Методи Георгиев Андонов e роден на 16 март 1932 г. в с. Калище, Пернишко, умира на 12 април 1974 г. в София.
Завършва режисура при проф. Б. Дановски във ВИТИЗ „Кр. Сарафов” (1955). Дебютира със спектакъла „Дом в покрайнините” – А. Н. Арбузов в ДТ – Бургас (1955).
Работи в ДТ – Бургас (1955 – 1959), Държавен сатиричен театър (1959 – 1970, директор и художествен ръководител – 1969 – 1970). Преподавател по актьорско майсторство и режисура във ВИТИЗ „Кр. Сарафов” (1960 – 1974).
Постановки: „Гераците” – по Е. Пелин, „Руи Блаз” – В. Юго, „Чичовци” – по Ив. Вазов, „По следите на радостта” – В. Розов, „Предложение. Сватба. Юбилей” – А. П. Чехов, „Удържимият възход на Артуро Хи” – Б. Брехт (съвместно с Б. Дановски) „Третото желание” – Вл. Блажек, „Свинските опашчици” – Яр. Дитл, „Червен смях” – по Хр. Смирненски, Г. Кирков, Г. Милев, Ал. Жендов, Кр. Кюлявков, Г. Караславов, О. Василев (съвместно с Б. Дановски и Гр. Островски); „Михал Мишкоед” – С. Доброплодни, „Кандидати на славата” – Ив. Вазов, „Мачово бърдо” – М. Иванов, „Среднощна история”, „Фунт Стерлинг” и „Краят на началото” – Ш. О’Кейси (съвместно с Г. Островски), „Смъртта на Тарелкин” – А. В. Сухово-Кобилин, „Ревизор” – Н. В. Гогол, „Суматоха” – Й. Радичков, „Хамлет” – У. Шекспир, „Сизиф и смъртта” – Р. Мерл, „Кавказкият тебеширен кръг” – Б. Брехт, „Мистерия Буф” – Вл. Маяковски, „Старчето и стрелата” – Н. Русев и др.
Игрални филми: „Бялата стая” (1968), „Няма нищо по-хубаво от лошото време” (1971), „Козият рог” (1972), „Голямата скука” (1973), „Къщата” (1979) и др.
Режисьор на телевизионни спектакли.
Носител на национални награди и държавни отличия.
Името Методи Андонов, никога няма да бъде забравено или заличено. Безспорно това е един от най-големите родни творци живял и създавал своите шедьоври през изминалото столетие. Един от основателите на „Сатиричния театър”, където днес камерната сцена носи неговото име. Спомените за него са живи и ярки, всеки, който е имал възможността да го познава и работи с него е запечатал редица мигове в съзнанието си, които оживяват само след споменаване на името му. Той е този, който въвежда Йордан Радичков на театралната сцена, той поставя първата му пиеса „Суматоха”, той открива на големия автор тайните на театъра. Именно Методи Андонов работи с големите ни артисти Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев, Георги Парцалев, Григор Вачков, Татяна Лолова и мн. др. И днес все още се говори с неприкрито възхищение за спектаклите му „Суматоха”, „Ревизор”, „Предложение. Сватба. Юбилей”, „Старчето и стрелата” и др.
С първият си игрален филм „Бялата стая” Методи Андонов печели голямата награда „Златна роза” във Варна и първа награда на кинофестивала в Делхи.
„Козият рог” печели награди от кинофестивалите във Варна, Карлови Вари, Чикаго и Сантарен (Португалия).
Непоправим поклонник на „Юрая Хийп”, негови любими композитори са Дебюси, Малер, Равел – авангардни и скандални.
„Феноменът е факт – този, който е работил с Методи Андонов, говори за него така, сякаш той току-що е излязъл от стаята. Неслучайно творецът, който никога не е гледал с пренебрежение на времето и хората, стига до саморазрушение. Сърцето му прекъсва връзката му със земния живот на 12 април 1974 г.
Заради отърсването от каноните и страхотната освободеност филмите на Методи Андонов винаги се гледат така, като че ли са току-що снимани. В тях няма и нюанс на шаблон, на нещо „вече видяно”. Затова „Козият рог” беше, е и остава завинаги ненадминат. Простият и гениален разказ за любовта, отмъщението и смъртта се вписва в историята на вечните образци в жанра.”
Из статията на Албена Атанасова, в. Стандарт, бр. 5092, 14.03.2007, с. 23.
„Той всичко изживяваше до пръсване”, спомня си един от любимите му ученици Илия Добрев. Константин Коцев пък го сравнява с Халеевата комета – „Дойде отнякъде, мина през нас, пръсна светлина и си отиде!”.
„Постоянно догонваше някого или нещо – такава беше походката му, такава беше и мисълта му” казва за Методи Андонов Радичков. Приятели, близки, актьори си го спомнят вечно „тичащ”... След работа – през нощта, обмислял роли и епизоди до последния детайл. Проверявал „паството” си – дали си лягат рано преди снимки, дали някой не се е запил преди репетиция... „Който е работил с него, вижда пулсиращата вена на челото му, изпънатото му тяло, крехко и силно едновременно. Лък, чиято стрела улучва винаги десетката”. Така го е обрисувала Татяна Лолова в своята изповед „1/2 живот”.
„Уникат!”, отсича Стоянка Мутафова. В автобиографичната си книга „Герой на мегдана” пише: „За разлика от своите колеги, които пътуваха и „преписваха” чужбински спектакли, Мето раждаше всичко тук. Не беше режисьор-турист. Имаше нюх към самобитното, защото сам беше самобитен.”
Тя си спомня как веднъж на репетиции дори стигнали до бой. „Това не беше никакъв мижав бой с един-два плесника, а истинска ръкопашна схватка. След буря обаче всичко се отприщваше.” Докато репетирали „Михал Мишкоед”, си рекли, че спектакълът май няма да се получи, защото още не са се сбили.
Георги Калоянчев си спомня как режисьорът обичал да „настървява актьорите да се наддумват какви са намеренията на автора”... И така в препирните се раждали големи идеи.”
Из статията на Ива Йолова, в. Труд, бр. 66, 08.03.2007, с. 16.
|
