традиция на мултикултурализма и живеенето заедно е жива. Аз съм отгледана и възпитана в тоя дух и до ден днешен живея според тези принципи и не бих отстъпила и на милиметър от тях. Но това ми го даде не само Войводина, а и въобще Югославия. Отраснала съм югославянка, учила съм в Югославия и точно като завършвах актьорско майсторство, започнаха войните. Но за мен тази страна е жива – тя не е територия, а вътрешно пространство. Духът на толерантност, солидарност и хуманизъм в югославското общество, е това, което ме е изградило като човек.Във филма „Quo Vadis, Аида?” холандският полковник от сините каски казва „Аз съм просто пианистът“, в които думи много силно отеква всеобщата безпомощност на човека. Не само по време на война и геноцид, а въобще на човека. Всички сме просто пианисти. Разликата е в това, че някои от нас остават такива, а други ще направят всичко по силите си и отвъд силите си, за да помогнат – майката, чиято роля изигравате, е точният пример за това…Да, „майка“ е при всички положения специална категория – винаги и навсякъде. И тя стига докрай, да.Може да гледате филма в #онлайн платформата на София Филм Фест – online.siff.bg до 11 април! ... още »
Пълнометражният дебют на швейцареца Кристиян Йоханес Кох също бе отличен в Международния конкурс за първи и втори филми на 25-ия София Филм Фест. Филмът е опит да се погледне под повърхността на изглеждащата като приказка социална действителност в съвременна Швейцария. През оплетените лични взаимоотношения между героите режисьорът повдига хем наболели, хем недостатъчно обсъждани въпроси, включително положението, в което според швейцарското законодателство, ако си дете, задължително трябва да посещаваш училище, дори когато нямаш право да пребиваваш на територията на страната. В една от главните роли ще видим звездата от „Левиатан“ на Звягинцев Алексей Серебряков, с когото режисьорът се среща в Канада, предприемайки 27-часов полет, само за да му предложи лично да участва във филма.А ето какво разказва Кристиян Йоханес Кох пред София Филм Фест за визуалния си подход при заснемането на „Шпагат“…„На визуално ниво по време на целия филм и на цялата постановка пред мен стоеше един голям въпрос. А именно: каква е перспективата? Във всяка сцена. Как разказваме историята? Това ми беше много, много важно. Беше ми съвсем ясно, че не искам да показвам Швейцария като улици и къщи, средата като цяло. Исках да направя филм, който започва с картина на Швейцария, каквато я познаваме, но след това се фокусира върху лицата на всички герои. Тези лица да привличат и да ги гледаме достатъчно дълго, за да видим отвъд лицата. Но мисля, че на първо място беше просто големият въпрос - във всяка сцена - за перспективата. Особено защото филмът е многопластов и с много герои, това беше много важно. Да, мисля, че това беше идеята ни от началото до края. А останалото се получаваше сцена по сцена… малко по-различно“.Може да гледате „Шпагат“ в #онлайн платформата на София Филм Фест – online.siff.bg до 11 април! ... още »
Филмът „Ухай“, последният, показан на голям екран в Международния конкурс на СФФ, е втори игрален филм за създателя си Джоу Дзъян. Както и дебютът му от 2017 „Старият звяр“, отличен на фестивалите в Тайпе и Токио, и „Ухай“ ни потапя в проблемите на средната класа в годините на преход в съвременен Китай. Това обаче е само социалната рамка. „Ухай“, заснет в автономния регион Вътрешна Монголия, има на моменти почти сюрреалистична визия, а в центъра е това, което сме способни да причиним едни на други (често най-лошото на най-близките си), независимо в коя епоха или в коя точка на света живеем. За съграждането на този чудесен филм изключителен принос имат и изпълнителите на двете главни роли – Хуан Сюан и Ян Дзъшан. За работата си с тях специално за София Филм Фест разказва Джоу Дзъян, носител на Наградата за най-добър режисьор на Международното жури (с превода от китайски помага Ини Тиен от екипа на филма).Разкажете ни как се спряхте на двамата глави актьори.Гледах Хуан Сюан във филм на Лоу Йе. Изпълнението му в този филм е отлично и много дълбоко ме впечатли. И след като завърших сценария на „Ухай“, се срещнахме, поговорихме си за сюжета и усетихме, че би било страхотно сътрудничество, ако той изиграе главната роля. Когато се опознахме по-добре, установих, че у него има и съвсем реални прилики с главния герой. Що се отнася до актрисата Дзъшан, когато се запознах с нея, веднага ми се стори перфектна за героинята на филма, точно така си представях образа й. Тези двама актьори са много популярни и много добри актьори и публиката ги харесва. От гледна точка на разпространението, искахме филмът да достигне до по-широка публика в Китай в бъдеще, така че тяхното участие изигра и тази роля.Какви бяха методите ви на работа с тях?Например, сцената със скандала между двете млади двойки я обсъждахме часове наред с актьорите преди снимките, защото тя е много емоционална. След всеки дубъл тримата се затваряхме в тъмна стая и споделяхме личното си преживяване от гледна точка на житейския опит, който всеки от нас имаше. Това беше необходимо, за да се опознаят актьорите по-добре и да се превъплътят в героите.Знаем, че е имало и дълъг подготвителен етап за Хуан Сюан и Ян Дзъшан. Разкажете ни за него.Преди да започнем снимките, аз и изпълнителят на главната мъжка роля Хуан Сюан отдохме да изберем локациите. Целта беше актьорът да опознае средата, в която героят му е израснал. За него този начин на работа беше нов. Дзъшан също много се подготвяше. Нейната героиня е инструктор по йога. Затова тя изкара курс по йога преди снимките. Те са много добри актьори и изключителни професионалисти.Честито на Джоу Дзъян! Може да гледате филма в #онлайн платформата на София Филм Фест – online.siff.bg до 11 април! ... още »
Със специалната награда на Международното жури в конкурса за първи и втори филми на 25-ия София Филм Фест и с наградата на журито на ФИПРЕССИ, Павел Г. Веснаков беше приветстван с овации в зала 1 на НДК във вечерта на фестивалните награди. Аргументите на журито на конкурсната програма са сериозни - „История с универсално звучене за кризата на средната възраст, екзистенциалните блата на Източна Европа и загубата на надежда в родината. Чудесен усет за стил, пропорция и уникална емоционалност са характерни за всеки елемент от този филм – от операторската работа, през сценографията до изключително силната актьорска игра“. Ето какво споделя Павел за своята работа. Много хубави спомени имам от работата по филма и те завинаги ще останат в мен, но в същото време това беше и един от най-тежките периоди в живота ми. Изключително трудно е, когато човек си поставя конкретни критерии, конкретна форма, която иска да изгради. Всяко пропукване на тази форма твърде силно отекваше в моето творческо съзнание и всъщност тези 30-40 дни бяха изключително напрегнати. И тогава идва помощта на актьорите. Когато завърша историята и подберем участниците в нея, след това донаписвам сценария, познавайки актьорите като личности. В късометражните си филми и в този първи пълнометражен винаги съм работил с хора, които познавам. Много рядко ми се слува в личен проект да работя с някого за първи път.Работите по някои от най-гледаните български сериали. Какво може киното да вземе от сериалите? Учат ли ви на нещо? Това е наболяла тема в българското кино общество и съм се наслушал на всякакви тези през годините – например как работата за телевизията разваля режисьорите, понеже това не е кино. Истината е, че това е нещо много строго индивидуално. Телевизията ти дава много неща и ти като автор, режисьор и сценарист можеш да ѝ дадеш много. От самото начало на работата ми по сериали съм подхождал не по този арогантен начин, какво мога да взема от нея, а какво аз бих могъл да дам на тази работа. Как мога да направя даден проект, без да нарушавам идеята на хората, които са ми го възложили - на сценаристите и продуцентите. Без да нарушавам жанра. Какво аз, като автор, бих могъл да надградя? Когато се настроиш така, без да го очакваш, всъщност започваш да взимаш от телевизията. Друго, което телевизията дава, е опит - понеже там се снимат големи обеми, човек прекарва много време на снимачната площадка. В киното не е така, защото може да снимаш един филм на 5 или на 10 години. Чисто практически опитът е много по-малък. В телевизията можеш много да боравиш с формата и изразните средства. Човек има възможност да вникне в същината на това какво представляват те и как се манипулират, как се изграждат, как въздействат, как хората възприемат това, което гледат. Това е нещо безценно, което работата в телевизията дава. Да не забравяме, че в последните години, без никакво изключение, в целия свят най-големите режисьори правят сериали... Това са филми, разказани в по-дълъг формат. Качествените неща не се променят, променя се дължината, но не и начинът, по който се правят. Писането на сценарий, работата с актьори, начинът на заснемане, изборът на техника - няма абсолютно никаква разлика. Как влияе работата в телевизията, какво дава, какво взема е въпрос само на личен избор на всеки човек. И ако той се опита да даде на нея нещо положително, тя винаги връща два пъти по-положителни неща. Пътят на „Уроци по немски“ е свързан със София мийтингс. Как ви помогна платформата? Ние участвахме с вече заснет филм в секцията Work in Progress и това ни даде възможността да участваме на фестивала в Кайро. От професионална гледна точка тази инициатива е много важна. Ако хората искат да срещнат потенциални копродуценти, да се запознаят с други професионалисти, София Мийтингс е много важно място.На добър час на „Уроци по немски“ и на неговия режисьор Павел Г. Веснаков! Може да гледате филма в #онлайн платформата на София Филм Фест – online.siff.bg до 11 април! ... още »
Малко ще е да наречем „Розовият облак“ актуален спрямо „международното положение“ в момента. Но още тук трябва да направим уточнението – в началото на филма също е направено – че сценарият е писан през 2017, а заснемането е било през 2019, така че „всички прилики с действителни събития са напълно случайни“ тук не е политкоректно клише, а реалното състояние на нещата.Смъртоносният розов облак на Юли Жербазе, който надвисва над света, принуждавайки хората да се затворят по домовете си, наистина е нещо като зловещо пророчество за последвалия Ковид 19, 20, 21,… но също така е и много други неща: отровният сладолед на Сесар Айра, мъглата на Стивън Кинг, представата за най-красивата гъба на света, която, както знаем, обикновено е и най-отровната... Преди всичко обаче това е филм за човешките отношения – как живеем със себе си, с близките си (истински, по инерция или по принуда) и въобще в обществото. Множество познати от последната година ситуации ще преживеем в „Розовият облак“ – от ежедневното общуване през зуум до празните надежди, че „всичко ще премине“ по климатичен път, след като се сменят сезоните.„Мисля, че аналогията със сегашната ситуация си има и предимства, и недостатъци – споделя Юли Жербазе пред София Филм Фест – Хората гледат филма и им е трудно да не го свържат с Ковид. Облакът изведнъж се превърна във вирус. Лошото е, че другите интерпретации се губят. Ако забравиш Ковид, можеш да привидиш много смисли на розовия облак. Всеки зрител може да открие свое значение на розовия облак. И е жалко, ако всичко се асоциира само с Ковид. Но в същото време хората чувстват филма, героите, историята близки. И това е хубаво. И може би много от зрителите могат да надживеят емоциите си чрез филма. Могат да разберат трудностите, през които преминават героите ми Джована и Яго“.И още от Юли Жербазе относно социалните послания на филма:„Не исках облакът да изглежда опасен. Той е розов като захарен памук и изглежда безобиден и сладък, но с времето се вижда, че въобще не е хубав и вреди на героите, особено на Джована, главния ни женски персонаж. Освен това розовото обикновено се свързва с жените. Още от малки ни обличат в розово и този цвят е запазен за нас. Розовият цвят завладява живота на Джована и я кара да прави неща, които при нормални обстоятелства не би искала, неща, които обществото обикновено смята, че една жена трябва да прави… Една от разликите между Джована и Яго е, че Яго не иска да знае нищо за външния свят. Те и така живеят изолирано, но Яго е още по-изолиран, защото когато тя спомене хората извън апартамента, които са в по-тежко положение от тях, Яго не ще и да чуе. „Чу ли за това сбиване, за убития човек?“, „Какво става с бездомните?“… Яго не иска да мисли за това. Той иска да е спокоен и радостен. Игнорира външния свят. За мен това е важно във филма. Изолацията и нежеланието да знаеш, че някои хора са в по-тежко положение“.„Розовият облак“, пълнометражният дебют на Юли Жербазе, предугажда Ковид-ерата по начина, по който „Глътка въздух“ на Оруел – Втората световна война. А понякога, знаем, събитията в близкото бъдеще са много по-трудни за предвиждане от тези в далечното, като актът на предричането става обикновено съвсем непреднамерено… Определено това е филм, който с времето ще се превърне в класика, натрупвайки пластове и пластове нови интерпретации, но е добре да се гледа повече пъти и още сега, докато е топъл и можем да го преживяваме, един вид, в реално време, каквато възможност имате и вие на онлайн платформата на София Филм Фест – online.siff.bg – до 11 април!А режисьорката пак е на една крачка в бъдещето спрямо зрителите, както личи от думите й при връчването на наградите на София Филм Фест вчера, когато тя самата се появи в запис от Порто Алегре: „Ужасно съм щастлива от тази новина, благодаря за тази награда, това е голяма чест. Иска ми се да бях в България с вас и… да видим дали ще можем да се срещнем през септември“. Следва продължение! ... още »