Всеки човек е остров. А между островите понякога има огромно количество вода, непреодолими граници. В „Островът” Камен Калев разказва камерната история на един мъж, който търси себе си. И на една жена, която го обича, но й е трудно да го разбере.
„Мислиш си, че си изправен пред една празнота, но вселената те чака. Скачай!”
С тези думи започва „Островът”, произнася ги Алехандро Ходоровски – писател, режисьор, създател на духовната система психомагия, която заема идеи от алхимията, картите Таро, дзен будизма и шаманизма.
Самото му присъствие е достатъчно на запознатите с личността му за отправна точка за филмa. За тези, които не са чували за него, Камен Калев развива целенасочено и възможно най-ясно, сцена след сцена, своята притча за мъжа, който е изгубил себе си.
В един от началните кадри операторът Юлиан Атанасов успява да заснеме бизнес сърцето на Париж също толкова студено, бездушно и призрачно, колкото неуютен и мрачен беше „Люлин” в „Източни пиеси”. Сред този иначе лъскав декор главният герой Данийл изживява криза. Всичко в него се отпушва в почивката-изненада, подготвена от приятелката му Софи. Тя го води в България, без да подозира, че Данийл е израснал в сиропиталище в София. Вече в България Данийл заговаря инстинктивно български, а това отключва болезненото му минало, очевидно незарасналата рана, че е бил изоставен от родителите си като дете.
Данийл отвежда Софи на остров „Болшевик”, където се запознава със семейна двойка на възрастта, на която биха могли да са неговите родители. Чрез общуването си с тях той се опитва да се изправи пред миналото си, да се опита да го разбере и да се помири с него, но е толкова объркан, че реалността се размива в сънищата му. Той става все по-неспокоен, отдалечен, груб и не желае да си тръгне от острова, въпреки настойчивостта на Софи, която е уплашена от промяната в него.
Когато Софи си тръгва, Данийл остава с малкото хора на острова. Не е толкова важно дали те са истински или са плод на въображението му. Всеки вижда това, което иска и е подготвен да види. Данийл осъзнава, че носи в себе си както собствените си ограничения, така и безграничната си свобода.
А пустотата, пред която е изправен, не е нищо друго освен основа за възможности в много посоки. Стреснат от съня си, в който Софи ражда буркан с домати, Данийл е на път да разбере, че има право да бъде какъвто иска да е и просто трябва да се спре една от личностите, които живеят в него, както му казва и странният фараджия Илия.
Филмът е разделен драматургично на две части – първата, в която действието се развива на острова, е по-съзерцателна, но и психеделистична. Втората ни вкарва в абсурдността на днешното биг брадър общество, в което животът на всеки е на показ, а границите на личното пространство се размиват с реалити форматите. Но и тази ситуация има две страни – личният ти живот може да е поставен за коментари от страна на хора, на които въобще не им влиза в работата да взимат отношение. В същото време обаче имаш трибуна, от която да споделяш, можеш сам себе си да чуеш и да бъдеш чут, можеш сам себе си да разбереш и да бъдеш разбран от повече хора.
Туре Линдхарт като Данийл приковава погледа към себе си във всяка сцена и без показен драматизъм играе ролята на търсещата душа. Със самото си присъствие той успява да внуши много. И както образът му се променя, така и той се пригажда към всеки нов нюанс и го излъчва ясно. Летисия Каста като Софи му партнира енергично и с разбиране. Естествено объркана от промяната в приятеля си, тя започва да осъзнава по-ясно през какво преминава той, едва когато се отдръпва и вижда нещата от друг ъгъл. И разбирането й към него расте заедно с бебето в корема й.
Всички останали актьори са силни помощни елементи – не се натрапват, а само служат за да вникнем по-дълбоко в историята на Данийл. Руси Чанев и Бойка Велкова като негативния, обърнат като в криво огледало образ на родителите на Данийл с малко реплики допълват картината. Михаил Мутафов е прекалено шумен и бутафорен, но това сигурно е търсено нарочно.
Казват, че вторият игрален филм за режисьора е много по-труден от първия, особено ако дебютът е бил успешен. При ударен с автентичността и смелата си неподправеност старт като „Източни пиеси”, сценарият на „Островът” изглежда прекалено мислен.
Основната слабост на филма идва от опасенията на Камен Калев, че посланието му може да остане неразбрано. Вероятно затова някои реплики звучат твърде декларативно, а зрителят не е оставен и за миг да довършва в главата си случващото се на екрана.
Но по отношение на кастинг и актьорска игра (дори втръсналите телевизионни лица Иван и Андрей, Део и Милен Цветков минават набързо без да дразнят, и засилват биг брадър усещането), операторска работа и музика продукцията е на високо ниво. Камерата в първата част следи отблизо Данийл и се движи с неравномерно темпо, сякаш тласкана от интензитета на неговото лутане, а във втората е едновременно по-рационална и репортажно-делнична.
„Островът” влиза смело в традицията на постмодернизма. Нещата не са такива, каквито на пръв поглед са, има накъсаност на възприятията и наглед нелогични епизоди, но ако затворите очи, така както Данийл след като изплува от бурното море, в което е скочил от отчаяние, всичко ще си дойде на мястото.