Звездите в неговото Кино (Ален Делон -„Затъмнение”, Мастрояни -„Нощта”, Джон Малкович -„Отвъд облаците” и тн.) , всъщност нямат главна роля.
Близките планове върху лицата са рядкост, понякога, както в „Професия: Репортер”, диалогът е на 20-30 метра от камерата. Отказът му да флиртува с публиката чрез сексапила на актьора е педантично упорит.
При все че ползва всички класически драматургични и жанрови похвати за ситуационно кино, съспенс, трилър, роуд муви („Фотоувеличение”, „Забриски пойнт”), налице и е една отчетлива дзен-медитация, самонаблюдение, внушение за дистанцираност, сякаш най-приятелски - не фамилиарно, те приканва да споделиш неудобствата на режисьорското столче.
В това, което някой нарича маниерна протяжност виждам философско изследване на възможните пътища за развитие, авторефлексия.
Нещо, което очевидно е допаднало и на Джак Никълсън.
Хипнотичният му стил на говорене („Хората си мислят, че знам нещо повече от тях, това обикновено не е така”, казва по този повод) пасва идеално героя му.
Из построените от него лабиринти на двойната идентичност го води Мария Шнайдер.
Красива, крехка, едва три години след „Последно танго в Париж”.
0 гласа