С Марин Янев разговаряме в гримьорната му в Народния театър, която дели години наред със Стефан Данаилов. Отзивчив е към поканата за интервю, макар да признава, че смята вече да ограничи медийните си изяви, особено ако няма конкретен работен повод за тях. Но е словоохотлив, внимателен към събеседника си, размишлява докато отговаря с плътния, топъл глас, който познаваме така добре.
Откъде ли? В кариера с над 100 театрални роли, наполовина толкова в киното и телевизията и работа зад кадър в дублажа, е трудно да се сетим само за един негов образ. Само през настоящия сезон той участва в 8 представления в Народния и гостува и на сцената на Младежкия театър в едно.
Марин Янев: Живея с деня, всичко, което е било, е трябвало е да се случи. Какво ще стане напред не знам, но съм сигурен, че някой знае и дърпа конците. Кой е той – също не знам, но съм убеден, че не съм аз този, който решава нещата. Най-хубавото е да не си градиш очаквания. Много ми харесва това, че когато печелиш, не знаеш какво губиш, и обратното. Това се случва много често. Понякога толкова искаш да участваш в нещо, но не ти се дава шанс, а когато то се осъществи и видиш резултата, си казваш: „Слава Богу, че не стана с мен!”
В житейския спектакъл, в който участва всеки един от нас и невидим режисьор вече е разположил фигурите, условията и ситуациите, все пак човек има свободна воля, предпоставки на характера, желания да върви по определен път.
Марин Янев: Ако говорим чисто професионално, в това отношение артистите сме много ограничени. Още в началото трябва да се каже категорично на всички млади хора, които кандидатстват в НАТФИЗ, че тяхното развитие нататък в голяма степен не зависи от тях. Те ще бъдат избирани и то по много различни критерии – понякога са много точни и професионално издържани, но много често са несправедливи, раняващи до силна болка. Свободата на присъствие, избор и даже реализация в много голяма степен е извън актьора. Палката се държи от режисьора, който го избира за дадена роля.
Но голям принос в развитието на актьора имат и критиците. За жалост, те изчезнаха в днешно време и аз мисля, че това е голям минус за българския театър. Изчезнаха личности, които в известна степен диктуваха критериите за оценка. А тя е съществена за всеки актьор, колкото и някои да го отричат, все пак суетата е закодирана дълбоко в тази професия. Разбира се, Шекспир е прав – животът е сцена и всички ние сме актьори. Вижте на улицата случаен минувач разказва на някого какво му се е случило и несъзнателно го изиграва. Но той няма да може да излезе пред 100 човека и да го повтори. А ние, малко по-суетните – актьорите, искаме да излезем пред публика, да бъдем забелязани и оценени. Аплаузите ти дават върховно усещане, че си нещо, че си забелязан, че са те харесали, което е най-хубавото нещо.
В сериала „По следите на капитан Грант” (реж. Станислав Говорухин)
Така че, свободата – тя винаги е мечтана. За мен е химерична, защото зависи какво човек влага и в идеята за нея, и в собствената си ценностна система. Личностната ценностна система на твореца е много важна, но тя е следствие от ценностната система на обществото. Когато нея я няма, става страшно. Страшното е, че нашето време е такова, че ние отрекохме всичките си критерии и опори. Аз вече се боя да кажа какво харесвам или не харесвам, защото се страхувам, че ще се окажа глупак.
Но в очите на някого. Нима винаги трябва да се съпоставяме и съобразяваме с мнението на другите?
Марин Янев: Вижте, ако живеех на самотен остров, нямаше да ми е тежко. Но когато живееш в обществото, няма как да не се съобразяваш, поне в някаква степен, колкото и да искаш да си егоцентрик. Нашето общество е без ориентир какво е стойностно и около него да се градира вкус. Когато няма общи правила, всеки има право. Ето един елементарен пример: когато карам, се опитвам да спазвам правилата, защото знам, че ще настъпи страшен хаос. Но винаги се намира някой да наруши правилата, да те задмине и да те накара да се почувстваш като глупак. Какво печеля като спазвам правилата – чувствам се глупак.
Миналата година Ви видях на някои от протестите. По какъв начин се отразиха те положително на раздвижването на обществото?
Марин Янев: Да, донякъде ги следвах. Но вие къде го виждате това раздвижване? Тези хора бяха толкова симпатични и беше толкова красиво това, че излязоха неорганизирано.
Марин Янев и Ивайло Христов в „Смъртта на търговския пътник” (НТ „Иван Вазов”, реж. Борислав Чакринов)
В това именно виждам раздвижване.
Марин Янев: То беше, но в последствие загасна. И в мен желанието изгасна, когато политиците отново превзеха спонтанността на тези млади, прекрасни хора. Колкото и да са иронични оценките за „красиви”, „грозни”, „спящи”, „зрящи” и т н., това бяха будни хора и на мен ми се прииска да бъда съпричастен към тях и затова излязох на улицата. Когато угасна пламъчето в очите им, защото усетиха, че ги ползват, аз престанах да ходя. Не искам вече да съм манипулиран, защото дълги години съм бил манипулиран. Радвам се и сега на малкото, които останаха, че проявяват своята нетърпимост към манипулацията.
На мен това от една страна ми прилича на бунта на Макмърфи, а от друга на нещо, което е като хвърляне на камък, който чупи стъкло и това се вижда от останалите. Той самият не печели нищо за себе си. Но има хора, които биха могли да осъзнаят какво се случва и може би след в главите и сърцата им ще покълне нещо и ще излязат отново на улиците.
Марин Янев: Представлението на „Полет над кукувиче гнездо”, в което аз участвах, не завършваше оптимистично. Когато вождът разбива стената, зад нея се вижда още една… Няма гаранция, че разбием ли една стена, пред нас ще блесне слънцето на справедливостта. Но една от най-хубавите реплики е тази на Макмърфи: „Все пак аз опитах.” Трябва да бъдем верни на природата си. Макмърфи не е осъзнат бунтар, той не е революционер. Чрез него говори природата му. Когато влиза в манипулирана среда, той пита останалите: „Защо го правите това? Природата ли ви е създала такива?” Би било добре да се връщаме назад и да се замисляме защо и за какво сме създадени.
Има различни хора с различни предназначения и може би, ако човек открие мястото си, тежи на него и се чувства удовлетворен от това, което върши, светът би бил устроен по-добре. Колкото и утопично да звучи това.
Марин Янев: Всеки е уникално създание. Няма два еднакви отпечатъка от длани, например. Всеки носи своето его. И там е целият проблем, според мен – без да си конформист, без да накърняваш егото си, да запазиш себе си, но и да бъдеш част от обществото. В това се крие майсторлъкът да живееш. Трудно е! Неведнъж съм изпадал в ситуации, в които е трябвало да правя компромис със себе си, с убежденията си, с вярата си, даже и с любовта си понякога и това ми е коствало много, защото съм губил приятели. Но животът е низ от изпитания и аз се опитвам, макар невинаги да успявам, да ги понеса, макар да ме боли. Не може да бъде едноцветно и само красиво.
В „Къде живееш” (реж. Генчо Генчев)
Погледнато отстрани, като разгледаме статистиката, вие имате 100 роли в театъра, 50 в киното, активно дублирате – това е щастлива съдба на реализиран актьор. Имало ли е моменти, в които нещо Ви е разколебавало в собствената професия или сте искал да се откажете от нея?
Марин Янев: От професията – никога. Ако говорим за роли, съм сигурен, че не съм единственият, който, като хвърля поглед назад, има чувството, че процентът на пълно удовлетворение от свършената работа е много малък. И слава Богу! Не мога да си представя истински творец без провал. Деликатна е материята, с която се занимаваме. В основата си тя търси отговор на въпроса: „Какви сме ние? Какво е човекът?” Някъде там, дълбоко, са насочени нашите въпроси и тревоги. Моят професор Боян Дановски казваше: „Не „Как?”, а „Какво?” и „Защо?” Мисля, че Тузенбах на Чехов в „Три сестри” казва горе-долу следното: „Хората ще открият шестото чувство, ще полетят с балони в небесата, но какво е това човекът – вечно ще се питат.”
Болката от разочарованията в нашата професия е толкова голяма, колкото голяма е и радостта от успеха. За нас това са неземни състояния, когато човек усеща, че е успял, че владее публиката, че тя му се доверява. Блажени са тези мигове. Публиката е многолика и от доброто представление всеки човек взима нещо за себе си, спрямо собствения си интелект и асоциации. Както пък когато усещаш, че тя ти се изплъзва, чувството е ужасно.
Мен ме съпътства още една болка понякога. Чудя се как да я изразя така, че да не обидя някого, защото съм във възраст, в която нямам време да се извинявам. Болно ми е когато играя нещо, което не ми се играе, или смятам, че дори не е полезно за публиката, ако щете. Скоро прочетох в един вестник нещо, което силно ме порази, защото го намирам за много мъдро: „Проблемът на чалгата е, че е по действителен случай.” С всяко нещо, което съм правил на сцената, съм имал усещането, че помагам или вредя на обществото и най-вече на младите хора да харесват театъра и изкуството въобще и да стават чрез него малко по-добри. Страшно ме боли, когато виждам, че на сцената не вършим това, а сеем пошлост и безвкусица.
Не се научих да отказвам участия. Стриктен съм в задълженията си, подписал съм договор и съм длъжен да изпълнявам това, което ми се възлага. Но понякога се срамувам от това, което правя на сцената и то боли повече от провала.
В сериала „Недадените” (реж. Вито Бонев и Иван Митов)
Кои образи усещате близки до себе си и харесвате така, както сте ги изиграл, а не са достигнали до славата на Макмърфи от „Полет над кукувиче гнездо”?
Марин Янев: Една роля се запомня поради различни причини. Например, никога няма да забравя партньорството с Ани Бакалова в „Полет над кукувиче гнездо” – то е такова усещане на партньорство, макар и в конфликтна ситуация, че аз я помня и заради него. Помня роли заради режисурата. С Леон Даниел имах щастието, подчертавам тази дума, да работя в няколко спектакъла. Той ме режисира в „Нирвана”, а от там си спомням и партньорството с Цветана Манева. Дори успехът да не е бил толкова голям, една роля може да остане в съзнанието ти заради творческото усещане за нея. Никога няма да забравя и работата ми с Коко Азарян, с когото бяхме и приятели. И колкото и добре да се познавахме, аз го преоткривах на сцената. Виждах друг човек там – мъдрецът, който те води в неподозирани за героя ти посоки. Събития в личен план също белязват роли. Да речем роля, в която се е родила дъщеря ми и аз съм я посветил на нея. Но нямам сейф за всичко, което съм направил.
Житейска ситуация ми напомня за роля, или реплика. Помня драматургията на Георги Данаилов, който за нещастие на българина и на българския театър, се е оттеглил в Ковачевица и в последно време не пише пиеси. Навремето съм играл неговите прекрасни неща с такова огромно удоволствие. Те не бяха от типа „репликова драматургия”, която шестваше по едно време – да се каже нещо по-остричко отгоре, защото иначе не може да се каже. Разбира се, цензорите го усещаха и казваха: „Оставете ги да говорят. Ще мине, пускайте го.” А като кажат, че ще спират едно представление, народът се юрва да го гледа.
Между другото, времето не беше безинтересно, макар сега да го представяме за много страшно. Не беше чак толкова страшно. Самият факт, че присъстваше цензура, роди и другото: „Ще мине ли… пред цензурата?” Ние се надхитряхме. Те разбираха, че ги лъжем и ние знаехме, че ги лъжем. Най-гнусното беше, че между управляващи и култура присъстваше лъжата, което, за съжаление, и днес е така. Не можах да разбера каква реформа протече в българския театър. Слава Богу, той добре се развива сега, но има нещо друго, което ме притеснява.
Не може да искаме само да забавляваме зрителите. Да – те са измъчени и подтиснати от ежедневието и има нужда от разтоварване, но ние трябва да помним, че утре същият този зрител ще дойде да ни гледа и ще бъде такъв, какъвто и ние сме го формирали. Ако искаме той да гледа и Шекспир освен чалга, трябва да го научим на това. Салоните са пълни– да, но на кои представления? И тук би могла да помогне критиката, ако я имаше, с изследване, с оценка и преценка какво вършим. Няма критика – има журналистика, която преразказва сюжета, погалва някой актьор, няма шамаросани артисти, че не са се справили добре. Въпрос и на собствена преценка е какво да вземеш от написаното за теб, но трябва да има специалисти, които да ти го кажат. Театроведите се страхуват да дават оценки.
Илия Добрев, Марин Янев и Стефан Мавродиев в „Търси се стар клоун” (реж. Ивайло Христов)
Страхуват се, защото после ще им отговори някой обиден с отворено писмо.
Марин Янев: Няма лошо – нека има дискусия.
Юлия Огнянова ми разказваше, че по време на работата си в Бургаския театър редовно са организирали и дискусии с публиката.
Марин Янев: Да. И не само там. Правеха се прегледи в София, които бяха особено полезни за извънстоличните театри, защото хората се оглеждаха къде са, как се справят. Днес тези нелоши награди, които се раздават, са вид ориентир, но той е твърде субективен. Разбира се, хубаво е, че ги има, това в някаква степен ангажира хората, защото артистът има нужда от аплаузи или критики, за да се ориентира как се е представил.
Вие казахте, че преди времената са били интересни и аз се сетих за китайското проклятие „да живееш в интересни времена”, но освен това се сетих и за насилственото разформироване на „Сълза и смях”.
Марин Янев: Решението за това беше в ръцете на Централния комитет на БКП, което така реши да постъпи и толкоз! Но не е само то причина за разпадането на трупата. Има неписано правило, че един театър има силен период от 4-5 години. Като че ли от самосебе си вътре се раждат центробежни сили. За мен всеки екип, който започва някакво театрално дело, върши вид съзаклятие. Един човек казва своите намерения, останалите постепенно повярват в тях и решават да ги реализират. Има нещо магическо в цялата работа. Когато говорим в по-широк кръг – за цял театър с трупа, която вече е изградила своя образ и има своята режисура със своя директор, в един момент започват да се разхлабват силите, които ги привличат един към друг. Някой тръгва в една посока, друг го тегли в друга. Така се случи и със Сълзата, която наистина се радваше на много силен 4-5 годишен период, но там имаше много силна намеса на цензурата, на партийното ръководство, което диктуваше репертоарния план. Като махнаха директора Стойчо Мазгалов, нещата постепенно се разпаднаха. Това не е безболезнено, но имаше предпоставки както за възхода, така и за разпада на трупата.
Красимир Недев, Марин Янев, Георги Кадурин и Вежен Велчовски в „Дванадесета нощ” (реж. Крикор Азарян)
А в Народния театър сте вече почти 30 години. Как балансирате между рутината и живеца да доказваш себе си във всяка нова роля?
Марин Янев: Всяка трупа има своя климат. През 1985 г. когато Дико Фучеджиев ме покани тук, в Народния все още бяха колосите на българския театър. Влизането през задния вход, откъдето минават работещите в театъра, беше свещенодействие. Народният е като национален отбор от звезди. Трудно е човек да се приобщи в такава трупа. Дълго време, почти като Брехтов герой, аз гледах отстрани на нещата. Не можех да бъда съпричастен, докато веднъж един от директорите на театъра каза нещо, което силно ме впечатли. Една актриса сподели, че тук е у дома си, а той й отговори: „Не. Този дом е на всички. А вие идвате тук само да работите.” Мисля, че тогава, а в някаква доза и сега съществува това – всеки идва, свършва си работата и си отива у дома. Но за мен в театъра има и още нещо, което не е записано никъде, а е въпрос на усещане за сплотеност, единство, нещо, което сме призвани заедно да свършим. Разбира се, то се подсилва и от факта, че вече почти няма твърди трупи. Движението между отделните театри е много голямо, особено в Народния театър. Не бих казал, че цари някакво безразличие. На мен обаче ми липсва топлината на дома, на това, че сме заедно, за да свършим едно дело, ако щете.
Много е съкровено това, което ви казвам, но наистина го мисля. Това не ме прави нещастен и не се чувствам зле в тази трупа, доколкото я има, защото тя е различно мотивирана. Не мога да разбера как актьорите в една трупа могат да присъстват с различна мотивация – едните са на щат, а другите са на хонорар. Като щатен актьор правилникът безпрекословно ме задължава да се съобразявам с него. Колегата ми, който играе за хонорар, не е длъжен да следва всичките изисквания на театъра – обратното, театърът се съобразява с него. Според мен, за една театрална дейност това не е най-добрият климат. Много театри си запазиха трупата и минимално привличат външни актьори. Иначе идва режисьор, казва, че за постановката си иска актьори от няколко различни театъра и двама-трима от нашия. Странно е!
Може би това е духът на времето.
Марин Янев: Сигурно. Навремето се събирахме с Младен Киселов, когато се връщаше от Америка, защото сме от един клас. Той ни разказваше за театралния живот там. Но специално за Народния театър ни беше споделил, че според него този театър е като футболният национален отбор – за всеки сезон трябва да идват най-добрите актьори. Т.е. режисьорите трябва да имат тази възможност, която им се предоставя сега от Павел Васев, да работят с актьори от всеки друг театър за постановки в Народния. Според мен това не е лошо, но не е подходящо за репертоарен театър. Баща ми, който беше театрал, ми е разказвал как преди 1944 г. в София в края на сезона са се събирали всички директори на борса. Казвали са си репертоара и са сключвали договор с някой актьор да играе цяла година в Пловдив „Бай Ганьо”, например.
Как стигнахте до най-новата премиера с Ваше участие – „Вятърът в тополите”?
Марин Янев: Наближаваше моята 70-годишнина и тъй като имаше дълъг период, в който нищо не играех, поради причини, които не ми се иска да споделям, ми се щеше да се появя в нещичко и на себе си да си доставя кеф. Едната ми дъщеря ме свърза с преводачката Златна Костова, която ми даде „Вятърът в тополите”. Пиесата така диво ми хареса, че даже си направих разпределението – Мавро (Стефан Мавродиев), Илия (Добрев) и аз. Ивайло Христов пък я хареса да я режисира. Павел Васев я одобри също. Обаче се оказа, че тя е заявена от Владимир Люцканов в Театър „199”. Последва престрелка кой първи я е заявил, кой да я играе и накрая Васев ни предложи вместо нея да направим „Търси се стар клоун”. На мен тя много не ми допадна, но Ивайло я хареса и я преработи.
След това Влади Люцканов реши да реализира „Вятърът в тополите” в Младежкия и ме покани. За мен беше деликатно да участвам заради Ивайло, но тъй като поводът за постановката беше 70-годишнината на Мавро, нямаше как да откажа. С Мавро сме израснали заедно, а сега, на 12 април е 80-годишнината на Доси Досев. И двете роли ме ангажират силно, чувствам се отговорен към тях. Много, много се радвам на срещата си с Мавро и Илия в „Търси се стар клоун”, във „Вятърът в тополите” също, а там с Доси за първи път играем...
Хубави неща ми се случиха и съм благодарен на съдбата, че добре се подреди откъм проекти като цяло, въпреки перипетиите през годините. Всичко ще свърши, когато спре да ми се играе, а се съмнявам, че ще ми се случи, докато съм жив. Ако не играя, не знам какво ще правя. Наистина, понякога разочарованията са много тежки, защото ние сме емоционални хора и в повечето случаи боравим с чувства. Трудно преминават тежките моменти. Но то е и въпрос на характер, който е толкова важен, колкото и талантът. Защото, ако имаш талант, характерът ти може да го провали изцяло. А характерът е божа работа. Е, човек се и самоформира, но не и изцяло. Характерът наистина е много важен за нашата професия.
В „Терапевтът” (реж. Крис Шарков)
Може би точно защото боравите с емоции и чувства, а те могат да бъдат изключително опасни, ако не са насочени правилно, или не са градивни.
Марин Янев: Особено ако са себеразрушителни. С всеки изминал ден прозирам колко е важно това и имам проблеми със себе си в това отношение. Даже мисля, че казах някъде в последно време, че големият ни житейски проблем се корени в това, че нещо не сме наясно със себе си.
Може би защото в момента, в който човек си изясни нещо, се появява друго, което трябва да бъде изяснено и картинката пак се размива.
Марин Янев: Да, така е. Спомням си един разговор с Коко Азарян и неговата теза за приятелството, която много харесах. След като го оперираха, се разхождахме често в Южния парк. Веднъж той ми сподели, че за него приятелството е нещо много крехко и опасно. Защото, ражда се едно приятелство и ти приемаш човека, какъвто е бил при раждането. Да, но той се развива. Появяват се ситуации, в които не сте на едно мнение и ти започваш лека-полека да виждаш това като негови недостатъци. Да приемаш различието в другия е голямо качество и умение. Коко го можеше. Много съм му се учудвал, че спрямо различните категории хора като културно развитие, ако въобще можем така да говорим, той веднага намираше език с всеки. Умееше и да слезе, ако трябва, и да се качи до събеседника си, а това е майсторство. Иначе не си комуникативен.
Рени Врангова, Марин Янев, Мария Каварджикова, (отзад) Владимир Карамазов, Христина Караиванова, Ана Пападопулу, Захари Бахаров и Валентин Танев във „Вишнева градина” (реж. Крикор Азарян)
Във ВИТИЗ сте учил в клас с невероятни имена – Стефан Данаилов, Катя Паскалева, Руси Чанев, Илия Раев. Какво си спомняте от усещането за израстването с тези ваши колеги? Марин Янев: Бях готов за кандидатстване във ВИТИЗ много години преди това да се случи, защото родителите ми работеха във варненския театър, аз се мотаех там, участвах с детски ролички с Мавро, чиито родители също работеха там. Имаше едно условие да се кандидатства след казармата – много мъжка школа, от която излизаш с доста ниско самочувствие. Мисля, че дори това е и целта й – да те унифицира и като мислене. На всичкото отгоре, първият човек, когото срещнах на кандидат-студентските изпити, беше Ламбо – Стефан Данаилов. Красавец, чаровник, манекен от „Лада”, снимал току-що нещо. До него Христо Домусчиев в моряшка униформа – и той красив. Илия Добрев освен това, Руси Чанев – едно мъничко момченце, беше най-малкият от всички, Катето Паскалева като капка роса, Северина Тенева, Меглена Караламбова… Софиянци повечето от тях. Аз имах много пъпки, целият червен и много притеснителен.
В комисията Боян Дановски, Стефан Сърчаджиев, Методи Андонов, Сашо Стоянов и Цветана Стоянова. Конферансиета бяха студенти от ВИТИЗ като Красимир Спасов, с когото се познаваме от Варна. Когато излязоха списъците, вече беше тъмно, всички треперим и аз не си виждам името. Пълно разочарование, хуквам по „Раковски” и чувам, че Краси Спасов вика след мен: „Спри, бе! Има печатна грешка! Приет си.” А те, вместо Марин, написали Мария Янева на 6 място.
Да попадна в класа на проф. Боян Дановски беше един от големите ми шансове в живота. Не подценявам Методи Андонов или Сърчаджиев, напротив. Но така се случи, че двата класа живеехме заедно, правехме си етюдите, даже участвахме в изпитните си неща. В другия клас бяха Мавро и Милен Пенев – мои съученици и съграждани.
Тогава, след завършване имаше разпределение и най-хубавото беше, че Коко Азарян съумя с много голяма част от нашия курс да сформира трупа за „Младежка сцена” в Пловдив. Аз не попаднах в нея, а в групата на Красимир Спасов заедно с Илия Добрев, Меглена Караламбова, Продан Нончев, Кирил Господинов, една година преди нас, във Варна. За мен това беше голямо разочарование, защото като всички млади, които завършват института, имах самочувствието, че театърът започва от нас. Никак не ми се искаше да се върна там, където всички познаваха мъничкия Маринчо, който носеше с канчетата храна на татко и си правеха всякакви шеги с него. Но пък във Варна се случиха чудесни неща. Краси постави „Обърни се с гняв назад” на Джон Озбърн – хипарска пиеса, която беше посрещната топло от варненската общественост и младите хора. После играх Лаерт в „Хамлет”, където Илия и Меглена бяха Хамлет и Офелия.
На втората година се появи сърдечна връзка между мен и колежката ми от ВИТИЗ Цветана Цветкова. Неведоми са пътищата – през следването си бяхме просто приятели, а после – любов, брак. Отидох в пловдивската трупа предвид семейството, което създадохме. На четвъртата година директорът на „Сълза и смях” Иван Кондов ни покани с Тодор Колев в тяхната трупа. Имахме страхотни перипетии, защото едва дошли и прекрачили сцената с „Комунисти” на Георги Марков в постановка на Асен Шопов, от ЦК свалиха представлението, а Кондов го уволниха. Началото ни беше трудно. Тодор дори не го изтърпяха и намериха повод да го уволнят.
Имах прекрасно студентство. Нашият курс и до днес се събира. Почти няма Нова година, която да не посрещаме заедно с Илия, Мавро, Меглена. За жалост, редиците ни пооредяват с годините. Много си обичам колегите. И Ламбо и Руси… Много скърбя за Катето Паскалева. Наскоро пак гледах „Козият рог”. Невероятна е там! Прекрасна е! Чудесен филм! Как се раждат нещата понякога, извън нас. Никой от тези, които се снимахме във филма, нямахме самочувствието, че правим кой знае какво. Методи Андонов направи нещо много хубаво – събра ни да живеем заедно от първия до последния ден в местността Жабокрек до Рилския манастир в едни бунгала. Аз, който участвам само в един епизод, съм присъствал на всички снимки. Всичко правехме заедно. Казват, че и Михалков правил така, създавал си колектив. Никога няма да забравя тази атмосфера на обичащи се хора. Според мен, само такива, обичащи се хора, могат да създадат нещо истински хубаво. Не е нужно да се надъхваш предварително. Просто ни беше приятно и вярвахме в това, което правим и в Методи.
Валентин Танев, Марин Янев и Мария Сапунджиева в „Дядо Коледа е боклук” (реж. Велко Кънев)
Визитка Марин Янев е роден на 17 февруари 1943 г. във Варна. Родителите му работят в театъра – баща му е театър-майстор, а майка му е гардеробиерка. За първи път Марин Янев стъпва на сцената на 4-годишна възраст и дори има две реплики! Завършва ВИТИЗ през 1967 г. в класа на проф. Боян Дановски. Работил е в Драматичен театър – Варна, „Младежка сцена” – Пловдив, Нов драматичен театър „Сълза и смях”. От 1985 г. е в трупата на Народен театър „Иван Вазов” в София. Носител е на награда за мъжка роля от Съюза на артистите в България (САБ) през 1980 г. за ролята на Макмърфи в „Полет на кукувиче гнездо” и на „Аскеер“ 1998 за поддържаща мъжка роля за Господа в „Църква за вълци”.
В цифри Театралните роли на Марин Янев са над 100. Сред тях са Клиф Луис в „Обърни се с гняв назад” от Джон Озбърн, Антифол в „Комедия от грешки” от Шекспир, Макмърфи в „Полет над кукувиче гнездо” от Д. Васерман, Яворов в „Нирвана” от Константин Илиев. На сцената на Народния театър „Иван Вазов” сред постановките, в които участва са „Камината” от Маргарит Минков като Хенри, „Църква за вълци” от Петър Анастасов като Господа, „На дъното” по Максим Горки като Бубнов, „Призраци в Неапол” от Едуардо де Филипо като Проф. Сантана, „Дядо Коледа е боклук” от Жозиан Баласко като Прескович, „Макбед” от Йожен Йонеско като Художник, „Почивен ден” от Камен Донев като Спиридон, „Крал Лир” от Шекспир като Ла Фар, „Женитба” от Н. Гогол като Анучкин, „Крадецът на праскови” по Емилиян Станев като Учителят, „Търси се стар клоун” от Матей Вишниек като Филипо, „Вятърът в тополите” от Жерал Сиблера като Рене. Участва в над 40 филма, сред които „Любовницата на Граминя” (1969, реж. Карло Лидзани), „Козият рог“ (1970, реж. Методи Андонов), „Дърво без корен“ (1974, реж. Христо Христов), „Спомен за близначката” (1976, реж. Любомир Шарланджиев), „Къде живееш?“ (1983, реж. Генчо Генчев), „Ева на третия етаж” (1987, реж. Иванка Гръбчева), „Една калория нежност” (2003, реж. Иванка Гръбчева) и др. Гласът на Марин Янев е познат и от много роли в дублажа, вероятно най-добре като Индиана Джоунс (Харисън Форд) от приключенската поредица.
Страст Едно от любимите занимания на актьора извън сцената дълги години е бил риболовът. Страстта му се е родила покрай водите на река Велека, в близост до станцията на Народния театър в Ахтопол. Има прекрасни спомени от съвместни риболовни набези с Велко Кънев. За Марин Янев е най-важна емоцията около риболова, а не броя или размерите на уловените риби. Освен това около водоемите той е завързал дългогодишни приятелства с колеги-риболовци извън актьорската професия. Преди години той дори си купил къща близо до язовир „Сопот“, за да има прилична база. От известно време лодката и моторите стоят неизползвани. А такъмите актьорът е складирани в мазето у дома, където има работилничка.
Семейна хроника Марин Янев е женен за актрисата Цветана Цветкова от 47 години. Двамата се запознават във ВИТИЗ, но се харесват чак след завършването. Играли са заедно в „Есента на един следовател” в „Сълза и смях”. „Тя не разви артистична кариера, защото се отдаде на двете ни дъщери – споделя актьорът. – Това й прави чест и аз съм й дълбоко благодарен. Труден беше семейният ни живот в началото, защото аз дойдох в София, а тя остана още 4 години в „Младежка сцена” в Пловдив с двете деца. Постоянно пътувахме и минаха години, докато успеем да се съберем в София и да се устроим.” Марин Янев изпитва радост, че двете дъщери са наследили професията на родителите си. Като деца на театрали, те години наред са виждали какво се преживява у дома и как се коментира театралната радост и болка и са запомнили един много важен урок – да бъдат отговорни към работата си. Кристина Янева е актриса, а Марина Янева е сценограф. „Имам и прекрасна 16-годишна внучка – Лорито, която учи в Испанската гимназия – усмихва се актьорът. – Много ме е страх да не последва бежанската вълна навън. Дано тук намери своята реализация. Мъчно ми е, че младите учат тук, трупат опит и после отиват навън – ние трябва да направим нещо, за да променим това и да им създадем условия да останат.”
