„Непреклонните” (True Grit) вече се превърна в най-доходоносния филм в кариерата на братя Коен. Филмът получи и 10 номинации за „Оскар”.
Големият въпрос обаче е дали филмът наистина заслужава цялото внимание, което му се отделя?
Има редица фактори, които безпроблемно привличат вниманието към настоящия римейк на класически уестърн с Джон Уейн – подписа под филма на Джоел и Итън Коен, участието на носителя на „Оскар” Джеф Бриджис, носталгията по един традиционно американски жанр, който е далеч от Златните си години.
И макар „Непреклонните” да е добър филм, то за съжаление не успява да изпъкне с нещо особено оригинално, каквото сме свикнали да получаваме от всеки следващ проект на братята, които отдавна са изградили своя собствена ниша в Холивудската машина и успяват да прокарат всяка своя идея до големия екран.
За последно класическият уестърн триумфира при раздаването на наградите "Оскар" за 1992 година, когато „Непростимо” на Клинт Истууд грабна четири златни статуетки. През последвалата 1993 на екран се появи „Тумбстоун”, в който Вал Килмър изнесе една от най-силните си роли като физически гаснещия, но несломим духом Док Холидей – най-верния приятел на легендарния Уайът Ърп.
14 години по-късно именно братята Коен получиха награди "Оскар" за Филм, Режисура и Сценарий за безапелационния шедьовър „Няма място за старите кучета”, който е чиста проба класически уестърн, макар и действието да е ситуирано в днешно време. През 2010 Джоел и Итън решиха да ни пренесат в света на Дивия запад, в който револверът е решение на всеки проблем.
Едва 14-годишната Мати Рос е принудена от живота да бъде много по-зряла, отколкото приляга на годините й, защото неин дълг е да отмъсти паметта на баща си, убит от предателската ръка на собствения му ратай (Джош Бролин). Самоувереното и смело момиче успява да увлече в похода си за справедливост алкохолизиран щатски шериф (Джеф Бриджис) и наперен тексаски рейнджър (Мат Деймън).
На хартия актьорският състав на „Непреклонните” е повече от внушителен и плакатът на филма не пропуска да го подчертае като основния си коз. Истината обаче е, че на плакатът липсва името на дебютиращата Хейли Стайнфелд, а именно то заслужава да бъде на централно място. Младата актриса се справя блестящо с първата си водеща роля в игралното кино и е основна движеща сила на целия филм. Напълно заслужена е и номинацията за „Оскар” за Поддържаща роля, която бележи началото на една многообещаваща кариера.
От своя страна Бриджис не предлага нищо по-различно от ролята в „Лудо сърце”, за която миналата година взе заветната златна статуетка. Това далеч не означава, че изпълнението му е слабо, но ако продължава с ролите на алкохолизирани антигерои нищо чудно скоро време да се пропие и в реалния живот. Повторното му събиране с братята Коен със сигурност е било радостен повод за всички замесени, но „Големият Лебовски” ще си остане ненадминат поне до следващата им съвместна работа (ако има такава).
В последните години Мат Деймън се наложи като интелигентния тип екшън герой с трилогията за Джейсън Борн и филми като „Зелена зона”, които ярко контрастират с карикатурния образ на тексаския рейнджър Лабийф. Участието му в „Непреклонните” е по-скоро начин да си отдъхне от тежките физически и психологически изпитания, които обикновено поема с ролите си.
За съжаление най-неразвитата и кратка поява се пада на Джош Бролин, който със сигурност участва срещу символична сума, за да подпомогне режисьорското дуо, дало сериозен тласък на кариерата му с „Няма място за старите кучета”. Дори за малкото си екранно време Бролин успява да представи убедителен образ на глуповат кравар (cowboy), който трудно може да бъде наречен истински злодей, а по-скоро убива именно поради нарушените умствени процеси, протичащи в главата му.
Действието е както винаги вещо запечатано на лента от дългогодишния сътрудник на братя Коен, Роджър Дикинс, който нищо чудно най-накрая да спечели "Оскар" с деветата си номинация за отличието на Академията.
Зрителите, които очакват множество престрелки и трупове обаче ще останат разочаровани. „Непреклонните” залага предимно на изключителния си сценарий, предоставящ първокласни реплики най-вече за Стайнфелд и Бриджис.
Избраният финал не се вписва в цялостното усещане на филма и е напълно излишен, но въпреки това филмът си остава стойностно предложение в седмичния киноафиш, което нищо чудно да има ефекта на „Мулен Руж” и „Чикаго” за жанра на мюзикъла, и да даде възможност за заснемането на нови прашни истории за Дивия запад.
На нас като зрители ни остава да мечтаем някога да се появи филм, доближаващ се до един от вечните шедьоври на Седмото изкуство – „Добрият, лошият и злият”. За момента обаче „Непреклонните” си остава актуалното средство, чрез което да се пренесем години назад, когато уестърнът доминираше в Холивуд.
