Всичко започва с историята на Будзати, публикувана през 1945 година. Предполагам сте я чели още в юношеска възраст. Тази книга е много популярна в Италия, нали?
Книгата на Дино Будзати си е класика за няколко поколения, в момента сякаш не толкова разпространена сред децата. Не съм чел книгата като малък, но познавам отдавна творчеството му, другите му романи - изчел съм всичките му творби.
Какво беше въздействието на тази книга върху вас? Кога се роди желанието да я адаптирате?
Будзати е повлиял на всичко, което съм правил. Той е автор на книги, но също така и рисува. Важна е най-вече атмосферата, която създава; начинът, по който разказва истории - сякаш са легенди или приказки от древността, винаги са пълни с магия и мистерия, понякога и с мрачни моменти. Желанието за адаптация се появи и благодарение на един от продуцентите - Валери Шерман.
Какво в творчеството на Будзати възбужда интереса на един режисьор?
Най-вече неговият начин да разкаже история, неговият тон, работата с метафори, басни, фантазия и мистерия. Също и напрегнатата атмосфера на очакване, която създава. Тази история е приказка за деца, написана през 1945 година, но в нея определено се усеща, че става въпрос за война и диктатура. Той говори за много неща, а и могат да се повдигнат различни въпроси - мечките символизират ли комунистите? Или руснаците? Не знам. Не мисля, че човек трябва да се привързва твърде много към подобни идеи. Когато прочетох историята, не забелязах всички тези намеци.
Приказните метафори, басните и легендите развихрят въображението ви...
Да, винаги има нещо тайнствено в рисуването и възможностите, които то предоставя. Пресъздаването на нещо, което съществува, като басните например, изисква сериозна работа, свързана с образи, с рисуване. Очевидно Будзати също ми е повлиял - с начина, по който използва форми в метафизичните си пейзажи. Винаги съм го харесвал, защото по този начин визията става неразривна част от притчата... Той ми дава възможност да създавам универсални приказки; може да се включат актуални събития в разказ, но когато се работи с метафори, те им осигуряват усещане за автентичност, а се оказва, че поне няколко поколения могат да ги разберат... В действителност реализмът никога не ме е интересувал. В моята работа винаги съм обичал да разчитам на символизма... Работата с продуцентския екип и аниматорите беше много приятна. Първоначално малко се стреснах, защото всички работят с таблети и компютри. Но аз съм част от този изключително талантлив екип, който работеше по нашия общ проект. Всъщност използвах таланта на всички останали, за да построя тази катедрала, която принадлежи на всички ни, но аз получавам признанието и овациите. Да, разбира се, вложих много от себе си във филма. Структурата на изображенията е част от мен. Но богатството на светлината, цветовата палитра на декорите, някои идеи за движенията на героите - всичко това беше реализирано благодарение на аниматорите, аз ги „захранвах“ с идеи. Останах с впечатление, че на повечето от тях им беше много забавно. Те работиха с голямо удоволствие. И мисля, че това се вижда във филма, поне се надявам.
Как решихте, че Жан-Клод Кариер ще бъде гласът, който да разкаже историята?
Той е изключителен човек. Работил е с най-великите. И ми се довери мигновено. Той се справи прекрасно, със своя дълбок глас. И успяхме да уговорим Камилери да се включи...
Писателят Камилери?
(Андреа Камилери е италиански писател, автор на криминалната поредица за комисар Монталбано) Да, той има невероятен глас. Той влезе в ролята на стария италиански разказвач на истории. Жан-Клод Кариер беше в студиото за друг проект, ние чухме гласа му и го попитахме дали иска да изиграе една стара мечка - и толкова. И двамата изпитват огромно удоволствие от разказването на истории - това също е символично, а и своеобразно продължение на традицията. Харесва ми това съвпадение.
Филмът бе представен в програмата „Особен поглед“. Какво означава да си в Кан?
Проектирах визията на Кан през 2000 година, вече съм бил на червения килим. Беше голямо удоволствие. Не съм имал проблеми със сценична треска. Помня, че тогава нито един италиански филм не се състезаваше. Бях единственият италианец в Кан. Всички ме питаха за различни неща. Беше много приятно. Наистина се радвам, че сме в Кан и през 2019 година.
Книгата на Дино Будзати си е класика за няколко поколения, в момента сякаш не толкова разпространена сред децата. Не съм чел книгата като малък, но познавам отдавна творчеството му, другите му романи - изчел съм всичките му творби. 
