Не винаги номинирането за “Оскар” на дадено актьорско превъплъщение го прави автоматично велико. На всичкото отгоре, Академията има няколко големи пропуска, що се отнася до пренебрегването на някои брилянтни изпълнения, които са останали в историята на киното като класически и култови за публика и критици. Ето някои от тях:
Антъни Пъркинс, Психо (1960)
Последният половин век много филмови серийни убийци са разтрепервали сетивата ни, един от друг по-страшни и по-неуловими, сякаш всеки следващ учещ се от предходния. Антъни Пъркинс не е имал лукса да изгради образа си в „Психо“ с помощта на предшестващи го шаблони. Той е пионерът в това отношение. Пъркинс подхожда към Норман Бейтс като към триизмерен комплициран образ, а не сякаш е някаква неясна метафора на едипово комплексирана откачалка. Това не е било достатъчно на Академията, за да го номинира.
Самюъл Джаксън, Треска в джунглата (1991)
Привидно този филм е градска мелодрама за любовната история между чернокожия архитект Флипър и секретарката с италиански произход Анжела. Този, който завинаги ще запомним във филма, е братът-наркоман на Флипър, Гейтър, изигран брилянтно от Самюъл Джаксън (самият той е известен с дългогодишната си битка с наркотиците). Актьорът се появява само в пет сцени, но успява майсторски да възпроизведе болката от живота и непреодолимия гняв в очите на героя си, безстрашно изважда на бял свят неговите демони.
Джон Казейл, Кръстникът II (1974)
Майкъл беше умният, Сони – мускулест смелчага, а Фредо, окаяният Фредо, беше някак си незабележим. Той дори не става за предател. Джон Казейл изиграва този образ гениално – той е мил и несръчен, печален образ на собствената си несъстоятелност. Когато промърморва за причините да предаде брат си, той изразява емоционалното си възмущение като малко дете: „Аз не съм тъпак! Аз съм умен и искам да ме уважават!“. Джон Казейл умира от рак млад – на 42 години, в грижовните ръце на тогавашната си годеница – неизвестната в този момент млада актриса Мерил Стрийп. През цялата си кариера той се снима само в шест филма, но всеки един от тях е номиниран за “Оскар” за най-добър филм.
Мерилин Монро, Някои го предпочитат горещо (1959)
Тя побърква всички. Закъснява за снимки, забравя си репликите и за всяко нещо се допитва до учителя си по актьорско майсторство, вместо до режисьора Били Уайлдър. Но тя е Мерилин Монро! И тази роля е предназначена именно за русокосата секс бомба, която пие бърбън на големи глътки. Нейните широко отворени очи и блажена чувствителност само препотвърждават впечатлението, направено в „Проклетите седем години“- че Монро е талантлива комедиантка, чийто талант блести много по-зашеметяващо от всичките ѝ пайетени рокли взети заедно.
Денис Хопър, Синьо кадифе (1986)
Всъщност същата година той е номиниран за “Оскар”, но за съвсем друга роля - във филма „Hoosiers“. Но образът, който ще остави незаличим белег върху мозъчната ни кора, е Франк Буут – мръсникът-садист, с множество перверзни фетиши от „Синьо кадифе“ на Дейвид Линч. В киното няма еквивалент на такъв брутален злодей, който унижава едновременно физически, вербално и сексуално жертвите си. Все още е трудно да наблюдаваме срещата между Франк и певицата Дороти Валънс, в която тя изглежда едновременно ужасена и възбудена от неговата уродливост.
Малкълм Макдауъл, Портокал с часовников механизъм (1971)
Кой би предположил, че шантавата смесица от мляко и Бетовен би била толкова очарователно смущаваща сетивата ни. Към това прибавете бомбе и бастун и ще получите един от най-страховитите архетипи на злото в историята на киното. Целият този сюрреалистичен образ съществува, благодарение на безмерния талант на Малкълм Макдауъл. Той играе безскрупулен хулиган, който се превръща в истеричен психар и ни представя широкоспектърна емоционална гама – от циничен чар до чист, безпомощен ужас. Робърт Де Ниро, Коварни улици (1973)
Изберете която и да е сцена от шедьовъра на Мартин Скорсезе за Малката Италия и героя на новоизгряващия Робърт Де Ниро все ще е наоколо. Той или хвърля бомба в нечия пощенска кутия ухилен, или влиза самодоволно в бар с две мацки под ръка, или импровизира дует с Харви Кайтел, или просто размахва яростно бухалка. Във всички тези моменти Де Ниро сякаш не играе, а просто пресъздава на екрана невъзможната си харизма. Джийн Кели, Аз пея под дъжда (1952)
Това е един от най-страхотните мюзикъли на света. А той промени този жанр завинаги. В този филм ни завладява с типичната си захаросана суета, която без съмнение се харесва на публиката и която той нямаше как да възпроизведе в участията си в нямото кино. На всичкото отгоре той танцува прекрасно и…раздава сърдечност. Гари Олдман, Сид и Нанси (1986)
Да изиграеш наркоман пънкар, който е обвинен в убийство, не е лесна работа. Но ако този пънкар е най-известният в сета – легендата Сид Вишъс, това е почти непосилна задача, но не и за Гари Олдман. Той не само влезе под кожата му, но ни даде най-емоционалния кино портрет на музикална легенда в историята. Това не е единственото изпълнение на Олдман, пренебрегнато от Академията. Гениалният актьор е номиниран за “Оскар” само веднъж. Одри Хепбърн, Моята прекрасна лейди (1964)
Одри Хепбърн ни ангажира мигновено със самоуверената си елегантност и британска аристократичност, която се просмуква във всяка нейна роля, включително и в „Моята прекрасна лейди“. Проблематично за Академията в случая е било пеенето, което всъщност не е нейно, а е озвучено от актрисата Марни Никсън от „Уестсайдска история“. Неодобрение отнася и шефът на филмовото студио Джак Уорнър, който дава ролята на Хепбърн, вместо на по-добрата в пеенето Джули Андрюс. Същата година на церемонията именно Андрюс отнася статуетката за ролята си в „Мери Попинз“, но появяването на сцената на Одри Хепбърн е съпроводено от много повече аплодисменти…
