Както през почти всяка от последните 45 години, така и през 46-тата от началото на режисьорската си кариера, очилатият чудак радва почитателите си с новата лента „На Рим с любов”.
Ако заглавието ви се струва тривиално, не сте единствени. Дори самия Алън споделя, че го ненавижда, но то се налага като трети последен избор, след като предните два („Bob Decameron” и „Nero Fiddled”) са посрещнати с объркване. Миналата година, автора ни поднесе магическия „Полунощ в Париж”, широко считан за един от най-добрите филми в кариерата му, а това допълнително вдигна очакванията за новата му лента.
Още повече, предвид участието на любимците Джеси Айзенбърг, Елън Пейдж, Алек Болдуин и самият Алън (който не се е мяркал пред камерата от 2006 насам). Както и локацията – Рим. Още след излизането на трейлъра обаче, на всички ни стана ясно, че „На Рим с любов” далеч няма да се нареди в списъка на „по-добрите” филми на Уди. Нито ще се състезава за големите награди, нито ще получи масовото одобрение на критиците. Нито ще достигне приходите на „Полунощ в Париж”. Въпреки това, Алън изобщо не се интересува от гореспоменатите неща.
Чистото доказателството ще откриете в самия филм – разнороден, шумен, повърхностен и все пак забавен по алънски. И предвид многото си недостатъци, няма как да не бъдем благодарни, че през 2012 (и дори 2013), ние гледаме нови филми на Уди Алън. Малко след подобаващото начало със случайно запознанство и кратко показване на останалите герои, Алън ни представя и себе си, пътуващ със самолет с жена си към Рим.
Във филма, е в ролята на нетрадиционен оперен режисьор на име Джери, който също така е атеист и има страх от летене. И, въпреки че сме се нагледали достатъчно на героите, които Уди играе във филмите си (а те не са особено различни един от друг), той някак ни липсваше.
Безспирното му бърборене, изпълнено с патос, енергия, ирония и песимизъм, съчетано с духовитото му ръкомахане напред-назад. Последния път, когато сме го гледали на екрана бе през 2006 като магьосника Сплендини в мистериозната му комедия – „Сензация”. Мога да кажа, че екранното присъствие на Уди и щурите идеи, с които ни залива героят му определено е един от големите плюсове на филма.
Докато почти във всеки един момент от „На Рим с любов” можем да усетим, че гледаме филм на Уди, тук има и някои различия от повечето му филми с много герои.
Различните истории са си просто различни истории, вместо да се преплитат една с друга или поне да имат големи допирни точки. Една от историите в случая дори сякаш идва от друг филм. Тази с Роберто Бенини и героя му – обикновения гражданин – Леополдо Писанело, който за известно време се превръща в местна знаменитост и живота му се променя коренно.
В тази част на филма, Алън прокарва идеята за известността и това колко абсурдна, преходна и безумна е тя. Но всичко това няма нищо общо с целия филм. От това твърдение може да се направи цял един филм, но по необясними причини, сценарист-режисьора е решил просто да го включи в един от сегментите си.
Изборът на Роберто Бенини за тази роля би бил много по-подходящ ако ставаше въпрос за късометражен филм. По начина, по който е, Бенини някак си бързо започва да ни досажда.
От друга страна пък, Елън Пейдж с героинята си Моника (която Болдуин така забавно и открито презира) е доста интересна. Много по-различна и цветуща от това, което сме свикнали да виждаме.
Пейдж изглежда по уверена и говори с голямо вдъхновение, като същевременно не преиграва. Трябва да отбележим сцената, в която тя разказва на Джак (Джеси Айзенбърг) за сексуалните си преживявания.
Интересно е и актьорското дуо - Алек Болдуин и Джеси Айзенбърг в ролите на утвърден архитект на почивка в Рим и студент по архитектура, който живее там. Също така, това е и най-странната част от целия филм. Докато в началото, Джон (Алек Болдуин) е действителен герой, в последствие, той все повече се превръща във въображаем събеседник на Джак (Джеси Айзенбърг).
На моменти дори изглежда, сякаш Джеси Айзенбърг е самия Алек Болдуин на младини, а епизодите с двамата са просто един вид разходка из спомените на успешния архитект. Всичко това е доста объркващо и някак си недоразвито – сякаш режисьора е тръгнал в една посока с героя на Болдуин, а след това е направил обратен завой. Или пък просто си прави някакъв бъзик със зрителите.
Най-интересният и жизнерадостен сегмент от филма със сигурност е този с Джанкарло – погребален агент с невероятен глас, който обаче може да се проявява само под душа. Авангардният Джери (Уди Алън) разпознава таланта и не след дълго поставя няколко големи оперни представления, в които Джанкарло пее на сцената и участва в действието ... докато е под душа. Неслучайно, за ролята е избран италианския тенор – Фабио Армилиато – един от най почитаните гласове на международната оперна сцена.
Има само едно нещо, по-лошо от слаб филм – слаб филм, който възприема себе си на сериозно и се мисли за нещо повече, от това което е. И въпреки че новото произведение на Алън не е нито лошо, нито добро, то поне със сигурност не се прави на нещо което не е. Всичките му странности, плюсове и недостатъци са такива, каквито Алън е искал да бъдат.
Останалото е дадено на зрителите – да преценят, дали да дебнат всеки момент, който не им допадне и да го критикуват остро или просто да се отпуснат спокойно в салона и да се забавляват на филма.
Ако заглавието ви се струва тривиално, не сте единствени. Дори самия Алън споделя, че го ненавижда, но то се налага като трети последен избор, след като предните два („Bob Decameron” и „Nero Fiddled”) са посрещнати с объркване. Миналата година, автора ни поднесе магическия „Полунощ в Париж”, широко считан за един от най-добрите филми в кариерата му, а това допълнително вдигна очакванията за новата му лента. 
Чистото доказателството ще откриете в самия филм – разнороден, шумен, повърхностен и все пак забавен по алънски. И предвид многото си недостатъци, няма как да не бъдем благодарни, че през 2012 (и дори 2013), ние гледаме нови филми на Уди Алън. Малко след подобаващото начало със случайно запознанство и кратко показване на останалите герои, Алън ни представя и себе си, пътуващ със самолет с жена си към Рим.
Докато почти във всеки един момент от „
Изборът на Роберто Бенини за тази роля би бил много по-подходящ ако ставаше въпрос за късометражен филм. По начина, по който е, Бенини някак си бързо започва да ни досажда. 
На моменти дори изглежда, сякаш Джеси Айзенбърг е самия Алек Болдуин на младини, а епизодите с двамата са просто един вид разходка из спомените на успешния архитект. Всичко това е доста объркващо и някак си недоразвито – сякаш режисьора е тръгнал в една посока с героя на Болдуин, а след това е направил обратен завой. Или пък просто си прави някакъв бъзик със зрителите.
