Начало »

Рецензии Полунощ в Париж

"Полунощ в Париж" е красива приказка за копнежа

Рецензии
Полунощ в Париж

13.11.2011, 01:51 | Видяна: 5008 | Капитал Light | РЕЦЕНЗИЯ

от Янко Терзиев
capital light

Началото е обяснение в любов към града от заглавието, така започваше и "Манхатън", само че в черно-бяло. Спокоен монтаж на Париж от пощенските картички, фонът е старо джазово парче на саксофон, изсвирено открай докрай. Различно начало за един различен град - способен на магия и в обикновеното си всекидневие, това е внушението.

Полунощ в Париж

Магията се случва на стреснат от съвремието персонаж, ролята на алтер егото си Уди е дал на благодатния Оуен Уилсън - актьор-пластелин, с нужната наивна непохватност и естествените реакции на обикновен човек. Героят му мрази успешната си кариера в Холивуд, където преправя сценарии за големите студии, тайно пише истинския си роман за мъж, който живее в миналото, тоест за себе си. Това идеализирано минало е Париж от края на 20-те с чарлстона, абсента и писателските кафенета. Париж от "Безкраен празник", както сам добавя. Дошъл е в града с разсейващи фактори на гърба – годеница (Рейчъл Макадамс), чиято цел в живота е къща с басейн в Малибу; консервативните й родители, считащи го за луд; всезнаещ интелектуалец (Майкъл Шийн), който се опитва да хване в грешка дори екскурзоводката (Карла Бруни, изненадващо актриса) в музея на Роден, докато флиртува грубо с годеницата му.

Полунощ в Париж

Спасява се от всички тях с нощна разходка на леко пияна глава, камбаните бият полунощ и каретата от приказките - луксозна лимузина от онова време, го прибира от тясна уличка в Монмартр (Rue Montaghe St. Genevieve, ако ще опитвате някога). Скокът във времето е без всякакви ефекти, писателят е себе си, но вече на домашно парти при Скот (Том Хидълстън) и Зелда (Алисън Пил) Фицджералд, където на пианото е Куол Портър, танците режисира Жан Кокто, а в ъгъла пие сърдитият Хемингуей (Кори Стол), търсещ с кого да се сбие, но го кани масата си, като разбира, че е писател. Говорят за литература, бокс, жени и умиране. Хемингуей го изпитва с въпрос за Марк Твен, човекът на Алън отговаря с вярното "Хъкълбери Фин". Идолите са възкресени без търсене на реализъм в изчистените им митологизирани версии, утаени в поколения читатели. Носталгиците и литературно изкушените ще познаят "своите хора", познах ги с благодарност и аз.

Полунощ в Париж - Леа Сейду, Оуен Уилсън

Полунощ в Париж - Леа Сейду, Оуен Уилсън

"Полунощ в Париж" е специален филм за специална публика. Не е за интелектуални педанти, които очакват "принадена стойност" от всеки следващ филм на Уди Алън. Те могат и да се обидят от непретенциозността на посланието и наивната прямота на изричането му. Филмът е за живота като мистерия, през която всички сме преминаващи, в известен смисъл туристи. И за ориентирите, които ни спасяват да не се изгубим в мрака преди и след - изкуството и любовта.

Полунощ в Париж - Карла Бруни, Оуен Уилсън

Полунощ в Париж - Карла Бруни, Оуен Уилсън

За тях разсъждава писателят Гил (така се казваше и героят, който слизаше от екрана, за да влезе в живота на сервитьорката Сесилия в "Пурпурната роза от Кайро", очевидно приемствеността е била важна за Уди Алън) с автора на "Безкраен празник" и после с грубоватата познавачка на истинското в изкуството Гертруд Стайн (Кати Бейтс). От Хемингуей той научава, че "истинската любов сключва примирие със смъртта", а от Стайн – че "задачата на твореца е да намери смисъл в празнотата на съществуването". Положението му на човек, живеещ в два свята, въобще не впечатлява сюрреалистите Ман Рей, Луис Бунюел и Салвадор Дали (запомнящ се Ейдриън Броуди). И когато им признава, че е истински влюбен в красивата муза и любовница на Пикасо (сияйна и незаменима Марион Котийар), която преди това била с Модилиани и Брак, а в момента е с Хемингуей на Килиманджаро – Рей казва, че вижда връзката им като снимка, Бунюел като филм, а Дали, очаквано, като носорог... За благодарност Гил дава на Бунюел идеята за "Ангелът унищожител". "Ама как така гостите не могат да напуснат къщата?", се чуди младият още Луис.

''Полунощ в Париж'' е превъзходно заснет от големия Дариус Хонджи - с витрините, мокрия паваж, малките масички под кестените и самотните мъже с чаша пред тях и с лица към улицата. С пълните с живот и светлина кафенета и локали и духа на Хемингуей в тях. С лекотата на внезапен парижки летен дъжд, Уди Алън си позволява и въпроси за ролята на артиста в света (тъжна и тогава и сега), за ненужното идеализиране на миналото за сметка на уж "скучното" или "тревожно" настояще. Споменал е с ирония и полезността на изкуството в живота (напук на всички материалисти) - така Хемингуей отваря очите на героя какви ги върши годеницата му, с наученото от Гертруд Стайн поставя на мястото всезнаещия интелектуалец. Точно с уроците от полунощния Париж Гил ще открие истинската си любов (ефирна Леа Сейду). Припомняме си думите на друг от среднощните му учители – тогава само Том Елиът: "Времето-разрушител е времето-пазител." Да обичаме, докато сме тук.

Полунощ в Париж - Уди Алън