Таня Масалитинова - Артист

Таня Масалитинова (Татяна Николаевна Масалитинова-Есауленко), 02.09.1921 г., Прага, Чехия, актриса, режисьор.
Дъщеря е на смятания за родоначалник на съвременната театрална школа в България артист и режисьор Николай Масалитинов, възпитаник на системата на Станиславски.

Учи живопис в Художествената академия в София (1941 – 1943). Завършва актьорско майсторство при Н. О. Масалитинов в Държавната театрална школа (Драматична школа към Народния театър, 1945). Специализира режисура при Г. Товстоногов в Ленинград, при А. Ефрос в Москва (1966 – 1967), при А. Аксер във Варшава и Парижкия народен театър. Дебютира в ролята на Людмила („Васа Железнова” – М. Горки) в Народния театър (1947). Работи в НТ „Ив. Вазов” (1946 – 1989), театър „Барбуков” (1994 – 1997).

Театрални роли: Любов Шевцова („Млада гвардия” – по А. А. Фадеев), Надя, Акулина, Ксения, Медведева („Врагове”, „Еснафи”, „Егор Буличов и другите”, „Чудаци” – М. Горки), Мария, Реган („Дванайсета нощ”, „Крал Лир” – У. Шекспир), Ирина, Полина („Три сестри”, „Чайка” – А. П. Чехов), Олга („Години на странстване” – А. Н. Арбузов), Елисавета („В полите на Витоша” – П. К. Яворов), Ивет („Майка Кураж и нейните деца” – Б. Брехт), Линда („Смъртта на търговския пътник” – А. Милър), Павка („Депутат” – Бр. Нушич), Понсия („Домът на Бернарда Алба” –Ф. Г. Лорка), Анна Андреевна („Унижените и оскърбените” – по Ф. М. Достоевски), Г-жа Алине Солнес („Майстор Солнес” – Х. Ибсен), Едит Пиаф („Едит Пиаф за себе си” – моноспектакъл), Ханна („Вечер” – А. Дударев), Актриса („Театър, любов моя” – В. Петров), Баба Неделя („Свекърва” – А. Страшимиров), Албертийн („Играчки на тавана” – Л. Хелман), Портиерът и Пациентът („Аполонът от Белак” – Ж. Жироду), Летис („Летис” – П. Шафър), Памела („Скъпа Памела” – Дж. Патрик), Баба Йовка („Скакалци” – Ст. Л. Костов), Норма („Ню Йорк – „Плаза” хотел” – Н. Саймън), Сиен („Удушвачът” – А. Несин) и др.

Кино роли: Учителката Кирилова, Майката на Боев („Рицар без броня”, 1966, „Сбогом, приятели!”, 1970 - реж. Б. Шаралиев), Майката („Ненужен антракт”, реж. М. Стойкова, 1987) и др.

Постановки: „Временен квартирант” – Поляков, „Милият лъжец” – Дж. Килти, „Мъж на чиния” – Я. Дитл, „Животът започва от начало” – М. Симова, „Професия за ангели” – Др. Асенов, „Кучешко дело” – Л. Попов, „Сто години самота” – по Г. Маркес (рецитал) и др.

Има редица роли в телевизионния театър, от които най-сполучлива е Джени в екранизацията на романа на Колдуел „Джени, жена по природа”.
Носител на национални награди и държавни отличия.
През 2005 г. получава наградата „Аскеер” за цялостен принос към българския театър.

„Татко много често ме вземаше със себе си в директорската ложа на театъра. Веднъж го помолих да ни даде гратиси – на мен и на една приятелка. Настаниха ни в ложата на първи балкон в дъното. Кой знае как сме се държали, какъв шум сме вдигали, че хората се обръщаха, шъткаха ни и през антракта бай Тончо – разсилният, ни каза:
- Обличайте се. Директорът ми нареди да ви заведа вкъщи.
...
Когато се прибрах вкъщи, мама ме попита защо се връщам толкова рано, а аз й казах, че нещо много ми се спи и ще си легна. Знаех, че когато си дойде баща ми, вече всичко ще му бъде докладвано. Той имаше много силен бас и когато пристигна, го чух да крещи още отвън.
- Тука ли е Таня?
Мама веднага разбра. Тупаникът беше от нея, но когато трябваше да ме оправдае, заставаше като скала между нас.
- Тя спи – чух я да казва. – Не беше добре детето и си легна.
На другата сутрин дойде времето за закуска, а у нас беше традиция на закуска и на обед без баща ми да не се сяда. Мама ме извика в столовата и аз слязох – тихичка, кротичка и добричка. Баща ми не ме поглеждаше.
- Татко – започнах аз. – Извинявай, моля ти се. Аз повече няма...
- Това беше безобразие – рече той. – Как можа ти – моята дъщеря – да се държи така в театъра. Ти оскърби не само театъра, но и мен. Сега те извинявам. Но за наказание три месеца няма да стъпиш в театъра.
А аз много обичах да ходя на генерални репетиции на драматични спектакли и на опера. Разбрала, не разбрала – все бях там. Баба ми беше театралка и обикновено тя ме вземаше със себе си. След този случай обаче баща ми си удържа на думата и наистина не ми даде да стъпя в театъра три месеца. Той изгради у мен изключителен респект към театъра.”

„Веднага щом се върнах от стажа ми в чужбина, ми се обадиха от Варненския театър да ме поканят да гостувам при тях като режисьор.
...
- Имам една руска пиеса, много смешна, комедия на ситуациите, която пародира „Тартюф”. Казва се „Временен квартирант” от Поляков. Не е голяма литература, но мисля, че е касова.
...
Те не бяха добре с публиката по това време и решихме да оправим положението с въпросната пиеса.
...
Не искам да звуча нескромно, но мисля, че наистина имам ражисьорска дарба. Измислих интересен ход за начало – една интермедия, където всички бяха в костюми от „Тартюф” и започваха с менует. Когато се вдига завесата, публиката може да си каже: „О, това е нещо класическо!”, но веднага след това пред очите й всичко се разгражда и се появява голо задкулисие. Тогава се разбира, че това е просто репетиция на „Тартюф”. Репетирахме с голямо увлечение. Беше много весело и тъй като знаех съвсем точно какво искам, работата вървеше приятно и гладко и за един месец бях готова. За мен е характерно впрочем, че когато започвам нова постановка, вече я виждам в завършен вид и просто се старая да постигна това, което имам в съзнанието си. Разбира се, променят се някои подробности, но не и крайният резултат.
...
Спектакълът наистина имаше голям успех.
...
След варненската постановка направих още няколко спектакъла, но не се отдадох на режисурата, защото все пак трябваше да поставям в провинцията. Имам само една постановка в София и тя според мен беше най-слабата – пиесата беше слаба, актьорите много не ми вярваха... С други думи, реших да си остана актриса.”
Из книгата „Така било писано”, Таня Масалитинова, София, 1997, с. 8-9 и 125-127