След скандалите около финансирането на филма „Сбогом, мамо”, присъствието му на фестивала във Венеция и наградата, която получи там миналата година, най-накрая ще можем да гледаме у нас филма на Мишел Бонев.
След скандалите около финансирането на филма „Сбогом, мамо”, присъствието му на фестивала във Венеция и наградата, която получи там миналата година, най-накрая ще можем да гледаме у нас филма на Мишел Бонев. Той тръгва утре по кината, месец след премиерата си в Италия, където се прожектира с 80 копия.
Според сайта Boxofficemojo.com, който всеки може да провери, до 22 април „Сбогом, мамо” е събрал приходи от 277 433 долара за три седмици след премиерната си дата. Въпреки притесненията си около всички скандали, Мишел Бонев е щастлива, че сега филмът й може да говори сам за себе си. Тя го представи пред журналисти в понеделник, заедно с част от екипа – актрисите Татяна Лолова, Илка Зафирова, Марта Янева, Надя Конакчиева, и италианските им колеги Лича Нунец и Джузепе Мария Корасанити, които са и негови продуценти, заедно с Бонев.
Защо избрахте толкова много роли за себе си – вие сте не само режисьор, но и сценарист, продуцент и изпълнител на главната роля на майката?
Мишел Бонев: Само по този начин можех да разкажа историята така, както я виждах и както е. Естествено, че ми беше трудно във всяка една от тези роли, но предизвикателството беше голямо и аз го приех, както винаги в живота си. Това е най-голямото предизвикателство, пред което съм се изправяла.
Коя роля беше най-трудна за вас? Мишел Бонев: Ролята на Яна (майката – бел. ред.), защото трябваше да вляза в нейната психология, да разбера защо е постъпвала по определен начин. Тъй като няма само добри или само лоши хора, всеки си има някакво минало, преминал е през някакви трудности и това, което ни отличава, е начинът, по който реагираме на трудностите. Но нямам отговор защо един човек реагира по определен начин и избира омразата, а не любовта. Психиката е нещо много тънко, тя е като конец, който може да се скъса във всеки един момент. Никога не можем да бъдем достатъчно сигурни как ще реагираме на страшните неща, които могат да ни се случат.
Затова ли предпочетохте да я изиграете, вместо да поверите ролята на друга актриса?
Мишел Бонев: Не, просто не исках друга актриса да сложи нещо от себе си в образа. Исках Яна да е такава на екрана, каквато аз съм я виждала, защото само по този начин тя можеше да бъде истинска и само така можех да я разбера и да се освободя от кошмарите.
Филмът не е лек за гледане заради драматичната си история – доколко беше труден за заснемане, за подбор на екипа, с който да работите?
Мишел Бонев: Търсех българи, с които да работя. Исках операторът да е българин, защото търсех специална светлина, която само нашите български оператори могат да я направят – тя не трябва да е патинирана, трябва да е по-истинска, да носи усещането за източноевропейско кино. Емил Топузов е прекрасен оператор. Заснел е вече четири филма с LED камера и много добре я познава, а аз исках точно с такава камера да снимаме. Освен това той е човек с голямо сърце, бързо се разбрахме и станахме големи приятели. И за следващия си филм пак ще работя с него. Дори следващият ми филм да не е българо-италианска копродукция, а изцяло италиански, аз пак ще се доверя на български технически и актьорски екип.
Един кадър ми изниква сега заради внушението му благодарение на визуалната връзка в него. От старческия дом в България се прехвърлихме в Рим, където през прозореца се виждаше Сант Анджело, което е било затвор.
Мишел Бонев: Да, така е, никой не го беше споменал досега. Кастело Сант Анджело е бил средновековен затвор, макар да е много красива сграда. Някои забелязват именно това и казват: „Боже, каква разлика между България и тази красота в Рим.” Да, търсихме и такъв контраст, но и паралела между този затвор и ужасяващия старчески дом в България. И от Сант Анджело човек не е излизал жив.
Но аз не мисля, че филмът е труден за гледане. Трябва ми по-точна дума, защото и аз пиша. Направих го така, че да се изпива на един дъх. А имах достатъчно история, че да завъртя ножа още по-дълбоко в раната. Избрах обаче по-деликатен начин. Можехме, например, да сложим възрастните хора на фона на изцяло бели стени.
Усещането в старческия дом е като от мрачните, безнадеждни истории на Достоевски.
Мишел Бонев: Заслугата за това е на Емил Топузов, който създаде шедьовър с тази светлина, заедно със сценографа Наско Янакиев. Но от старческия дом се връщаме в миналото, а там е цветно. По време на пост-продукцията в Италия всички ми казваха, че миналото трябва да е по-бледо, черно-бяло дори. А аз казвах, че искам да е като приказката за Хензел и Гретел, искам филтър на 70-те години, хората да усетят както трудните, така и веселите моменти в него, защото животът се състои и от едните, и от другите. Такъв е истинският живот, а в този накрая побеждава любовта, защото дъщерите успяват да се погрижат за баба си. Според мен човек винаги трябва да избере любовта, защото само тя може да те измъкне от дупката, в която си попаднал. Омразата още повече ще те дръпне надолу.
Аз съм много доволна за себе си, че съм намерила тази сила, защото за разлика от мен Яна не е успяла и ние трябва да я разберем. Тя е убедена в собствената си правота. Много филми обясняват подобни действия на майки с това, че те са полудели. Яна не е луда, но обществото не иска да види подобна история, а трябва, защото благодарение на нея ще се спасят много млади хора. Обществото е болно, защото е болно семейството. Докато се правим, че не виждаме, ние не можем да помогнем. Трябва да говорим за нещата, които се случват с приятели, с хора, които могат да ни помогнат, а не да бъдем сами, както аз съм била и да бъдем съдени, както мен са ме съдили, а и продължават да ме съдят.
Но днес аз съм една успяла жена и не ме интересуват хорските приказки. Когато бях малка обаче, когато не трябваше да говоря така, да злепоставям майка си, чувах постоянно: „Как не те е срам?” Майки като Яна са взискателни до там, че взискателността им се превръща в жестокост. И те не се усещат, правят го за твое добро, за да успееш, да станеш човек, да си готов за трудностите в живота. Те не са имали такива майки и не са били подготвени за трудностите и затова искат по този начин да те подготвят. Аз съм чувала, че моята майка е казвала именно това: „Видяхте ли, че съм била права да я възпитавам така? Вижте до къде е стигнала.” И потръпвам. Дори мои приятели казват: „Май е имала право майка ти. Методите са функционирали, защото виж колко силна си станала.” А аз казвам: „Ако останеш жив, след като опиташ да се самоубиеш, ще успееш, естествено.” След досега със смъртта идва прераждането, разбира се. Но тук е големият риск, защото може и да умреш.
Има и още нещо. Можеш да продължиш да се държиш с децата си така, както са се държали родителите ти с теб. Веригата продължава, а аз искам да я скъсам. Знам, че съм капка в морето, обаче и повече капки ще се съберат.
Как беше възприет филмът в Италия?
Мишел Бонев: Добре, правата му за разпространение са откупени от РАИ и той тръгна с 80 копия на 8 април по кината там. Вестник „Ил джорнале”, например, му даде оценка 6, наравно с филма “Ju tarramuto”, посветен на трагедията със земетресението в Акуила. (за сравнение „Следващите три дни” с Ръсел Кроу има 5,5 – бел. ред.) Значи има интерес от социални теми. Не мисля, че трябва да се давят филми със скандали около тях. Ако вие не помогнете на мен сега, когато аз искам да ви покажа тази социална история, утре в кината ще останат само филмите, които вървят с пакет пуканки, а това е страшно. Разбира се и аз обичам комедии, но нека има и друго. Интересно ми е защо ме нападат? Аз съм българка, която е стигнала до Венеция, получила е награда. Аз съм обичана в Италия, имам своя публика, но съм и мразена, защото с всеки човек е така. Но след като Берлускони официално поздрави филма, веднага се заловиха за това.
А може би и защото има негова снимка във филма. Това може да налее масло в огъня.
Мишел Бонев: Не, не, те не се заловиха за това. През 2005 г. когато снимах филма той пак беше премиер и защото филмът е българо-италианска ко-продукция няма да сложа Клинтън, или някой друг. Аз минавам от минало към бъдеще. И освен това когато един филм разглежда 99% сериозни социални проблеми да се хванеш за една снимка, не върви. След като излезе филмът в Италия никой повече нищо не каза, но е жалко за екипа и за мен. Актьорите бяха много наранени.
