Точно черно-белия изглед, стилната кинематография на Емил Христов, брилянтния задкадров глас на Захари Бахаров и нелинейната структура ти дават желание да се любуваш на „Дзифт”
След успеха на френският ням, черно-бял филм – „Артистът”, във всяко едно отношение, нека споменем още няколко черно-бели ленти, които през годините бяха оценени или недооценени.
Отличия – награда Сезар, 2 награди БАФТА, 2 номинации "Оскар", номинация "Златен Глобус", номинация от режисьорската и сценаристската гилдия на Америка Приходи – 40 милиона долара
Уди Алън решава да заснеме филма си в черно-бяло, защото „това ще даде един страхотен изглед на Ню Йорк, който е един вид герой във филма” и също така, Алън си спомня Ню Йорк от детството си в черно-бяло, „поради множеството стари черно-бели снимки, филми и книги за града, в който винаги чувам музиката на Гершуин.”
Отличия – награда Сезар, 3 награди БАФТА, 8 номинации "Оскар", 4 номинации "Златен Глобус", номинация от режисьорската и сценаристската гилдия на Америка Бюджет – 5 милиона долара Приходи – 40 милиона долара
Продуцентът на филма, Мел Брукс, лично наел Дейвид Линч като режисьор (поради силните си адмирации към „Гумена Глава” (1977) на Линч) и изискал, „Човекът Слон” да бъде заснет в черно-бяло. Брукс, също така решил да махне името си от маркетинговата кампания на филма, както и от надписите, за да предотврати погрешни реакции и очаквания за филма от страна на публиката, предизвикани от собствената му комедийна кариера.
Отличия – 2 награди "Оскар", награда "Златен Глобус", 2 награди БАФТА, 6 номинации "Оскар", 6 номинации "Златен Глобус", номинация от режисьорската гилдия на Америка Бюджет – 18 милиона долара Приходи – 23 милиона долара (САЩ)
Един от най-епичните, сурови и брутални филми правени някога (не само по отношение на готовия продукт, а и продукцията на филма, което е няколко пъти по-драматично от самата лента). Скорсезе искал филмът му да се различава от другите цветни филми, а и също така да избегне един от тогавашните проблеми с избледняване на цветната лента.
1980 – „Спомени от Звезден Прах” на Уди Алън 1982 – „Рибка Боец” на Франсис Форд Копола 1984 – „По-Странно от Рая” на Джим Джармуш 1986 – „Извън Закона” на Джим Джармуш 1987 – „Криле на Желанието” на Вим Вендерс 1991 – „Сенки и Мъгла” на Уди Алън 1993 – „Списъкът на Шиндлер” на Стивън Спилбърг 1994 – „Продавачи” на Кевин Смит 1994 – „Ед Ууд” на Тим Бъртън 1995 – „Мъртвец” на Джим Джармуш 1998 – „Знаменитости” на Уди Алън 1998 – „Следенето” на Кристофър Нолан 1998 – „Пи” на Дарън Аронофски 2001 – „Човекът, който не беше там” на Братята Коен 2003 – „Кафе и Цигари” на Джим Джармуш 2005 – „13” на Гела Баблуани 2005 – „Лека нощ и Късмет” на Джордж Клууни 2005 – „Град на Греха” на Робърт Родригез, Франк Милър и Куентин Тарантино 2006 – „Добрият Германец” на Стивън Содърбърг 2007 – „Не съм Там” на Тод Хейнс 2008 – „Пресеполис” на Венсан Паронно и Маржан Сатрапи
След като спечели сребърен Св. Георги и наградата на федерацията на руските филмови клубове на фестивала в Москва, Дзифт накара българската публика отново да започнат да си купуват билети за родни продукции. Също така ни показа, че сценарист и режисьор, дебютанти в киното, могат да направят пълноценен, оригинален и напълно жанров филм, без той да наподобява на нещо или да се опитва да бъде такъв, какъвто не е.
Приет радушно от публиката и критиката, все пак голяма част от хората в България, занимаващите с кино не го удостоиха с похвалите си, защото „обвивката на филма надхвърляла съдържанието” ... или по-скоро, защото именно дебютанти им показват как се прави сериозно световно кино с голяма идейност и фантазия. Въпреки, че е заснет цветно (цветен трейлър на филма може да се види в dvd изданието), филмът би изглеждал коренно различно и далеч не толкова стилно, ако бе представен на публиката в такъв вариант.
Точно черно-белия изглед, стилната кинематография на Емил Христов, брилянтния задкадров глас на Захари Бахаров и нелинейната структура ти дават желание да се любуваш на „Дзифт” отново и отново. За филма, легендарната актриса Лив Улман (председател на журито в Москва през 2008) казва: „Българският филм беше невероятен. Това е дебют, фантастичен от към кинематография, просто е фантастичен.” През 2009, „Дзифт” става първият български филм, излъчен по HBO. Може да го гледате онлайн вече и тук netcinema.bg.
Любител на английската пост-пънк група Joy Division още от началото им, плодородния фотограф и режисьор на клипове, Антон Корбин, прави своите първи стъпки в кариерата си точно със снимки на Joy Division (в края на 70-те), които го изтласкват нагоре в средите. Животът на Корбин по онова време до голяма степен се преплита с този на групата, тъй като той се мести да живее в Англия, за да е близо до тази музика.
Осем години след смъртта на вокалиста на Joy Division, Иън Къртис, Корбин заснема видеото към песента „Atmosphere”, а през 2005, той решава да направи дебюта си в киното точно с биографичен филм за Къртис, като финансира половината бюджет (2,3 милиона паунда) от собствения си джоб и избира да го заснеме в черно-бяло, за да отрази по-точно атмосферата на Joy Division и настроението на епохата.
Филмът получава огромно европейско признание, като е обявяван неведнъж за най-добрия британски филм на 2007, получава 3 награди в Кан, награда в Стокхолм, Братислава, Чикаго, награда от Empire и БАФТА, и е добре приет от членовете на групата, които споделят, че въпреки сравнително точното изобразяване на събитията, всъщност „истината е прекалено скучна” и е трябвало определени неща да се изменят. В интерес на истината, „Контрол” е един постен и доста скучен филм, който все пак те потапя в атмосферата на групата, главния герой и времената, но не задоволява цялостните ти нужди като зрител и остава на светлинни години от виртуозния „Доорс” на Оливър Стоун.
„Омразата поражда омраза” През 1993, момче от заирски произход, приятел на сценарист-режисьора Матьо Касовиц от предградията, е задържано от полицията, завързано за радиатор с белезници и застреляно в главата от полицай, който „е бил изневрен от думите на 17 годишния младеж”, и докато го е заплашвал, пистолета му неволно гръмнал.
Младият Матьо се вдъхновява от случая и решава да направи филм за нетърпимостта между различните етнически и обществените слоеве във Франция, и омразата между тях. Самият Касовиц черпи опит и от собствените си участия в подобни размирици, показани във филма.
„Омраза” е суров, непринуден и изключително реалистичен, а малкият бюджет, с който разполага, кара Касовиц да композира и изпълни филма си с ръчна камера, да снима в черно-бяло с минимални специални ефекти и множество натурчици. С превъзходен и ескалиращ сценарий, реални локации в парижко предградие, усещане за документалност, тематичен монтаж, експлозивен Венсан Касел и феноменална кинематография (която не се забравя), „Омраза” се превръща в един от върховните френски филми на 90-те, определен от The Times като „един от най-унищожително критикуващите и ефектни урбанистични филми правени някога”. Вторият пълнометражен филм на Касовиц му спечелва награда за най-добър режисьор в Кан, номинация за Златна Палма, награда Сезар и отличие от Европейските Филмови Награди. Списание Empire го слагат на 32 място в „100-те най-добри филма от световното кино” през 2010, а филмът държи перфектен „свеж” рейтинг от 100 % в сайта rottentomatoes.com.
„Първия ми голям трепет в правенето на този филм бе преоткриването на Париж. „Последната Битка” (1983) ми позволи да зърна неговата плът и скелет. "Метро” (1985) ме отведе във вътрешностите му. Това, което ми остана да открия, бе истинския, прекрасен Париж – този, който омайва милиони туристи сяка година, а ние, парижаните, подминаваме с наведена глава всеки ден, изгубени в собствените си светове. След всички тези години, имах пламтящо желание да заснема чудесата на Париж, които са били свидетел на всички мои радости и тъги.”
След като работи по „Петият Елемент” и „Жана Д’Арк” едно след друго, почти без уийкенд почивка, Люк Бесон е тотално изтощен и донякъде „изключен от целия процес ”, и той не снима филм през следващите 6 години, докато не се завръща към своя стар, 10-годишен сценарий, в който са поставени основите на историята, но липсват репликите на героите.
Съюзявайки се с близкия си оператор, Тиери Арбогаст („Никита”, „Леон”, „Петият Елемент”, „Жана Д’Арк”), Люк точно и ясно му обяснява какво иска да направят (без да му дава сценария) и как да уловят в черно-бяло чудесата на Париж, когато той е окъпан в нереално-естествената светлина на зората. Резултата е „Анжел-А”, една съвременна, рядка и изключително красива приказка, която за огромно съжаление е неизвестна на широката публика. Един от тези чисти, леки и лишени от всякаква вулгарност филми, които достигат до най-дълбоките кътчета в душите на своите герои, а карат тези на зрителите да летят. Въпреки 11-те години между тях, разликата в жанра и сюжета, докато гледаме филма откриваме немалки прилики и няколко умишлени препратки към „Леон”. С бюджет от 15 милиона евро, филмът не възвръща дори и част от него, като същевременно не получава и нито една награда или номинация от фестивал.
Отличия – награда Сезар, 2 награди БАФТА, 2 номинации "Оскар", номинация "Златен Глобус", номинация от режисьорската и сценаристската гилдия на Америка
Отличия – награда Сезар, 3 награди БАФТА, 8 номинации "Оскар", 4 номинации "Златен Глобус", номинация от режисьорската и сценаристската гилдия на Америка
Отличия – 2 награди "Оскар", награда "Златен Глобус", 2 награди БАФТА, 6 номинации "Оскар", 6 номинации "Златен Глобус", номинация от режисьорската гилдия на Америка
След като спечели сребърен Св. Георги и наградата на федерацията на руските филмови клубове на фестивала в Москва, Дзифт накара българската публика отново да започнат да си купуват билети за родни продукции. Също така ни показа, че сценарист и режисьор, дебютанти в киното, могат да направят пълноценен, оригинален и напълно жанров филм, без той да наподобява на нещо или да се опитва да бъде такъв, какъвто не е.
Любител на английската пост-пънк група Joy Division още от началото им, плодородния фотограф и режисьор на клипове, Антон Корбин, прави своите първи стъпки в кариерата си точно със снимки на Joy Division (в края на 70-те), които го изтласкват нагоре в средите. Животът на Корбин по онова време до голяма степен се преплита с този на групата, тъй като той се мести да живее в Англия, за да е близо до тази музика. 
„Омразата поражда омраза”
„Първия ми голям трепет в правенето на този филм бе преоткриването на Париж. „Последната Битка” (1983) ми позволи да зърна неговата плът и скелет. "Метро” (1985) ме отведе във вътрешностите му. Това, което ми остана да открия, бе истинския, прекрасен Париж – този, който омайва милиони туристи сяка година, а ние, парижаните, подминаваме с наведена глава всеки ден, изгубени в собствените си светове. След всички тези години, имах пламтящо желание да заснема чудесата на Париж, които са били свидетел на всички мои радости и тъги.”
