Looper: Убиец във времето

Още преди да гледам "Looper: Убиец във времето" знаех кое ще е нещото, с което ще започна рецензията си - гримът на Джоузеф Гордън-Левит. След като за първи път видях постера и трейлъра на филма, останах озадачен от начина, по който Левит изглежда – абсурдно, грозно и неестествено за него.

Надявах се лентата да има логично обяснение за това, но за жалост, причината за преправеното ръбато лице на Джоузеф е просто една ненужна прищявка и самоцел на режисьора - да направи така, че актьора буквално да заприлича на Брус Уилис, или с други думи – по-възрастната версия на героя му (с 30 години).

Вместо да служи като ефект, грима на Левит се превръща в дефект по няколко причини. Едната е, че тотално парализира актьорското му изпълнение, защото прикрива собствените му черти и сякаш, това което Левит прави зад грима си не достига достатъчно до зрителя или поне до мен. Втората причина е, че през цялото време - лицето на актьора изглежда като компютърно генериран образ, за разлика от всички останали лица във филма, а това отвлича вниманието от основното действие, независимо колко дълбоко или не е то. На мен лично ми бяха нужни около 30 минути, за да привикна с тази визия.

Във филмовата действителност на „Looper: Убиец във времето”, пътуването във времето е изобретено през 2074 година, но е обявено за незаконно и се използва само за определени цели – избавяне на хора от лицето на Земята, като ги изпращат 30 години назад във времето (когато се развива и филма). Там, те са убивани от специални наемници – loopers или убийци във времето. Както синопсиса, така и самият филм не дълбае в дебрите на сериозната научна фантастика, а просто представят налице някои факти, с които трябва да сме наясно през следващите два часа.

Голяма част от тези буквално нахвърляни факти предизвикват доста въпроси, но както самия Райън Джонсън (сценарист и режисьор) казва, той не е искал да създаде филм, в който постоянно да обяснява правилата и законите на пътуването във времето.

Той е искал да направи филм, центриран около героите и начина, по който реагират спрямо дадените обстоятелствата.

С това е свързан и един от основните проблеми на филма – „Looper” не е ефектен и динамичен сай-фай екшън, нито пък е обоснована и задълбочена фантастична драма. Той е нещо по средата, в което има от всичко по малко – започва леко нескопосано, но уверено и енергично, и въпреки немалкото си недостатъци, ние го приемаме и свикваме с вибрациите му.

Точно тогава, около средата на лентата се запознаваме с новите герои, а филмът рязко променя темпото и цялостното си усещане и дори се доближава до семейна драма. Колкото и грубо да звучи, тук е и времето, където може да усетите умора и тежест в клепачите. Друг недостатък е липсата на усещане за хомогенност, което по някакъв начин да даде на зрителя конкретна представа за времето и атмосферата, в които героите живеят.

На моменти, можем да видим кадри, напомнящи на „Генезис” и дори „Мементо”, а по-късно, с Брус Уилис в действие, спокойно можем да вземем филма за нова част на „Умирай Трудно”. 

Въпреки изключително високите оценки на критиците и публиката, „Looper” няма собствена идентичност. Трябва сами да вадим изводи от откъслечни неща, поставени тук-там сякаш на посоки. Дори дизайна изглежда по начин, сякаш изобщо не е мислен или пък по него са работили хора с различни схващания. Почти няма допирни точки между локации, декори и реквизит.

Подобни пропуски се срещат на места и в разказа, например сцената със застрелването на момчето, което тръгва да краде куфар от улицата, сложена абсолютно произволно, без никаква връзка с каквото и да е от филма.

Освен типичния Брус Уилис, силно присъствие прави Джеф Даниелс като брадатия Ейб – шеф на убийците във времето, който е изпратен от бъдещето, за да ги ръководи. Факта, че той е изпратен от бъдещето, а дори не се споменава за по-младото му аз, живеещо в настоящето, е в противовес с някои от твърденията на филма и е сериозна дупка в историята му.

Въпреки всички пропуски и негативи на филма, през последните 30 минути, режисьора Райън Джонсън успява да установи емоционална връзка със зрителя и я подкрепя с няколко силни и майсторски изпълнени момента. Напрежението е ескалирало достатъчно, а развръзката е невероятна. „Looper:  Убиец във Времето” завършва по начин, който може да промени мнението ти за целия филм.

от Стефан Димов