Дата на раждане: 00.00.1971 год. Място на раждане:Вашингтон, САЩ
Джесика Удуърт е родена във Вашингтон през 1971 г. Тя е американо-белгийски сценарист и режисьор. Джесика има дипломи по литература от Принстънския университет (1993) и документално кино от Станфордския университет (1999). През деветдесетте работи като журналист и изпълнителен продуцент на документални филми в Париж, Хонконг и Пекин.
След като печели стипендията „Фулбрайт“, през 2000 г. в Мароко заснема и режисира документалния филм The Virgin Diaries (Дневниците на девствениците), копродукция между европейски и американски телевизии. Джесика е президент на международното жури на кинофестивала в Гент през 2011 г. и член на журито на Международния кинофестивал в Загреб през 2015 г. Тя е специалист в режисирането на актьори.
***
Джесика Удуърт и Петер Бросенс със Специалната награда на София Филм Фест
След премиерата на „Лука“ в София, фестивалът ще представи специална ретроспектива на режисьорите
Джесика Удуърт и Петeр Бросенс са посветили общия си творчески път на киното. Тя е дипломант на Принстън (класически театър и литература) и Стансфорд (документално кино), печели стипендия „Фулбрайт“ и снима документалния филм „The Virgin Diaries“ в Мароко. Докато работи по дипломния си филм „Urga Song“ в Монголия, среща Петер Бросенс. Той изучава социална и културна антропология и е магистър по визуална антропология. Между 1993 и 1999 година продуцира и сърежисира документалната поредица „Mongolia Trilogy“. В началото на новото хилядолетие Удуърт и Бросенс се посвещават на нови съвместни проекти, реализирани чрез тяхната независима белгийска продуцентска компания Bo Films.
Джесика Удуърт и Петер Бросенс са един от най-характерните и успешни творчески дуети в съвременното европейско кино. Филмите им са очаквани и често триумфират на международните кинофестивали, а последните им три творби са копродукция с България. Ретроспективата ще включва всичките им игрални филми от „Хадак“ до „Лука“.
Отличеният със „Златен лъв на бъдещето“ във Венеция „Хадак“ (2006) е поетичен потрет на тъжната реалност в Монголия, съчетание между мечти и спомени. Първият игрален филм на Петер Бросенс и Джесика Удуърт разказва епичната история на Баги – 17-годишен пастир в мразовитите степи на Монголия, чиято съдба е да стане шаман. Баги спасява живота на красива девойка, която краде въглища. Двамата заедно разкриват, че плъзналите слухове за всеобща епидемия са неверни, а целта е да се унищожи номадството и пастирските традиции.
Амбициозен и впечатляващ визуално е вторият филм на Бросенс и Удуърт „Алтиплано“ (2009), представен в Седмицата на критиката в Кан. Сниман на три континента и на пет езика, той разказва историите на две жени в траур, чиито съдби се преплитат.
В „Петият сезон“ (2012) мистериозно бедствие поразява село дълбоко в Ардените. Пролетта отказва да дойде. Цикълът на природата се е преобърнал. Алис, Тома и Октав – три деца от селото се опитват да открият смисъл в света, който се руши около тях. Визуално впечатляващата кинотворба, наситена със символи, печели киноспециалистите на премиерата си в Международния конкурс във Венеция и отличията Green Drop и Young Cinema Award.
Световната премиера на четвъртия игрален филм на Джесика Удуърт и Петер Бросенс „Белгийският крал“ е в програмата „Хоризонти“ на 73-ия кинофестивал във Венеция 2016. Филмът участва с успех в програмите на над 30 фестивала по целия свят, сред които Бусан, Палм Спрингс, Сао Пауло, Солун, Дубай, Талин, Ротердам, Гьотеборг. Ролята на краля е поверена на белгийския актьор Петер Ван ден Бегин („Петият сезон”). Нина Николина влиза в ролята на българската фолклорна певица Ана, която спечелва сърцето на белгийския крал, а Валентин Ганев е зам. шефът на турските тайни служби. Във филма участва истински български фолклорен ансамбъл с певици от най-известните български хорове - „Мистерията на българските гласове”, „Филип Кутев”, квартет „Славей” и други. Пътешествието е заснето почти изцяло в България, копродуцент от българска страна е Арт Фест (Мира Сталева и Стефан Китанов). „Този филм е класически „mockumentary” (псевдо-документален филм), който съчетава умело сатирата в изказа с по-дълбоки послания,“ - пише за него сп. „Варайъти”.
Срещата на „Босият император“ (2019) с българската публика бе ознаменувана с истинска лятна буря в специалното издание на 24-ия София Филм Фест в пандемичната 2020 година. Филмът е драматична комедия за премеждията на познатия крал на Белгия (Петер Ван ден Бегин) в санаториум на острова на Тито в Хърватска. Заедно със своя антураж и една нова приятелка – очарователната Лейди Лиз (Джералдин Чаплин) те попадат под опеката на авторитарния директор на санаториума, доктор Ото Крол (Удо Киер). В един момент се появява и делегация от Виена, водена от д-р Илзе фон Щрохайм (Джералдин Чаплин), начело на националистическата „Нова Европа“...
Вдъхновението за най-новата филмова история, продуцирана от Петер Бросенс и разказана от Джесика Удуърт в „Лука“ (Белгия-Италия-Нидерландия-България-Армения), идва от шедьовъра на Дино Будзати „Татарската пустиня“. Главният герой Лука е млад войник, който жадува да се впусне в битка и попада в изолирана крепост. В нея отряд мъже напразно очакват атаките на тайнствен враг. Този филм блести с присъствието на легендарната Джералдин Чаплин, а главната роля е поверена на младия Йонас Смълдърс, една от многообещаващите „изгряващи звезди“ на Берлинале. Български копродуцент на филма отново е Арт Фест, а неговата премиера беше в конкурсната програма „Big Screen“ на Ротердам през 2023.
„Филмът пренася действието на историята в бъдещето, в обрулена от ветровете пустош, резултат от небрежността ни към климатичните промени… Гладът на Лука за война и кръв постепенно се уталожва – той е омагьосан от форт Кайрос и приятелството с двама от събратята му по оръжие. Връзката по между им носи светлина и топлина в техния безрадостен свят, но предстои трагичен обрат…“, споделя режисьорката Джесика Удуърт.
Не пропускайте филмите на творческия тандем Джесика Удуърт и Петер Бросенс в програмата на 28-ия София Филм Фест!
Очаквайте „Лука“ на голям екран в София в навечерието на фестивала!
***
Джесика Удуърт е в София с ретроспектива на творческия дует Удуърт / Петер Бросенс
Филмите на Джесика Удуърт и Пeтeр Бросенс изглежда, че се интересуват от краища: било то на естествената връзка човек-природа, на смяната на сезоните, на цяла една епоха, на живота такъв, какъвто го познават героите, на едно кралство, на цяла Европа, а може би и на света. По-уместно е да се каже обаче, че творческият тандем се вълнува отидеята за начало. Но от началото не като корен или първопричина, а като добре забравена истина или автентичност, определяща човешкото в нас. Вече близо дведесетилетия режисьорското дуо обогатява хоризонта на съвременното европейско кино не само с хуманизма и такта им, наследени от документалистиката, но и с кинематографската им чувствителност, в която проблясва стремеж към по-добро бъдеще.
СФФ ретроспективата на Джесика Удуърт и Петер Бросенс ни повежда за ръка през монголските пустини, високите върхове на Андите, та чак до нашата мила родина. Подобна траектория изглежда на пръв поглед своеволна, но бързо става ясно, че пътят към спасението тръгва от дълбините на Аз-а; там и ще завърши, но едва след като опише пълен кръг около света и прилежащите му хора. Затова и в сърцевината на всеки филм, поднесен ни от дуото Удуърт-Бросенс, се побират много хора: с други думи, протагонистът никога не е един и никога не е сам. В монголската степ на „Хадак“ (с награда за най-добър дебют във Венеция през 2006 г.) бъдещето на цяло едно коренно племе става жертва на алчния капитализъм, а селектираният в Кан „Алтиплано“ е вдъхновен от разкази на местните в едно перуанско село на над 5000 м надморска височина. „Петият сезон“ пък показва какво би станало, ако някой ден пролетта реши да не дойде. И още: на какво са способни хората, заклещени в дистопията на една вечна зима? Ще се намери ли място за обич игрижа, ако светът ни продължи да се смалява?
Според филмите, да. За Удуърт и Бросенс апокалипсисът, въпреки цялата си злокобност, обещава втори шанс. Подобна щедрост няма как да не се отрази и на героите им. Тъкмо по тази причина Негово величество Николас III от „Белгийският крал“, след множество перипетии по трасето от Истанбул (през България) до новоотцепилата се Валония, се оказва символът на Нова Европа в продължението „Босият император“ (два филма, добре познати на нашата публика). Леко наивен и с голямо сърце, кралят въплъщава един идеализъм, който за пръв път ни изглежда достижим: пример за обновяване но човешките взаимоотношения в един нов, поучил се от грешките си, свят.
Удуърт и Бросенс са безкомпромисни в политическия залог на сюжетите си, независимо дали ги разгръщат с помощта на съновидения или в псевдо-документалистки стил, защото подхождат към киното с пиетет. „За нас
киното е нещо толкова свещено, че си позволяваме да правим филми само за това, в което вярваме най-дълбоко“, споделя режисьорката. Същата отдаденост личи и в „Лука“, режисираната от Удуърт с продуцент Бросенс адаптация на „Татарската пустиня“ от Дино Будзати – настойчивостта, с която мъжете се готвят за отлагаща се война, полага смисъл в иначе безсмисленото настояще.
Да дариш разпадащия се свят със светло бъдеще би било невъзможно начинание, ако не беше киното, и то такова, каквото е в ръцете на Джесика Удуърт и Петер Бросенс – смело, пленително и трагикомично – с размаха на оптимистичен белгийски крал в навечерието на новия световен ред.
Савина Петкова
***
Джесика Удуърт получи Специалната награда на София Филм Фест
Ето част от споделените нейни мисли в специалната среща
“Кафе с АВТОГРАФ”, с която започна фестивалната седмица:
За създаването на филма „Лука“, „Татарската пустиня“ на Дино Будзати и съвременните измерения на антивоенната позиция:
Филмите са много физически – те стават част от биологията ви, докато ги създавате. Има го реалният акт на сътворяването на филма заедно с екипа, но след това процесът продължава във вашето съзнание и подсъзнание и ви кара да си зададете въпроса защо сте го създали, какво ви е накарало да го заснемете – винаги стои този ключов въпрос: защо са били нужни толкова жерви, защо е било необходимо цялото това колосално усилие, какво e целта на всичко това... Книгата „Татарската пустиня“ е изпълнена с празни пространства. Тя разказва за човек, който стои на ръба на бездната, в състояние между екстаза и съмнението, и природата действа като огледало... Аз се идентифицирах с тази история. В моя прочит на преден план извеждам неизказаната чувственост и тоталния ужас от нашата смъртност и незабележимо съществуване на планетата Земя. В началото искахме филмът да се казва „Крепост“, но после решихме да му дадем името „Лука“, за да освободим зрителя от каквито и да било предварителни очаквания... В „Лука“ всичко се изгради около един конкретен момент – един жест на съпротива. През всичките години на работа по филма всичките стотици и хиляди решения, които вземахме, водят до това, че този момент да бъде най-силният и най-истинният в разказваната история. Това е моментът, в който войникът Лука обръща гръб на несправедливостта... Така че всичко започна от моето лично убеждение, че всички сме способни да обърнем гръб. Но предвид настоящето, в което живеем, филмът доби ново значение за мен, защото днес просто да обърнеш гръб не е достатъчно. Така той стана за мен дори още повече антивоенен, отколкото в началото си мислех, че ще бъде...
За „Босият император“, „Великият диктатор“, политическата сатира и предизвикателството да разсмееш зрителя:
От личен опит, както и в резултат от дългогодишната ми работа с български партньори, мога да кажа, че и вие, и аз разбираме прекрасно колко мощно оръжие е хуморът. Конкретно „Босият император“, който филм е една доста пиперлива сатира, се занимава с това какво дразни най-силно диктаторите като Путин, Ердоган, Търмп – а именно: някой да ги осмива. С това те не могат да се примирят. В този филм много ни помогна и Джералдин Чаплин, чието участие, дори предвид това, че тя е Чаплин, води и към асоциации с „Великият диктатор“ – един от най-гениалните филми, правени някога на тази тема. Но всъщност, когато снимаш комедия, винаги трябва да следваш най-вече личния си вкус, защото ти като режисьор си този, който вижда цялата картинка, а останалите в екипа я виждат едва накрая на процеса. Много е лесно да разплачете публиката – далеч по-голямо предизвикателство е да я разсмеете. И накрая зрителите в кинозалата са тези, които решават смешно ли е или не – каквото и да са писали критиците преди това, последната дума има публиката и това е нещо прекрасно, колкото и да ни държи страх до последно справили ли сме се или не.
За човека, природатаи интуицията в „Хадак“, „Алтиплано“ и „Петият сезон“:
Смятам, че е добре да разглеждаме тези три филма като едно цяло произведение, трилогия, занимаваща се с крехките взаимоотношения между човека и природата. И трите филма са дълбоко залегнали в реалността, така че и в трите случая началото на процеса беше като при създаването на документален филм. „Хадак“ беше първият ни игрален филм, но тъй като преди това не бяхме правили късометражен игрален, въобще не бяхме запознати с правилата и с нормите. И двамата с Петер [Бросенс] си нямахме понятие как се пише сценарий, защото всичко което ни интересуваше, беше неизказаното, онова, което се случваше между редовете и в периферията. А за да покажеш това, трябва да се доверяваш изцяло на интуицията – да усещаш кога кадърът започва да диша, оживява, запява... Заснемането на „Хадак“ беше много естествен, органичен процес на пречистване и достигане до същината, а и в Монголия има много земя и небе, така че имахме идеалня терен за това упражнение… Все пак искахме дасе научим как се пише сценарий и посетихме серия от ателиета, на които един от отправените въпроси, пред които сценарният доктор ни изправи, беше „За какво искате да си говорят зрителите, когато излизат от прожекция?“... И двамата, никога не създавали игрален филм дотогава – и заедно, и поотделно, отговорихме спонтанно: „За нищо, искаме да ги оставим безмълвни“. Това също е въпрос на доверие – в това как работят изображенията, но и в собствените си инстинкти. Подходихме към филма като към свещенодействие, защото си мислехме, че ще е първият и последният филм, който ще заснемем заедно. Но стана ясно, че грешим. Изведнъж се оказахме с бюджет от 2 милиона евро и с привилегията да работим с огромен екип. Разбира се, като пълни идиоти решихме да снимаме през зимата на минус 35 градусови температури. Тогава и разбрахме, защо никой не го е правил преди нас. В такива екстремни условия първият дубъл винаги е идеален – защото е студено за втори. И смъртта диша във врата ти. Но когато правиш филм за живота и смъртта, всъщност тази близост на смъртта те кара да се чувстваш доста уютно.
За „магическия реализъм“ и киноиндустрията:
Вълшебствата са навсякъде. И потенциалът да разказваме за тях винаги ще го има. Просто ни трябват искрици – точният дух на точното място с точните средства за това. Обаче има и диктатура в създаването на сценарии, която орязва крилата на много кинотворци, носещи потенциала за създаване на нещо велико. Защото е много трудно да защитаваш ирационалното, тайнственото, недостижимото, когато нещата опират до филмовия пазар и индустрията. Но аз все пак имам вяра в него.
ДНЕС Джесика Удуърт гостува на студентите и преподавателите
