За преживяването, Джони споделя, че е било ужасяващо ... ужасяващо трудно и когато се е захващал с филма, не е имал и минимална представа, че ще бъде толкова изтощително
Много хора, дори видни почитатели на киното, и на Джони Деп или не знаят за съществуването на този филм, или изобщо не му обръщат внимание. Аз също бях сред тези хора, до преди две години, когато близък приятел започна редовно да ме „тормози” да го гледам. Близо година се ослушвах, но минути след като натиснах play, разбрах защо толкова е настоявал. След като изгледах вече знаех, че това вече е една от любимите ми независими ленти, а музиката към него, написана и изпълнена от Иги Поп бе и все още е сред най-красивите, лирични и въздействащи неща, които съм слушал във филм.
За преживяването, Джони споделя, че е било ужасяващо ... ужасяващо трудно и когато се е захващал с филма, не е имал и минимална представа, че ще бъде толкова изтощително, едновременно да играе и да режисира първият си филм. „Сякаш всеки ден те насилват ... много, много хора.”
Когато Деп написва сценария, той има предвид Марлон Брандо за ролята на МакКарти, но страхопочитанието му към легендарния актьор е толкова голямо, че Деп се срамува да предложи частта на Брандо (въпреки, че две години по-рано, двамата си партнират в „Новият Дон Жуан”). – „Как да кажеш на Марлон Брандо да направи това или да направи онова ... това е невъзможно.” – с лека насмешка и изпълнен с уважение казва Деп, но след като прочита сценария, Брандо моментално се съгласява на ролята.
Лиса Джерард, Патрик Касиди – „Пепел и сняг” (2005)
Една от главните особености на „Пепел и сняг” е, че след като сетивните ни рецептори бъдат възбудени от него, потока информация се насочва директно към душата ни, която започва да благоговее пред безкрайната му красота. Изображението и звука от екрана сякаш ни изкарват от черупката в която се намираме и ни потапят в нещо свръхестествено, а през следващите 60 минути, ние сме в пълна хармония със себе си и всичко останало.
Предприел повече от 60 експедиции в места, като Индия, Египет, Етиопия, Намибия, Антарктика и много други, канадския артист Грегори Колбер прекарва близо 10 години, за да заснеме чувствителността на животни и хора от целия свят и връзката между тях, по най-поетичния възможен начин. През 2002 е премиерата на неговата изложба, която минава през Венеция, Ню Йорк, Санта Моника, Токио и Мексико, и до днес, тя се радва на повече от 10 милиона посетители, превръщайки я в най-посещаваната изложба на жив артист.
„Пепел и сняг” представлява мащабен проект от фотографии, отпечатани на ръчна Японска хартия, 60-минутен филм на 35мм лента, 2 късометражни „хайку” филмчета и роман от 365 въображаеми писма, написани от мъж към жена си по време на едногодишно пътешествие. И като всяко едно голямо произведение на изкуството, качествата му се дължат на синхрона между отделните компоненти, който ги слива в едно цяло.
Суров, дисхармоничен и много уличен хип-хоп съпътства тъмнокожия професионалист с душа на самурай от преди няколко стотин години, докато изпълнява задачите си. Дух Куче е хладнокръвен, непоколебим, почти безплътен. Готов е да служи до гроб на „господаря си” – човекът, който е спасил живота му. Не излива капка емоция, въпреки, че цялото му тяло е изградено от нея, много обича сладолед, а взаимоотношенията с най-добрия му приятел се базират на нещо далеч по-фундаментално от вербалния език, на който двамата не се разбират.
За музика към абсолютния си шедьовър (номиниран за "Златна Палма" и "Сезар"), господаря на независимото кино, Джим Джармуш избира „развалените” тактове на Робърт Дигс, известен като The RZA – един от най-почитаните хора в света на хип-хоп музиката, създател на най-голямото музикално семейство – The Wu-Tang Clan. По-късно, Дигс участва с друг член на Wu-Tang Clan (The GZA) във филмче от компилацията на Джармуш – „Кафе и цигари”.
С препратки към „Рашомон” на Куросава, „Branded to Kill” на Сейджун Сузуки и „Самураят” на Мелвил, „Дух Куче: Пътят на Самурая” е философска кино трактовка за изгубени ценности, липса на комуникация и обречеността на изчезващите видове – единаци. Въпреки блестящия сценарий на Джармуш, той вероятно нямаше да направи филма, ако Форест Уитакър бе отказал ролята, написана специално за него.
Сър Ридли Скот! Точно както баща ми беше казал преди време: „Те му завиждат прекалено много, защото не могат да стъпят и на малкия му пръст. Точно за това не му дават "Оскар", а вероятно няма и да му дадат ...”
След като „Гладиатор” превърна киното в съставна част от живота ми, новината за снимките на нов исторически епос от по-големият брат Скот през 2004 превърна „Небесно Царство” в един от най-дълго очакваните филми в живота ми. Въпреки това, резултата многократно надмина представите ми (дори и орязаната кино версия, с 45 минути по-къса от оригиналната режисьорска). Въпреки, че не получава признание след официалната си премиера (а чак след излизането на DVD с удължената версия), нито една номинация на голям фестивал и едва възвръща бюджета си от 150 милиона, никой не може да оспори възхитителните качества на филма във всеки един негов аспект.
Кинематографията е определяна като „балет от цвят и светлина”, а музиката на Хари Грегсън-Уилямс (най-продавания саундтрак за 2005) спокойно може да мери сили с тази на Ханс Цимър и Лиса Джерард от „Гладиатор”, като дори я надминава по проникновеност и динамика. Изключително верен исторически, „Небесно царство” прави точно и ясно разделение между вяра и религия, а след излизането на филма, Сър Ридли Скот получава множество благодарствени писма и поздравления от различни мюсюлмански организации, за справедливото и безпристрастно изобразяване на религията.
Когато журналистът Робърт Фиск гледа филма на кино в Бейрут, той наблюдава следното явление, което няма нужда от допълнителен коментар - към края на филма, по време на сцената, след обсадата на Йерусалим, която ислямския лидер Салах-ад-Дин почтително повдига падналия на земята кръст и го поставя на върха на масата – мюсюлманите сред публиката се изправят на крака и бурно започнват да ръкопляскат …
Вероятно тези филми и музиката към тях е най-точното пастване на едното с другото!Не трябва да се забравя обаче факта,че това трудно би могло да стигне до Душата на обикновения зрител...Филмите и музиката им не са обаче правени за когото и да било-Те са посланието,което авторите им отправят към цялото човечество!
Много ми харесаха мислите ти и начина по който откриваш на хората вай-същественото-НЕВИДИМОТО за очите!С удоволствие чета и ще чета твоите писания!Те също са в хармонията на филм и музика-тези,които си избрал в статията си!
Браво!
Снощи точно коментирах с приятел и негов познат за 2-та филма и казах, че вероятно съм единствения човек, който слага Небесно Царство редом до Гладиатор по качества, мое си мнение : ))
Много хора, дори видни почитатели на киното, и на Джони Деп или не знаят за съществуването на този филм, или изобщо не му обръщат внимание. Аз също бях сред тези хора, до преди две години, когато близък приятел започна редовно да ме „тормози” да го гледам. Близо година се ослушвах, но минути след като натиснах play, разбрах защо толкова е настоявал. След като изгледах вече знаех, че това вече е една от любимите ми независими ленти, а музиката към него, написана и изпълнена от Иги Поп бе и все още е сред най-красивите, лирични и въздействащи неща, които съм слушал във филм..jpg)
Една от главните особености на „Пепел и сняг” е, че след като сетивните ни рецептори бъдат възбудени от него, потока информация се насочва директно към душата ни, която започва да благоговее пред безкрайната му красота. Изображението и звука от екрана сякаш ни изкарват от черупката в която се намираме и ни потапят в нещо свръхестествено, а през следващите 60 минути, ние сме в пълна хармония със себе си и всичко останало. 
Суров, дисхармоничен и много уличен хип-хоп съпътства тъмнокожия професионалист с душа на самурай от преди няколко стотин години, докато изпълнява задачите си. Дух Куче е хладнокръвен, непоколебим, почти безплътен. Готов е да служи до гроб на „господаря си” – човекът, който е спасил живота му. Не излива капка емоция, въпреки, че цялото му тяло е изградено от нея, много обича сладолед, а взаимоотношенията с най-добрия му приятел се базират на нещо далеч по-фундаментално от вербалния език, на който двамата не се разбират..jpg)
Сър Ридли Скот! Точно както баща ми беше казал преди време:
0 гласа
музиката е зверски важна за един филм. точно това ми липсва в съвременното кино.
култов филм = на култов саундтрак
и
култов саундтрак = култов филм