Cinefish.bg Cinefish.bg
 
Начало »

Новини

»

Интервюта Васил Попов: Повечето ми спомени са хубави

Васил Попов: Повечето ми спомени са хубави
Васил Попов: Повечето ми спомени са хубави
Cinefish.bg

Интервюта
Васил Попов: Повечето ми спомени са хубави

02.07.2013, 14:14  |   Видяна: 4212  |   синефиш.бг  |   Лора Трайкова  |   ИНТЕРВЮТА

Вечните златни

Васил Попов ме посреща с усмивка у дома си, настанява ме в стаята, която използва едновременно като кухня, трапезария, хол и спалня, и поставя пред мен кутия шоколадови бонбони. Понеже захарта му се е качила напоследък, той не смее да протегне ръка към тях, но няколко пъти ме подканя да опитам различните видове и се интересува какви са вкусовете. Накрая се съгласяваме, че колкото и да са вкусни, малко нагарчат, за да не съжалява той, че не може да ги опита.

Преди да започнем разговора, моли да внимаваме да не повтаряме въпроси от други интервюта, защото няма да е интересно на читателите.

(отляво надясно) (отляво надясно) Григор Вачков, Димитър Манчев, Васил Попов, Вели Чаушев и Хиндо Касимов (отпред) (отпред)
На 50-годишния юбилей на Васил Попов
(отляво надясно) Димитър Манчев, Васил Попов, Вели Чаушев и Хиндо Касимов (отпред)


Да импровизираме тогава.

Васил Попов: Аз съм за! И в театъра много обичах импровизацията, макар тя да е нож с две остриета. Или го умееш, или не го умееш, а и не винаги успяваш. Можеш да попаднеш в собствените си клещи. Калоянчев много обичаше да прави смях на колегите. Обаче направи смешката и понеже не издържа, сам започва да се смее. Аз също обичах да правя такива смешки, но се овладявах и за да се похваля, ще кажа, че гледах публиката да не разбере. Също така гледах да са от такъв характер, че да са съзвучни с пиесата и образа. Особено се радвах, когато в обратната посока се получаваха. Ако видя колега, който ме гледа с безпомощни очички, защото си е забравил текста, знам, че трябва да го спася, а покрай него и себе си. И тогава казвах: „Ти да не би да искаш да ми кажеш еди-какво си?” Такава ни беше уговорката. Хубави са импровизациите, но публиката не бива да ги разбира, те трябва да са кратки, леки, фини – по френски.

Вие имал ли сте случаи, в които сте забравял текст или сте правил други гафове?

Васил Попов: Не, текст не съм забравял. Напълно разбирам колегите, които усещат някакво бяло петно, особено ако са сами на сцената и изнасят монолог. Спомням си големия артист Владимир Трендафилов, на когото, както сега се казва в съвременния език, бях голям фен, по време на представление в последните си години, още на сцената на „Сълза и смях” (където се помещава Сатиричният театър преди да се премести в собствена сграда през 1965 г. – бел. авт.), мисля, че беше „Последната нощ” от турски автор. Той играе кардиолог, който на следващата сутрин трябва да направи много сложна операция на собствената си дъщеря. Аз му се кефя от първия ред, докато той казва монолога си. Героят му от притеснение не може да си намери място. По едно време, докато беше почти на средата на сцената, бай Владо спря. Аз си викам: „Сигурно тук прави, както казваме ние, психологична пауза.” Обаче се оказа, че не е тъй. С бавна, достолепна стъпка, каквато само той имаше, отиде до портала, наведе се, суфльорът му подава репликата, той се наведе още по-надолу и каза силно с преправен глас „мерси” и продължи. Публиката разбра, но той направи всичко с такъв финес, че всички ръкопляскаха.

(втори ред) Димитър Манчев, Мариана Аламанчева, Васил Попов, Вели Чаушев, Веселин Цанев (първи ред) - Тодор Близнаков, Невена Коканова, Георги Калоянчев, Мария Статулова, Стоянка Мутафова и Никола Анастасов
(втори ред) Димитър Манчев, Мариана Аламанчева, Васил Попов, Вели Чаушев, Веселин Цанев (първи ред) - Тодор Близнаков, Невена Коканова, Георги Калоянчев, Мария Статулова, Стоянка Мутафова и Никола Анастасов

Кое е било най-голямото предизвикателство пред вас в актьорската професия?

Васил Попов: Сценичната треска, например, продължава докато си актьор. Разбира се, не в такива размери. В началото на своята кариера човек има много големи притеснения. Не познаваш хората в новия колектив, репетираш и си все на тръни, защото тепърва трябва да се доказваш. В такива случаи пулсът на актьора се качва над 150. Моят колега актьор и режисьор Нейчо Попов беше много зле със сърцето. Лекари му поставиха апаратче, с което той да изиграе „Ревизор”, а те долу в гримьорните следят как натоварването от играта се отразява на сърдечната дейност. Останалите актьори надничахме какво става в гримьорната, когато не бяхме на сцената. Когато Нейчо играеше, пулсът му отиваше някъде между 160-180. Като слезе от сцената, пулсът му се нормализира до 120-100. Ето за каква натовареност става дума и затова някои колеги си отиват от инфаркти. Напрежение има до края. Като се вдигне завесата, актьорът е малко притеснен, сдържан, после се поотпуска, дори му става и приятно и играта с колегите му доставя удоволствие. Театърът е като детска игра – децата как хубаво се заиграват и чак се забравят в играта.

Поне в Сатиричния театър отстрани изглежда така сякаш повечето представления са една безкрайна игра, защото голяма част от спектаклите са комедийни. Хората в салона се смеят. Много трудно е да усетиш, че актьорът трябва да мисли за две неща – да те предразположи и спечели, а от друга – да е непрекъснато в кондиция и да е в пиесата. Как помага публиката за това?

Васил Попов: Публиката обикновено помага. Когато не съм в пиесата, имам някакви минути до следващото излизане, много обичах да надничам от различни места зад кулисите към залата. Удивително нещо са зрителите по време на спектакъл, те стават също като деца, завладени са от магията и гледат към сцената с едни и същи усмихнати, любопитни очи. Хората при нас идваха и да се смеят и да отнесат със себе си някаква, да го кажем с клише – поука. Досега не съм усещал някакво негативно отношение от страна на публиката към играещите. Тя дори може още повече да помогне със своите реакции, ако са много точни, на място. Дори понякога да ни изненадат и нас. Не става дума само за хихикане, но и за въздишка, например. Не знам защо, въпреки че си имаме толкова хубави възклицания като „ау!, о!”, сега се наложи това „уау!” Като го чуя, направо загасвам телевизора. Ужасно ме дразни и откъде се взе?

Заедно с Григор Вачков в "Смъртта на Тарелкин", реж. Методи Андонов
Заедно с Григор Вачков в "Смъртта на Тарелкин", реж. Методи Андонов

От криворазбраната цивилизация, сигурно.

Васил Попов: Е, да. Разбирам да навлезе някоя дума от техниката, измислена нова, каквато нямаме на български. Имаме, например, пуканки, но казваме попкорн. Ма, перке? Взимаме чуждото и понякога да го променяме така, че дори да не се разбира какво е било. Ние, за съжаление, сме ибрикчии. Ибрик е меден съд като стомна, с който са се подмивали ханъмите. Но ние се отклонихме от темата.

Аз не мисля, че сме се отклонили от темата, защото според мен българската култура страда от недооценяване у дома и то защото цялото ни възпитание е такова, че всичко, което не е българско автоматично е по-добро, а пък като погледнем каква литература имаме, театър, кино, имаме поводи за гордост.

Васил Попов: Аз деца нямам и нямам морално право много да говоря на тази тема, но мисля, че всичко тръгва от семейството. Първите 7 години, училището, после идва и улицата, където става сложно. В това отношение съм много отчаян и съм песимистично настроен за поколенията след мен. Абитуриентските балове, например, са някаква болест. Миналата година едни момичета отидоха по монокини на бала. Дават се хилядарки за тоалети и костюми.

Като завършвах Втора мъжка гимназия балът ни беше скромен, в гимнастическия салон, с малко закуски, лимонади, бира. Да се пуши – абсурд! Направихме си програма от скечове, танци. После, като взе да се зазорява, се хванахме за ръце и отидохме на разходка до Парка на свободата. Година-две по-късно срещам случайно съученичката Олга – много хубаво момиче, казва ми: „Цяла нощ все гледах да ти хвана ръката, очаквах една целувка, ти – нищо!” Какви дураци сме били! Аз нямах никакво самочувствие, бях с едно закърпено сакенце, нямах възможност за друго.

Васил Попов с Хиндо Касимов
Васил Попов с Хиндо Касимов

Снощи отново гледах „Момчето си отива”, където също има абитуриентски бал с много изхвърляне, но все пак в рамките на приличието. Не са от вчера нещата. Там вашата роля е на по-възрастния приятел на Ран, художника – негов ментор.

Васил Попов: Доколкото помня беше плакатист, малко неуспял художник. Но му даваше акъл, книжки, обичаше го.

Той има една реплика, която много ми хареса: „Успехът се постига не с бързане, а с неспиране”.

Васил Попов: Забравил съм я, но е много точна. Харесват ми още няколко сентенции, които не съм ги измислил аз, но са останали в мен. „За да успееш преодолявай, но без да мачкаш.” И „Бързай бавно”.

Аз съм имунизирам към звездоманията. У нас сякаш има повече звезди отколкото на небосвода. И едно време в естрадно-сатиричните спектакли като пишеше на афишите „Звездите на…” на мен не ми харесваше, но там бяхме всички в пакет и вървяхме като звезди. Аз не съм звезда, искам да съм актьор. Част от правилата на играта е да се шуми повече около нас, актьорът обича да се показва, да го харесват, да му ръкопляскат, да му се смеят – аз не страдам от такива желания. В такъв смисъл не съм амбициозен. А около мен е имало колеги, чиято прекалена амбиция е погубвала таланта им. Разбирам, че трябва да има стръв, желание и упоритост в нашата професия – особено при жените е още по-сложно, – но не на всяка цена.

Винаги съм гледал просто да си върша работата съвестно и честно, без маниернечене от сорта на: „Вижте ме, аз съм актьор.” Боже, че онзи пък е лекар, или професор! Харесва ти тази професия – бъди актьор, радвай хората. Лекарят пък спасява човешки животи, ама на него никой не му ръкопляска. Тебе като се те показали няколко пъти по телевизията и те познае продавачката в магазина и ти се кефиш. Ами, такава ти е работата. Много колеги закъсват от това, че мислят, че актьорлъкът е само хахо-хихи и червено килимче. Самозабравят се, забравят откъде са тръгнали или се пропиват. Има хора, които просто не издържат.

с Никола Анастасов и Хиндо Касимов участват във футболен мач
с Никола Анастасов и Хиндо Касимов участват във футболен мач

Коя роля си спомняте като най-трудна?

Васил Попов: Една трудна роля, която ми доставяше голямо удоволствие да играя, е на бащата Живота Цвиович от пиесата „Д-р” от Бранислав Нушич. Чудесна роля на човек от плът и кръв, но както ние, актьорите, казваме, тя е малко хамалска. От начало до край само влизат и излизат при теб, ти си все на сцената, а пиесата е малко повече от два часа и половина. Накрая капвах, вир-вода бях целият, но изпитвах голямо удовлетворение. За капак режисьорът беше измислил накрая внучката на героя Пепика да го яхне и така той да обиколи цялата сцена на четири крака и то два пъти. Такива капки пот течаха от мен след цялата умора от представлението! Но много си я харесвах.

Провокативните пиеси, които са поставяни в славните години на театъра и които са предизвиквали властта да ги спира, а други – да следи изкъсо и многократно да цензурира различни пасажи в тях, вас караха ли ви да се чувствате притеснен?

Васил Попов: Не. Ние много деликатно се измъквахме от цялата работа. Понякога по езоповски, но се измъквахме. За някои пиеси идваше комисия от хора на Тодор Живков, за да е гледат преди него и да му спестят да се изложи да присъства на нещо, което го критикува. Макар че такова не е имало. Грешки на растежа са това. Единственото, което падна, беше пиесата на Георги Марков „Аз бях той”. Случаят беше малко по-особен. Той вече беше в Лондон и говореше против системата в България. Пиесата беше вече на предпремиера, когато падна. (В посветената на 50-ата годишнина на Сатиричния театър книга на Румен Белчев „Сатириците”, Георги Марков заминава именно след свалянето на пиесата след предпремиерното й представление – бел. авт.) Позволяваше ни се някаква волност, защото Тодор Живков се гордееше, че само ние след руснаците имаме Сатиричен театър, който критикува.

Това не е ли изкуствена свобода?

Васил Попов: Да, разбира се. Но ние не сме имали големи катаклизми с цензурата.

"Д-р", реж. Анастас Михайлов
"Д-р", реж. Анастас Михайлов

Може би когато човек знае, че има някакви табута, се мобилизира да предаде посланието си и през тях.

Васил Попов: Да, разбира се. А днес има голяма свобода, но за какво се използва? Да напсуваш някого. И да говориш глупости. Това е свобода без покритие. Аз съдя по себе си. Откакто ме напусна и съпругата ми си давам сметка, че самотният човек е наистина свободен – няма кой да ме контролира, но това не значи, че е щастлив. Ако нямаш какво да правиш между тези четири стени, ако не гледаш телевизия, или решаваш кръстословици, да си измисляш хобита…

Какъв беше приемният ви изпит в академията?

Васил Попов: Имаше един актьор навремето, най-възрастният – Иван Попов, живееше на бул. „Толбухин”, сега „Васил Левски”. С моя приятел и колега Димитър Манчев отидохме при него – професора бай Иван Попов. Той ни чу, даде ни някакви наставления, но повечето време сам се опитвах у дома да се подготвя, макар хал-хабер да си нямах как. Иначе театър много гледах, предимно правостоящ и предимно в Народния. Първата година ме скъсаха, защото стихотворението ми било реакционно, дребно-буржоазно. А аз го намерих в мазето, докато бях слязъл за въглища. Живеехме на Римската стена на ул. „Кокиче”. Лопатката ми нещо не може да загребе – гледам, едно книжленце, останало с долна корица само. Зачетох се – поезия беше. Но от кого е било, какво е било, не знам.

Вторият път си хванах дядо Вазов, стихотворението „Триумфът над турчина”, много патетично. Влязох. Такава голяма радост беше! Това е един от най-щастливите мигове в живота ми. Домна Ганева, с която бяхме в един курс, също я приеха тогава и си спомням как търчи от ДВТУ, за да ми каже, че и аз съм приет. Вечерта един приятел ме кани у тях и казва: „Тате е забравил една дамаджана сливова от 20 години, ела да полеем твоето влизане.” Нито съм пил някога, нито пък някаква отлежала сливова и то без мезе. След една чашка и паднах!

В ДВТУ освен с Домна Ганева, следвах заедно и с Николай Бинев, Константин Коцев,  Иван Зоин, Милчо Събев. Коцев го разпределиха след завършването в Бургас, а аз пък бях в Сливен и си ходехме на гости да си гледаме постановките. Той една година преди мен отиде в Сатирата.

"Д-р", реж. Анастас Михайлов
"Д-р", реж. Анастас Михайлов

Какви бяха театрите в Сливен и Видин по ваше време?

Васил Попов: В Сатиричния театър съм от 1960 г. И от тук, и от Сливен и от Видин имам какво да си спомням и повечето са хубави неща. Изглежда така е устроен човешкият мозък, че да забравя колкото е възможно лошите неща, защото като дойде човек на моята възраст трябва да има в главата спомени, с които да живее.

Въпреки че бяха бедни години, трупата в Сливен, например, беше много добра. Това беше театър с традиции и публика. Иван Кондов, Росица Данаилова, Георги Кишкилов, Дора Стаева, Виктор Данченко, да не изброявам всичките, които бяха там. Възрастните актьори, които заварихме там, се отнасяха с нас с много добро чувство. Във видинския театър след това ме изтегли Хачо Бояджиев. Той там извика 7-8 души от курса след мен. Аз мислех, че там ще се чувствам по-добре, защото повечето от тези хора ми бяха приятели. Той сякаш ме е чул и ме извика също. Театърът беше в окаяно състояние, в едно запустение, там станахме и мазачи, и чистачи и бояджии. Разбира се, имаше и истински майстори, но ние много помагахме.

Но най трудно беше да вкараме публиката в театъра. Играехме предимно български пиеси и класика, различни жанрове. За един сезон направихме 12 премиери. Голям зор видяхме. Плюс това гостувахме в Брегово, Арчар, Трън, а и тук, в София. Издействахме от военните две молотовки с каросерии, в Ботевград ги направиха на малки рейсчета, без отопление, но на тях изписахме „Театр насионал дьо Видин”. Кръстихме ги Цанка и Цветанка. Публиката постепенно започна да влиза в театъра, да го пълни. А като оправиха и парното вече беше най-топлият театър в България. Дори с Хачо живяхме известно време в него в едни стаички, докато намерим квартири.

Щастлива среща и партньорство сте имали с Хиндо Касимов.

Васил Попов: Почти няма ден, в който да не си спомням за Хиндо. С него бяхме не само партньори, но и много добри приятели, семействата ни бяха много близки. И почти всяка вечер бяхме у нас или у тях. С него, както казваха хората тогава, бяхме великолепен тандем. Много обикаляхме, много ни търсеха, много ни обичаха. Материалите ни бяха и преводни, и български, сами си измисляхме някои от тях или редактирахме. Мисля, че печелехме с това, че в тях нямаше простотии и глупости, както сега виждам доста агресия, грозни намеци, дори в някои направо порнография. Играли сме и на стадиони, например в Габрово, в Казанлък, в летни театри. Имахме един лаф като тръгвахме към микрофона. „Хиндо, с какво ще започваме?” „С каквото подадеш,” казваше той. Имахме много богат репертоар и правихме добра стиковка. А след като почина не открих с кого да го заменя.

Напоследък се снимахте и в комедийния сериал „Столичани в повече”.

Васил Попов: Снимах се, ама от януари не са ми се обаждали. Като снимахме новогодишното „Комиците”, Любо Нейков ми каза да се готвя, че от 16 януари почваме, ама ето, краят на май стана, а още не са ми се обадили. А пък аз не съм такъв човек да ги търся и настоявам. Може да се решили да ме ликвидират като образ. Но докато снимахме беше много добре. Бях толкова доволен от това, че смених картината, видях се с повече нови хора. Много внимателно се отнасяха с мен, интересуваха се как се чувствам, от какво имам нужда. Обгрижваха ме. Аз пък съм сговорчив човек, не е нещо да искам специално. Играли сме със Стоянка Мутафова преди сериала и в много пиеси, в естрадата също, спомням си как много дълго време играхме „Молба до Господ” на Илко Иларионов, после една френска пиеса. Стояна е невероятна. Аз й казвам: „Звяр, ти си уникален случай! Теб трябва да те показват по цял свят – ти си нож в гърба на медицината!” Смеем се.

С Татяна Лолова
С Татяна Лолова


Визитка:
Васил Николов Попов е роден на 25.06.1934 г. в София. След като завършва актьорско майсторство при проф. Кръстьо Мирски във ВИТИЗ „Кр. Сарафов” през 1958 г., дебютира във „В търсене на радостта” в театъра в Сливен. След сезон там и още един във видинския театър, Попов се присъединява към трупата на Държавния сатиричен театър „Алеко Константинов”. Носител е на национални награди и държавни отличия.

В цифри:
На сцената Васил Попов е изиграл над 100 роли, участва в естрадно-сатирични спектакли, снима се и в киното във филми като „Краят на една ваканция”, „Момчето си отива”, „Буна”, „Опасен чар” и др. В телевизията сме го гледали в мюзикъла „Криворазбраната цивилизация”, 12-серийния сериал „Демонът на империята” и др. Сред театралните му роли са Студентът в „Когато розите танцуват” от В. Петров, Градоначалникът в „Ревизор”, Добчински, Пържени яйца в „Женитба” от Н. В. Гогол, Петраки в „Суматоха” и Ангел в „Януари” от Й. Радичков, Селямсъза, Фратю и Мироновски в „Чичовци” от Ив. Вазов, Алдомировци в „Рейс” от Ст. Стратиев, Живота Цвиович в „Д-р” от Бр. Нушич, Съпругът в „Пет бременни пиеси” от Д. Фо), Тодор в „Живот и здраве” от  К. Донев и др.

За избора на професия:
Кандидатстването в Държавното висше театрално училище изглежда съвсем естествено продължение на гимназиалните прояви на актьора. „Във всеки клас има по един-двама по-лудички, смешници, майтапчии – обяснява Васил Попов. – В нашия аз бях един от тях. Даскалите ме поощряваха, слава Богу. Ние ги имитирахме, но те проявяваха чувство за хумор. Даже имах един учител по математика, Георгиев, стар ерген, висок, строен, безупречно облечен – с папийонка, с ръб на панталона, с лъснати патъци. Той все ми казваше: „Васко, ясно е, че ти математик няма да станеш. Наблегни на артистичните заложби, а аз ще ти пиша една тройка да минеш.” Какъв майтап е било когато ме вдигаха на дъската. Или ще изляза куцайки, или с някакъв тик, или ръката ще ми трепери. Учителите ни правеха забележки, ама с добро чувство. А и ние ги обичахме.”

Една от любимите роли на Васил Попов…
извън сцената е тази на готвач. Актьорът се слави като голям кулинар. У дома той е човекът около печката, който най-умело борави с тиганите и тенджерите. Твърди, че съпругата му и едни яйца не е можела да приготви, но това за него не е било тегоба, напротив. Дори в клуба на Сатиричния театър се е развихрял. Веднъж гостувал белградският театър „Ателие” и Васил Попов бил избран за главен готвач, отговарящ за почерпката на сръбските колеги. Не било никакъв проблем за него да напълни две агнета по гергьовски, да следи да се опекат добре, а после сам да реже на всеки кой каквото парче си поиска. Клубът вече отдавна не съществува, но навремето е събирал артисти от цяла София, а и гостуващи с представления от провинцията – след репетиции, след представления, по празнични поводи, за чествания на рождени дни или за изпращане на някого в пенсия.

Рисковете на професията:
По време на многобройните пътувания из провинцията за участия с Хиндо Касимов, Васил Попов споделя, че двамата често са си патили от народната любов. След поредния концерт или представление, двамата сядали в някое ресторантче да вечерят.  Компаниите от съседните маси веднага ги атакували: „О, артистите, я елате да кажете някоя смешка.” – спомня си Попов. – С добро чувство го казваха. Но те все пак са на градус, а ние при това положение да идем да им казваме смешки не върви. Измъкваме се, че сме изморени, искаме да хапнем. Постепенно масата ни се отрупва с бутилки, чинии, ние се притесняваме от цялото това внимание. След няколко такива случаи в ресторанти отивахме първо при управителя. Обяснявахме му каква е нашата драма, а той ни спретваше една масичка в кухнята, където се криехме и хапвахме спокойно.”

Хоби:
За да си уплътнява времето, а не за да гледа то да минава някак си, Васил Попов се е заел да си изрязва снимки от вестници и списания, които му носят добро настроение. Усмихнати лица на хора, симпатични животинки. Изрязва ги, залепва ги на картончета и си ги разглежда. На стената има изрязана снимка на котка. „Вижте каква красота е това! Такова отпускане, такъв кеф от снимката на тази котка!”

Жест:
На един от рафтовете в стаята е облегнат плакет с кукерчето – емблемата на Сатирата. Това е подарък за Васил Попов от директора на театъра по случай 50 години творческа дейност в Сатирата, връчен му през 2007 г. „Тези бронзови кукерчета сега ги връчват като награди в нашия театър. Издирих скулптора, който ги прави. Оказа се много симпатичен човек – Реджо, колега на Вежди Рашидов, разговорихме се. Платих да направи емблемата в по-голям размер за театъра. Той ми казва: „Няма друг такъв случай актьор да подари нещо на театъра си.” Все по-рядко минавам през театъра, защото почти нямам кого да видя там, повечето колеги се представиха горе, а нямаме и кафене. Но като отида, винаги поглеждам дали кукерчето е на мястото си. Последният път гледам – няма го. Тъкмо се разочаровах, защото го бяхме поставили на най-централната колона, когато видях, че на същото място има портрет на Алеко Константинов. Викам си: „Това – добре.” А кукерчето е все още там, но отстрани.”

Интервюто с Васил Попов подготви Лора Трайкова


Рубриката е реализирана с приятелската подкрепа на Съюза на артистите в България



Снимки от книгата „Сатириците” на Румен Белчев и архив на Държавен сатиричен театър "Алеко Константинов



Споделете:

Cinefish.bg ОЩЕ НОВИНИ
Cinefish.bg - Всичко за киното МНЕНИЯ Cinefish.bg - Всичко за киното


За да напишете коментар, е нужно да влезете с Вашите име и парола.


 

ПОПУЛЯРНИ ФИЛМИ ДНЕС ПОПУЛЯРНИ ФИЛМИ ДНЕС ПОПУЛЯРНИ ФИЛМИ ДНЕС
 
Cinefish.bg Cinefish.bg
Ключови думи: тамин сърсок  |  приказка за ела  |  рулетка галерия  |  филм на режисьора тод филипс  |  ангели и демони филм  |  филма в който зелена е Алекс Русо  |  децата на брад пит  |  снимки на рапунцел и разбойника  |  стив каръл  |  джейсън доли  |  джери брукхаймър  |  наоми уотс и антонио бандерас  |  русе кино 3d  |  кино арена гранд мол варна  |  неразкрити таланти филм  |  trite prasenca  |  cinema city  |  морско конче кевин костнър  |  аз убих майка си  |  дженифър лав хюит