Рецензии
„Нощ в музея: Тайната на гробницата“ - таблетът на фараона

След като с първите си два филма франчайзът "Нощ в музея" постигна бокс офис от около 987 милиона долара, едва ли някой се съмнява, че нощем музейните артефакти оживяват и се отдават на любими и безобидни забавления. Финансовите резултати красноречиво говорят, че да разсмиваш публиката е сериозен бизнес, а Холивуд не се колебае да изстисква всяка възможност до последна капка, в най-добрите традиции на комерсиалното кино.

Нещо повече, магията на киното прави така, че след появата на заглавията от поредицата, американските музеи отбелязват повишаване на броя посетителите с около 20%. В третото издание за лудешките нощни приключения в благоприличната културна институция, таблетът на фараона Акменра корозира заплашително и предизвиква необясними промени в поведението на експонатите от музейната колекция на Природонаучния музей в Ню-Йорк.

Нощният пазач Лари Дейли (Бен Стилър) вижда заплаха за трудовия си пост, за предстоящото си утвърждаване на по-висока длъжност и за хармоничното нощно съжителство на неговите приятели. Кратко разследване го навежда на мисълта, че ключът на загадката се намира в Британския музей. Служебна командировка го отвежда в Лондон в компанията на верните си сподвижници... и неговия син - тийнейджър.

„Нощ в музея: тайната на гробницата” е водопад от гегове и комични ситуации в стила на най-добрите бурлескови традиции на нямото кино, представени с много фантазия и с диалози с абсурден хумор.

Филмът доставя това, което се очаква от него - развлечение за зрителска аудитория, придружавана от възрастни, които също ще намерят десетки поводи да се засмеят.

Сценарната структура позволява богата подборка от персонажи и бързата им замяна, когато се изчерпат като източник на хумор, с което се поддържа твърде ефикасен и сравнително висок ритъм на повествованието. Филмовият разказ предлага различни пластове хумор: от маймунка с доста пъргав пикочен мехур и римски легионери, които гледат youtube, до сцена в която „истински” рицар попада на театрално представление от епохата на крал Артур.

Подобно на картинна галерия, на екрана за кратко, или за по-дълго се появяват много елитни актьори (списъкът е дълъг и приятен за идентифициране). Тук е мястото да отбележим последното екранно присъствие на Мики Руни и Робин Уилямс. Би било редно да се отбележи и авторското усилие да се хвърли разнежен поглед към взаимоотношенията родители-деца.

Историята е представена като съспенс, но в нея не може да се открие типичното за жанра напрежение. Филмът се доближава до чистото (почти панаирно) забавление, непретенциозно и смешно. Множеството препратки и закачки с класическите произведения на киното са и тестове за обща култура, които ще стоплят сърцето на всеки кинофен.

Планиран като блокбастър изобилстващ от специални визуални ефекти, той не се прицелва във високоинтелектуалната аудитория, търсеща второ или трето ниво на авторското послание. Бен Стилър е верен на духа на историята и намира адекватната формула за своя персонаж, без да се стреми да изгради многопластов психологически образ.

В такъв смисъл, за тези, на които е втръснало да гледат повтарящите се двайсетина коледни филми по телевизията „Нощ в музея: Тайната на гробницата” е категорично добър избор за разходка до киносалона. Нещо повече, той е и поглед към универсалния хумор и това, което кара да се смеят зрителите в днешното глобализирано време.