Награждаван поет, пънк рок музикант, дипломиран психоретапевт. Сърджан Драгоевич е автор на някои от най-запомнящите се балкански филми за последните две декади като: „Ние не сме ангели", „Рани", „Свети Георги убива змея". На тазгодишния „София филм фест" бе представена и последната му лента - „Парад", която буквално взриви публиката. Със сръбския режисьор си поговорихме за модерните телевизионни продукции, толерантността на съвременното общество и Джон Кюсак.
Създали сте първия си филм, когато сте били на 29 г. Как ви повлия успехът на „Ние не сме ангели"?
На 22 години постигнах нещо, което се оказа далеч по-важно за мен. Тогава бях млад поет и написах първата си стихосбирка - "Knjiga akcione poezije" ("The Book of Action Poetry"), която през 1986 г. спечели югославска награда за поезия. Това беше сериозният успех за мен, на 29 вече се чувствах обръгнал и шумът около филма не ми повлия изобщо.
Имали сте и пънк рок група. Какво си спомняте от онези времена, свирили ли сте пред много публика?
Свирeхме яко. В края на 70-те и началото на 80-те в Белград имаше доста силна сцена за ню уейв банди. Тогава бяхме в гимназията и начинанието просъществува за период от около 2 г. и половина. След това през 1981г. всички отидохме в казармата, а когато излязохме, установихме, че енергията, искрата си е отишла. Всеки бе поел по свой път и разбрахме, че TV Moroni няма да я бъде. Но това беше един страхотен период от моя живот, който оказа сериозно влияние в по-нататъшния ми път.
Учили сте клинична психология. Помогна ли ви този факт в изграждането на по-пълнокръвни образи за вашите филми?
По-скоро ми помогна да изграждам и развивам истории, отколкото персонажи, които да влияят на публиката. Както можете да видите и в „Парад", повествованието тече като една малка психотерапевтична сесия. В началото не сте сигурни какво точно гледате, после си мислите, че е комедия, а накрая се оказвате въвлечени в трагедия. Всичко това се прави с цел да се обърка публиката и да се провокира емоционалния й отклик. Но да се върнем на въпроса. След като завърших клинична психология, работих като психотерапевт за период от 1 г. Обаче се отегчих и реших да се захвана с масова психотерапия - кино.
Да поговорим малко и за периода, който сте прекарали в САЩ. Какво ви даде и какво ви взе той?
Видно е, че нищо полезно не произлезе от времето, което прекарах там. Имах договор с Miramax Studios, но с тях така и не открихме проект, който да задоволява и двете страни. Основно си лежах край басейна, гледах как разни колибрита пият цветен прашец и пишех мои си сценарии. Калифорния е страхотно място за живеене, но не и за правене на филми.
Какво мислите за Джон Кюсак?
С него имахме крайно неуспешен опит за съвместна работа тук в България. Наистина го съжалявам, задето не ми позволи да развия виждането си по отношение на общия ни проект и затова, че не ми повярва като режисьор. Филмовите звезди обикновено са примадони, които не приемат критика. Срещал съм доста такива и това им е обща черта. Сценарият, който бях написал и филмът, който подготвях с работно заглавие „Корпорация Война" („War, Inc."), беше наистина обещаващ. Беше замислен като модерна версия на Кубриковия "Dr.Strangelove", но за жалост Кюсак не му даде шанс. В крайна сметка всичко завърши с една доста неуспешна и повърхностна лента.
Правил сте и телевизионни продукции. Бихте ли се захванал с подобно начинание отново и какво ви е мнението за състоянието на съвременната телевизия?
Знаете ли, аз почти не гледам телевизия, като изключим някои сериали като "Престъпна империя", "Mad Men", "Breaking Bad". Някои от тези продукции са доста по-интересни от пълнометражни филми. Проблемът в Сърбия, а смятам и като цяло на Балканите, е, че бюджетите за подобни проекти са прекалено свити и не можеш да постигнеш особено високи цели. В пространството почти изцяло гравитират разни абсурдни сапунени опери. Бих снимал сериал, но само ако разполагам с бюджет, който е по-сериозен от обичайните за региона.
Епископът на Дубровник спря показването на „Парад". Това не ви ли провокира да създадете филм, захващащ се с църковните стереотипи, както го правите с хомофобията и ксенофобията в последната ви лента?
По-скоро не. Уважавам църквата, независимо дали съм вярващ или не. Аз съм атеист и нe изпитвам влечение да коментирам църковни въпроси. Може би за тази ми позиция е повлиял фактът, че сестра ми е монахиня. Ние се обичаме, въпреки че сме много различни. В семейството ми толерантността винаги е била много важна. Забраната на католическия свещеник ме кара да мисля, че Господ обича и одобрява „Парад". Филмът спечели една от трите награди на екуменическото жури в Берлин. Вярвам, че Бог спомага за популяризирането му чрез действията на епископа.
Доколко е толерантно всъщност съвременното общество към т.нар. „различни" и не смятате ли, че често пъти те сами провокират агресията на „нормалните" с прекалената си показност и фриволно поведение?
Това е сложен въпрос. Явно агресията се изостря със задълбочаващата се икономическа криза. Общественото мнение бива манипулирано от медии, притежавани от разни олигарси и мозъчни тръстове. Налице е опит за насочване на народния гняв и недоволство срещу малцинствата и по-слабите социални групи. Това се прави, за да се отклони вниманието на хората от същинските проблеми и техните първоизточници. Не смятам, че хората от този край на Европа са по-агресивни или по-малко толерантни в сравнение с други жители на Стария континент. В малка или по-голяма степен говорим за политически процес.
В България младите употребяват израза "freak parade" ("парад на изродите" - бел.ред.). Ако трябва да направите собствен списък с хора, които да участват в подобно събитие, кого бихте поставили в него?
Не смятам, че някой заслужава да бъде "кичен" с подобен етикет. Намирам хората за изначално добри, толерантни и любящи. Затова се замислям двойно по-дълго от обикновено, преди да нарека някого изрод.
