Перфектен и много наелектризиращ трейлър! След като по каръшко стечение на обстоятелствата, Джаки Ърл Хейли губи роля в първия „Кошмари на Елм Стрийт” (за сметка на приятеля си Джони Деп), щастието му се усмихва 26 години по-късно, когато той получава възможността да се въплъщава в легендарния зъл Фреди.
Продуцентската компания на Майкъл Бей – Platinum Dunes, която прави римейкове на култови филми на ужасите, решава да вдъхне нов живот на хоръра за Фреди Кругър. С времето, ефектите на лентата от 84-та все и все повече губят тогавашния си чар и предизвикват обратни усещания на търсените, а създателите на римейка искат да издигнат антигероя в очите и на новите поколения (и естествено да направят куп пари). Със задачата се заема филмовия дебютант и опитен режисьор на видеоклипове – Самюъл Байер (Металика, Ролинг Стоунс, Нирвана, Грийн Дей). Несъмнено изпълнен с глуповато-ненужни клишета, новият филм все пак надхвърля мнозинството подобни съвременни хоръри най-малко с красивата си мрачно-цветна визия и заслужаващите похвала преходи между реалност и сън.
Задкадров глас, съпътстващ сменящите се образи може да бъде доста провокативно оръжие във филмовите реклами, особено като внася допълнителна мистерия към кадрите и музиката.
В съчетание със заглавието и смелите натрапчиви надписи, трейлъра на „Спящата Красавица” възбужда интереса за една странна и минорна съвременна еротична приказка.
Филмът е хвален заради хладнокръвния стил на Джулия Лий (дебют като сценарист и режисьор) и пасивното изпълнение на 23 годишната австралийка – Емили Браунинг („Sucker Punch”). За да се подготви за ролята си, Лий настоятелно кара Браунинг да гледа „Антихрист” на Ларс Фон Триер и да изучава играта на Шарлот Грейнсбург. „Спящата Красавица” не получава широко разпространение, но си извоюва номинация за "Златна Палма" в Кан, по-скоро не с отговорите, а с въпросите, които поставя.
Номинираният за 5 "Оскара" оператор, Емануел Любезки („Новият свят”, „Децата на хората”), обяснява подхода на Терънс Малик към „Дървото на живота”: „Кинематографията не е използвана, за да илюстрира диалог или изпълнение, а да улови емоция, така че филмът се отнася към преживяното. Той е предназначен да възбужда тонове спомени, подобно на даден аромат или парфюм.”
Произхода на филма датира още от края на 70-те, след като Терънс завършва „Райски дни”.
Той работи по проект, който ще изследва началото на живота на Земята. Проектът е прекратен, но няколко десетилетия по-късно оживява. За да предизвикат максимално естествени усещания у зрителите, Малик и Любезки използват нетипични техники за киното, приближаващи образите максимално до идеята за една съвършенна истинност, сякаш показана не от човек, а от Бог. Разочарован от изгледа на модерните компютърно-генерирани визуални ефекти, Малик се обръща към Дъглас Тръмбъл – отговорник за визуалните ефекти на „2001: Една Одисея в Космоса”, за да създадат жадуваната с години визия от Терънс с помощта на оптически и физически методи, използвани в миналото. Тръмбъл, който последно е работил в тази сфера по „Блейд Рънър” преди 29 години, казва: „Работихме с химикали, оцветители, флуоресцентни бои, течности, мляко, пушек, въглероден диоксид, пламъци, светлина и високо скоростна фотография, за да видим колко ефектно може да бъде.”
„Няма нищо радикално ново. Взех някои техники и повествователни методи, които са използвани във филмите, но ги използвах по маниакален начин.” – казва Гаспар Ное – създател, толкова дързък и краен, че реакциите спрямо него няма как да не бъдат с противоположни полюси. Някои го обявяват за една голяма гротеска - гавра с изкуството и живота, а други го възвеличават като неповторим илюстратор на гениални идеи, чийто качества и заслуги не могат да бъдат достойно признати в съвремието, в което твори.
Под влиянието на халюциногенни гъби и ноар-ът в първо лице по Реймънд Чандлър – „Дамата от езерото” (1947), Гаспар Ное започва да обмисля направата на филм, който да изобразява живот след смъртта. Любимият му филм, „2001: Една одисея в космоса”, различно експериментално кино, опита му с халюциногенни вещества и видеото към „Smack My Bitch Up” на Продиджи оформят представата му за визуализирането на подобна лента, която минава през 15 години шлифоване, много различни фази и неуспехи, за да бъде фактически разработвана в продължение на 3 години.
Въпреки че е показан в Кан през 2009 и номиниран за "Златна Палма", „Enter The Void” не е завършен – работата по аудио-визуалната обвивка на филма продължава почти още 1 година, за да крайната му версия бъде показана чак в началото на 2010 на фестивала в Сънданс.