Младият Лисо е изписан след лечение в психиатрична клиника. Семейството му е от висшата прослойка на средната класа. Лисо живее с родителите си, които се отнасят с него като с дете. Младият мъж се опитва да възстанови предишните си приятелства, но не успява. Сега той намира утеха единствено в контакта си с боливийката Соня, която работи у тях като домашна помощничка, и в посещенията при баба си.
Камерата на Иван Фунд се отдръпва назад при всяка сцена, която ни показва, сякаш за да даде необходимото време за създаване на подходяща атмосфера, основен тон и плътност на картината. Следваме членовете на семейството в голямата им къща – те може и да живеят под общ покрив, но почти не общуват помежду си. Пред очите ни Лисо успява да изгради връзка със Соня само чрез жестове и погледи, без нито една дума. А докато вървим след нея из къщата, усещаме самотата ù на жена, която принадлежи на друга обществена класа. Благодарение на подобни внимателно построени кадри зрителят става свидетел на живота на едно семейство, което отдавна се е разпаднало.
