Cinefish.bg Cinefish.bg
 
Начало »

Новини

»

Интервюта Кольо Георгиев: Когато служи на добра кауза, театърът е абсолютно необходим

Кольо Георгиев: Когато служи на добра кауза, театърът е абсолютно необходим
Кольо Георгиев: Когато служи на добра кауза, театърът е абсолютно необходим
Cinefish.bg

Интервюта
Кольо Георгиев: Когато служи на добра кауза, театърът е абсолютно необходим

07.07.2014, 14:01  |   Видяна: 4054  |   синефиш.бг  |   Лора Трайкова  |   ИНТЕРВЮТА
Вечните златни

Срещите с хора на словото поставят човек в приятната позиция на слушател. Кольо Георгиев е сладкодумен и разсъдлив човек с дълбока торба, пълна с размишления, наблюдения и спомени, които вади на масата.

Както и една черно-бяла снимка на юноша бледен от времето, в което е бил в пети гимназиален клас и е бил арестуван за нелегална дейност – разнасяне на позиви, събиране на пари за нелегални врагове на властта преди 1944 г.
Професионалният му път преминава през журналистиката, писателството, драматургията и директорския (вероятно не особено удобен) кабинет в театър „София”. Сега се е отдал предимно на писане на разкази, които се надява да събере в сборник.

Ламби Порязов (вторият отляво) в „Съдии на самите себе си” (1973, реж. Гертруда Луканова, Народен театър за младежта)
Ламби Порязов (вторият отляво) в „Съдии на самите себе си” (1973, реж. Гертруда Луканова, Народен театър за младежта)

Какви качества трябва да притежава един директор на театър, така че да отглежда и развива трупата? От какви принципи се ръководихте Вие в работата си в театър „София”?

Кольо Георгиев: Аз бях директор в годините преди прелома през 1990 г. – едно отминало време, в което критериите за театър не съвпадат със сегашните. Преди да ме поканят за директор на театър „София”, още не беше завършил периодът, в който културните институции трябваше да олицетворяват разцвета на българското изкуство, един от върховете на културното развитие на социалистическия строй. Върху какво се изграждаше голямата мощ на театъра като обществен, културен, морален, политически фактор и защо той беше толкова влиятелен? Мога да Ви дам забавни примери, които са се случвали и с мен – в някое село някой иска да празнува рожден ден или годишнина от сватба и наема автобус, натоварва 50-100 души и отиват на театър в Търговище. Това си беше практика. Театърът присъстваше в емоционални събития каквито са индивидуалните празници в живота на човек.

Тогава театрите бяха изцяло на държавна издръжка. Може в някоя цифра да съм неточен, но общо-взето ги знам наизуст. В България имаше 36 държавни драматични театри, от които 6-7 в София. Имаше 20 куклени театри – почти във всеки окръжен град. По онова време българският куклен театър беше със световна популярност и когато трупите ходеха на турне в чужбина, често се случваше да остават по-дълго, за да изиграят повече представления по желание на домакините им. Обслужваха се от около 4-5000 театрални специалисти – хора, които работеха във и за театъра, а не мениджъри и други полу-специалисти или търговци, които сега се занимават с театър. Не можеше да се назначи актьор без театрално образование. Ако няма образование, но има качества, правят му тест и го допускат на театралната сцена за 9 месеца или една година по член 9-и. След това следва изпитна роля и преценка дали заслужава да бъде по-дълго.

Огромна загуба за съвременния театър е, че няма записани отговорности към публиката. Изчисляват неговата активност и качеството му от броя на продадените билети, а не заради самото представление и неговите качества. Когато бях в Театър „София”, той се опитваше да показва социалистическо авангардно изкуство. Отговорността на огромния апарат, който се занимаваше с пластичните изкуства като театър, балет и опера, беше заложена в репертоара. Нормативно в него 50% трябваше да бъдат съвременни или класически български пиеси, 30% - съвременни съветски или руска класика, 10% - класически западен театър и 10% - съвременна западна драматургия, към която официалните институции се отнасяха с предубеждение. На нашия театър те гледаха като на обаятелен любовчия, когото обаче подозират, че носи бацила на венерическа болест.

Стефан Илиев, Йордан Спиров, Иван Петрушинов, Мая Драгоманска и Майя Остоич в „Синьо-белият скреж” (1980, реж. Вили Цанков, Театър София)
Стефан Илиев, Йордан Спиров, Иван Петрушинов, Мая Драгоманска и Майя Остоич в „Синьо-белият скреж” (1980, реж. Вили Цанков, Театър София)

В каква болест подозираха театър „София”?

Кольо Георгиев: Бояха се от перфидно внасяне на антисоциалистически идеи и критерии. Доста западни съвременни автори проникнаха в „София”, но аз не виждам това да е нанесло чак толкова голяма загуба за българския театър. Сега нали имат свобода да представят каквото си искат?! Според мен, нямаме никакво основание за гордост с провала на политиката по отношение на театъра, който той претърпя през последните години. Революциите в историята на човечеството, поне в по-модерните времена – не барикадите и битките, а промяната в отношението към света, към изкуството и т.н., са предизвикани преди всичко от театъра. За съжаление, никой не може да ме убеди, че тук сега театърът непрекъснато не копае гроб на българската култура.

И по онова време имаше контрол върху отпусканите средства. Издръжката на театър „София”, който се финансираше от Министерство на културата, с 321 души творчески състав и технически екип и двайсетина заглавия в репертоара, струваше 1 200 000 лв. От тях ние трябваше да върнем на държавата 280 000 лв. По онова време организациите в театъра имаха много добри връзки с Международния театрален институт в Ню Йорк. Когато идваха техни делегации, всички се изумяваха , че актьорите у нас са осигурени със заплати, че имат почивни домове и т.н. При тях нещата стояха по съвсем друг начин, както ми е разказвал и Младен Киселов. При тях има силна конкуренция, самоинициатива, строга дисциплина и способност за оцеляване, което и при нас сега е модерно и му се възхищават. А аз съм виждал в телевизионни филми тропически животни, които могат да си предизвикат анабиоза, да изкарат 8 години в лед и да оцелеят.

Анета Сотирова и Тодор Колев в „Догодина по същото време” (1982, реж. Тодоро Колев, Театър София)
Анета Сотирова и Тодор Колев в „Догодина по същото време” (1982, реж. Тодоро Колев, Театър София)


Правило ми е впечатление, че хора, които в ранна възраст, двайсетиняколкогодишни, преживеят някакво силно премеждие, стават по-резистентни към ежедневните проблеми и драми на живота. Може би започват да гледат по-философски на нещата. А и са дълголетници. Вие също имате подобно преживяване – двете години в затвора по политически причини.

Кольо Георгиев: Да, разбира се. Има много примери как хората си развиват паметта, физическата и психическата издръжливост. Макар че бях директор, а преди това съм бил драматург в Младежкия театър, не спрях да се изумявам от това, на което са способни хората. В театър „София” един от актьорите замина сутринта за Бургас, а вечерта има представление. Тогава имаше по 4-5 полета за деня и той се върна за представлението. Преди началото му дойде при мен и ми каза: „Другарю директор, в 14 ч. беше погребението на баща ми. Нямаше как да не отида, защото хората щяха да започнат да говорят.”

Лъчезар Стоянов пък избяга от болницата, за да играе, след като беше загубил 2 л. кръв от стомашна язва. Докараха го на носилка, изигра си представлението, и го върнаха в болницата. В същото време аз уволних дисциплинарно Петър Слабаков, защото отказа да поеме ролята на свой колега, макар да е морално задължение на всеки актьор да замени този, който по драматични причини е възпрепятстван да се яви на представление. Това е ужасна нелоялност.

Имаше случай, когато Стефан Данаилов се оказва в Самоков, а вечерта трябва да играе в представление в София. Осигурил си кола да го върне за представлението, но завалял сняг, колата се повредила и Стефан тръгнал пеша за София, за да си изиграе представлението. И припаднал някъде по пътя. Разбира се, не мога да кажа, че актьор, който е в състояние да извърши подобно нещо, е доказан герой и че при всички ситуации ще постъпи по същия начин себеотрицателно. Разбира се, че както и при всички хора, и сред тях имаше недостойни индивиди и двуличници, но това беше неписано правило и всички се стремяха да го спазват.

Не е ли сложно да си директор, който трябва да бъде и администратор и творчески да следи работата на колегите си?

Кольо Георгиев: Ами да не би да е лесно да си машинист на влак?

Едва ли, но машинистът на влак работи с по-малко хора ежедневно.

Кольо Георгиев: Всяка длъжност, при която се изисква в определени моменти готовност за саможертва, е трудна.

Мая Драгоманска в „Зимна приказка” ( 1978, реж. Любен Гройс, Театър София)
Мая Драгоманска в „Зимна приказка” ( 1978, реж. Любен Гройс, Театър София)

Каква готовност за саможертва изисква директорската професия?

Кольо Георгиев: Например, както сега, така и тогава заплатите не бяха еднакви във всички театри. Може ли да напуснеш един театър и да отидеш в друг, или в някаква друга служба, само защото ще получаваш по-добра заплата? Да не го направиш е форма на саможертва. Аз имах среда в театър „София”. Когато отношенията между хората се изграждат на основата на дълг, на солидарност, когато хората се отнасят помежду си приятелски, понасят се, обичат се, това е още един спойващ фактор между тях. Ако обичаш някого, би могъл да направиш повече саможертви, отколкото ако нямаш емоционална нагласа към него.

Вие защо имахте такава силна емоционална нагласа към театър „София”?

Кольо Георгиев: Така съм възпитан. В средата, в която живеех, се почитаха принципите на трудолюбие, на отсъствие на лъжа. Баща ми беше прогресивен, ляв човек. Като гимназист в Попово преди 9.09.1944 г. бях секретар на нелегалния Работнически младежки съюз на поповската гимназия „Христо Ботев”. Бях осъден заради това. Лежах в затвора почти 2 години. След мен арестуваха и баща ми и попаднахме в една килия. Не всички директори на театри имат такава съдба, но когато имаш честно отношение към живота и неговите проблеми, когато си искрен, отговорен, когато не си глупак, винаги се държиш отгоре, да ти виждат останалите лицето, да виждат как изглежда човек, доволен от това, което върши.

Бихте ли разказал за идеята за национална драматургична школа на театър „София”?

Кольо Георгиев: По мое време всеки театър си имаше директор, художествен ръководител, режисьорски съвет от няколко щатни режисьори и драматургично бюро от драматурзи, които подбират репертоара на театъра. Това не означава, че драматурзите са стояли от началото до края на деня в театъра. Те пишеха и пиеси. Около мен бяха Иван Радоев, Стефан Цанев, Константин Илиев, Първан Стефанов. Бяхме длъжни да четем всичко, което е било адресирано до театъра и да изразим отношението си към него – дали става или не става. Освен това имаше национална институция Управление на театрите, в която работеха 150 души. Те изпълняваха национални задачи по повод на годишнини, организираха прегледи, ръководеха отгоре, надзираваха репертоара, поддържаха административно театрите, водеха международна дейност. Тогава бяха построени 15 театъра из цяла България. Във всеки един от тях имаше голяма зала с 500 и повече зрителски места, камерна сцена и ако фантазията им позволява, правят да речем театър на стълбището или в други пространства в сградата. В театър „София” имахме 4 такива зали.

Куриозен е един пример в нашия край в Северна България, където хората са много прогресивни, а селата – много просветени. Архитектът, който е построил комплекс „Албена”, е от село Гагово. По негов проект там се направи читалище със салон за 650 души, а населението на селото беше 900 души. Не се жалеха пари и от държавата и от други източници, когато ставаше въпрос за култура, образование. Това между другото е по силите на всеки тоталитарен режим, който разполага с всички налични пари. Тодор Живков беше от хората, които имат театрална жилка. Дори е играл в пиеси. Аз съм го канил в театъра и до голяма степен моята устойчивост там се дължеше на това, че той, без да ме познава, само заради революционното ми минало, ми имаше доверие. Но когато му казаха, че Кольо Георгиев е „еретик”, антикомунист, той си сне доверието и ме разкараха от театъра.

Коста Цонев в „Ричард III” (1979, реж. Вили Цанков, Театър София)
Коста Цонев в „Ричард III” (1979, реж. Вили Цанков, Театър София)

Още в началото на Вашата работа в театър „София” е поставена „Човекоядката” от Иван Радоев, която разбунва духовете. Тодор Живков идва да я види, за да прецени дали е срещу комунистическия строй и лично срещу него.

Кольо Георгиев: Аз имам 4-5 лични срещи с Живков. Понеже си водя дневници, записал съм и неговото посещение. Един жалък провинциален вестник има сто пъти повече критични бележки към обществото, отколкото имаше „Човекоядката”. Тя е на равнището да критикува недостатъците на „Балкантурист” като обслужване. Но всяко държавно учреждение се идентифицира с обществения строй, системата, партията, Политбюро и Тодор Живков. Имаше и подли хора – те никога не се свършват, – които казваха, че  този театър иска едва ли не да сваля властта. Във всяка затворена система, в която критиката е привилегия само на отделни хора, винаги се получава така.

Но това не е критика срещу художествените качества на едно произведение, а на това доколко идеите в него са в съзвучие с официалната политика. Как се чувства творецът, когато трябва да се съобразява с това?

Кольо Георгиев: Всеки автор, независимо от ранга му, е непрекъснато облъчван – ако живееш на земята, няма как слънцето да не те облъчва. Всичко зависи от това дали организмът, биологичният вид е с вродени защитни системи. Този строй не ми е пречил. Винаги са ме вълнували нещастията, които идват от бедността, неравноправието, жестокостта, безразличието. Знам, че не мога да заема в държавата пост и позиция, които да са в противоречие с официалните идеи, и да ми се позволи да проповядвам своите собствени. Но който е умен и интелигентен, знае докъде може да се простира. Само в собствената си среда съм „облъчвал” хората открито с моите идеи. Нито една добродетел, даже любовта към родителите и прочее, не може да функционира в пълна сила, ако не си готов да направиш някаква саможертва. Конформистите казват: „Докато зависи от мен, ще си бъда какъвто съм. А като отида на определена служба, вече ще се съобразявам със средата там и ще бъда съвършено друг.”

Има хора, които в живота си не са създали нещо, с което да се гордеят – а това е много важно. Не да се възгордяваш, а да имаш нещо, с което можеш да чувстваш лична гордост. Това ти стига. То е като някои подробности в паспортите – „нос – нормален, очи – сини” и т.н. Поне един признак трябва да си изработиш, за да те разпознават хората кой си и какъв си.

Животът не е шега работа. Не можеш да гледаш на него през цялото време както си гледал в някакъв ранен, безобиден етап, когато си бил мъничък и на пързалката мама те е пускала отгоре, а татко те е чакал долу. Животът не е като тази пързалка.

Татяна Лолова в „Светлината се губи в петата лампа” (1982, реж. Пантелей Пантелеев, Театър София)
Татяна Лолова в „Светлината се губи в петата лампа” (1982, реж. Пантелей Пантелеев, Театър София)

Кои са тези неща, с които се гордеете и кои са тези, за които съдите сам себе си?

Кольо Георгиев: Аз не си служа с такива понятия и оценки, особено когато става дума за мен. Не мога да се гордея със себе си, защото съм могъл да направя повече добрини, отколкото съм успял да направя. Знам какво значи добрина, как се е отразявала на моя личен живот. Знам какво е саможертва, която други са правили. Това са неща, върху които размишлявам и които стигат до съзнанието ми. Така че аз се гордея, че имам съзнание за това, макар че думата „гордея се” звучи много силно. Само простаците се гордеят със себе си. А човек не може да се гордее със себе си до онзи момент, до който не е спасил човешки живот с риска за своя собствен. Всички останали трябва да се отнасят скромно с усещането, че са изпълнили дълга си, макар че никой не го е изпълнил на 100 процента – нито към родителите си, нито към близките си, нито към жените си, нито към мъжете си, нито към децата. Толкова много дългове натрупва човек в своя живот, че идва момент, в който осъзнава, че няма кога да ги изплати. Тогава трябва да каже: „Можеше още да се направи.”

Това е постоянен процес и винаги може още.

Кольо Георгиев: Да, но когато свършва животът ти, няма кога.

Човек не знае кога ще му свърши животът, независимо на колко години е.

Кольо Георгиев: Така е. Аз говоря за възрастта, когато наближаваш 100, тогава вече знаеш, че нямаш време. Не бива да отлагаш да направиш някаква добрина.

Нека се върнем към идеята за драматургичната школа, за която Стефан Цанев казва, че е завършила с уволнението на всички драматурзи от театъра през 1984 г.

Кольо Георгиев: Кой пък го е уволнявал Стефан Цанев? Той е човек, който не е оправдал очакванията на хората, които са го обичали. Осем години сме били заедно в Театър „София” и го познавам много добре. Според мен той иска да изглежда такъв, какъвто не е. Когато го питаш какво ти даде книгата със сатиричната история на България, той отговаря: „Аз осигурих семейството си за 20 години.” Неговите възгласи: „Жан, иди си в мир!” и подобни, са чисто позьорски.

Със самочувствието на автор на 15 пиеси знам какво трябва да представлява една пиеса. Най-дълго е била в театър „София” Доротея Тончева – 14 години. Направете справка колко негови пиеси са играни там и с каква продължителност. „Човекоядката” е играна поне 10 години, имаше 500 представления и на сцената на театър „София” и като гостуваща. А причината моята пиеса „Съдии на самите себе си”, която беше поставена в Младежкия театър, да слезе от афиша, е тази, че на 200-ото представление главният артист Ламби Порязов получи инфаркт. И в нея, така и в другите си пиеси имам социална критика, защото за мен герой е този, който може да се лиши от нещо свое в полза на някой друг. Последната реплика в „Съдии на самите себе си”, написана през 1973 г., 16 години преди да бъда съборена Берлинската стена, беше: „Ако комунистите не бъдат най-строги съдии на самите себе си, ще се окажат на подсъдимата скамейка на историята.” Само един път. След това репликата беше редактирана. Ако не съм бил политзатворник, сигурно друга щеше да бъде оценката за мен. Но никога не посмяха да кажат, че съм антикомунист. Аз съм анти на насилниците, простаците, глупаците, тираните.

Атанас Атанасов в „Пресечката” (1985, реж. Пламен Марков, ДТ Сливен)
Атанас Атанасов в „Пресечката” (1985, реж. Пламен Марков, ДТ Сливен)

Тази реплика не ми се струва критика срещу комунистите, а призив към човека да има съвест.

Кольо Георгиев: Ето каква реакция събуди пиесата в някои хора: след премиерата съм си у дома. Живеех в „Надежда”. Беше срещу Нова Година,  звъни телефонът. Непознат мъжки глас ми се обажда: „Вие ли сте авторът на „Съдии на самите себе си”? Понеже има традиция на Нова година да се правят пожелания, аз ви пожелавам да умрете от рак през новата година.”

Записала съм си Вашата мисъл: „Словото е най-важният знак, най-звучната камбана за сърцето и ума”. В театъра има много други елементи, освен словото. Какъв е театърът, който Вие харесвате?

Кольо Георгиев: До голяма степен съм традиционалист. Любител съм на класическия театър. Наречете го, ако искате, Шекспиров театър. Съобразен с българската традиция, той може да бъде наречен и по друг начин. Аз съм за театъра, в който авторът, режисьорът, актьорите апелират към живота да не престава да бъде красив, симпатичен и поносим, докато човек е жив. Това е моят идеал за театър. Аз съм за театъра да бъде красив като декор и костюми, да говори за любовта, смъртта, добротата, да е реалистичен, да буди съвестта на зрителя и да му казва: „Моля те, направи нещо със себе си, за да бъдеш по-добър.” Има такива образци.

За мен е унизително театърът, операта, балетът да служат само за забавление. Пак стигам до проклетата тема за американизма. Понеже животът те е принудил да работиш 20 часа на две работни места, за да постигнеш идеала, извинете за израза, да се оригнеш и да сложиш 20 кг над нормалното си тегло, имаш нужда само от забавление. Тогава ти докарват декор на стадион с 20 самосвала и не знам колко си железарии. Разни космати типове тичат по арената и подлъгват децата да вдигат ръце и да си мислят, че участват в някакъв ритуал на красивото. Аз съм дълбоко против това. И ако се обяви война срещу него, ще стана доброволец.

Искам да Ви успокоя, че поне от моята гледна точка има постановки, които не служат за забавление. Сещам се за моноспектаклите на Мариус Куркински – последният му е по разказа на Достоевски „Сънят на смешния човек”, или новата премиера на Театър „София” на „Сватбата на дребния буржоа” от Брехт на режисьора Петринел Гочев.

Кольо Георгиев: Аз говоря за стадиона, който събира 20 000 зрители, то не е театър. Или за певци, които въобще не знаят в коя страна са в момента. Чисто комерсиалната дейност, в която изкуството е посветено на печалбата на пари и престава да е изкуство.

След Театър „София” четири години сте в киностудия „Бояна”. Каква беше работата Ви там?

Кольо Георгиев: Служебното ни задължение беше да четем сценарии. При киното режисьорът дава идеите за всички компоненти на филма, често и за сценария. На заседания на нашата редколегия отивах с прочетен сценарий, на който правех най-често чисто литературни бележки – за герои, идеи, динамика. Не съм си въобразявал, че разбирам от кино – то е съвсем различно от театъра и театралната драматургия.

Когато човек натрупа достатъчно впечатления от живота и от естетическия товар, който носи той, настъпва момент, когато по-слабо започват да го занимават тези неща. Те вече не носят кой знае колко изненади. Изненадата, която носи изкуството (а то е най-фината информация) идва от онова, което би могло да се случи в живота ти, ако го преживееш реално, вече само като зрител в залата. В такъв етап от живота при духовните хора има голямо значение осмислянето на собствения социален и интелектуален опит. Ти може и да не си прочел целия Хегел, но това не означава, че си по-прост от онзи, който го е изчел. Твоето предимство е, че върху собствения си опит ти можеш да изградиш същите идеи, стига да си морален и интелигентен.

Измислил съм си една притча за Александрийската библиотека вътре в човека. Александрийската библиотека е палена четири пъти – за последен път, когато мюсюлманите идват в Египет. Те изгарят над милион свитъци с уникална информация, даже за това как се извършват мумификациите. Познанието за тях няма как да се възстанови. Питам се, загубило ли е шансове човечеството да бъде мъдро, ако ги няма тези папируси? В кабинета си имам няколко хиляди книги. Прочел съм само една трета от тях. Една трета съм отделил за друго време, когато ще съм по-подготвен да чета примерно „Феноменология на духа” на Хегел и много други такива мъдри и страшни книги. Най-вероятно е никога да не успея да ги прочета. Човек не е в състояние да си изчисли времето, с което разполага. Последната една трета от книгите изобщо не си струва да чете и изобщо не им е мястото в библиотеката – поглъщат светлината, а аз обичам да е светло – и в пряк и в преносен смисъл. Казаното никак не означава, че ако не си успял да прочетеш всички умни книги, ти нямаш никакви шансове да бъдеш мъдър. Моята идея е да започнеш да четеш Александрийската библиотека в самия себе си, т.е., да осмисляш каквото си видял, чул, разбрал, защото може би именно това са искали да ти обяснят авторите на тази една трета, която не си прочел.

„Босилек за Драгинко” (1981, реж. Леон Даниел, Театър София)
„Босилек за Драгинко” (1981, реж. Леон Даниел, Театър София)

С кои режисьори Ви е било най-интересно да работите и като драматург и като директор?

Кольо Георгиев: От режисьорите в театър „София”, на върха е Вили Цанков, който постави „Синьо-белият скреж”. Той се отнасяше с мен добре и като писател, и като човек и като директор. Защитавал съм го. След като беше уволнен от киното заради противоречия по сюжета на художествен филм, със съгласието на Павел Писарев – тогавашен зам.-председател на Комитета по култура, аз го поканих в театър „София”. Както и Леон Даниел. И двамата имаха „неуредени сметки” с представители на тогавашната власт. Те не бяха на идейно-политическа почва. По-скоро, някой в тогавашната йерархия не е харесвал стила и театралната естетика на Леон или Вили. Техни постановки са инкриминирани, защото не са били издържани в духа на социалистическия реализъм.

В театър „София” поставиха две мои пиеси. Сюжетът на „Пресечката” беше актуален, напълно съвременен. Мисля, че тя и днес може да бъде поставена. В нея главният герой в нетрезво състояние блъсва пешеходец, който по-късно почива. Той сменя мястото си с шофьора; шофьорът е морално задължен и приема да бъде признат за виновен срещу парична компенсация. В пиесата е поставена темата за моралната деградация на представители на елита, които използват влиянието и властта си за прикриване на престъпление.

„Синьо-белият скреж” е за драмата на двама братя. Сюжетът е изграден върху действителен случай от Антифашистката съпротива. Една майка има син-партизанин с две смъртни присъди, и втори, който е жандармерист. Показвах, че тази борба е съпроводена с неразрешими конфликти и жестока драма, която животът създава, но няма сили да предотврати и разреши. Борбата не е само сблъсък на идеи, но и конфликти, които се стоварват и върху участници в събитията, за които те нямат вина, че са предизвикали.

Поставих и другата тема – във фанатичните идеологии, както и в религиите, в радикализма на идеите им може да се вмъкне и най-обикновен луд човек. Ами такъв човек може спокойно да отиде и да убие разни хора, защото са му казали, че пречат на идеята. Познавах хора с подобен психологически дефект. За тях казваха: „Той малко прекалява.” Ама той е годен да стане убиец и никога няма да почувства вина за това! И там имам една реплика, във връзка с репресиите след победата на революцията, за които винаги се критикуват комунистическите режими. Става дума за невинно пролятата кръв. „И реки от най-чисти майчини сълзи не могат да измият капката невинно пролята кръв”.

Изглежда сте прав, че животът не е шега работа, а тесните определения без нюанси в тях могат да бъдат много опасни. Какви бяха тези авангардни социалистически пиеси, които споменахте?

Кольо Георгиев: Това бяха тези, които в някаква по-необичайна форма и с по-голяма острота поставяха или загатваха за истинските проблеми, които занимават обществото и заплашват основните му принципи. Например, властта като инструмент. Имам една формула, която предполагам, че не е оригинална, но сам съм достигнал до нея. Да имат власт заслужават само добродетелните хора, но властта е опасна, защото като утвърждава добродетелите тя прикрива пороците и недостатъците на управляващите. Авангардът беше онази драматургия, която си позволяваше да забелязва тези неща. Доказано е, че няма случай в човешката история, в който хората с власт да не са злоупотребявали с нея. Много от светците са разкаяли се престъпници. Апостол Павел е бил убиец и е преследвал първите християни, преди да повярва в Бог. Но не всички идеологии признават, че такъв човек може да води хората. Както казах, театърът може да има революционно въздействие, защото създава илюзия, че си участник в реални събития. И когато служи на добра кауза, той е абсолютно необходим като институция.

Визитка
Кольо Георгиев е роден на 26 декември 1926 г. в село Голямо ново, Търговищка област. През 1945 г. завършва гимназия в Попово. Като участник в Антифашистката съпротива и член на Работническия младежки съюз (РМС) е осъден през 1943 г. и лежи в затвора в Шумен до 9.09.1944 г. Завършва икономика и планиране на промишлеността в Ленинград (Санкт Петербург). Започва да работи като журналист във в-к „Работническо дело”. Кореспондент е на вестника в Москва от 1955 до 1958 г., след което е назначен за зам.-гл. редактор в Радио София. Там прекарва 10 години, а от 1972 до 1973 г. е секретар на Съюза на българските писатели по международните въпроси. Четири години е драматург в Народния театър за младежта (1974-1978). Следват почти девет години на директорския пост на театър „София”. След като е отстранен от там, Кольо Георгиев работи като драматург в Студията за игрални филми „Бояна”. Между 1990 и 1994 г. е председател на Съюза на българските писатели. През 1990 г. е избран за депутат във Великото народно събрание. Преди да се пенсионира през 1998 г. за пет години е председател на агенция „София-прес”.

Ивайло Герасков във „Филоктет” (1982, реж. Димитър Гочев, Театър София)
Ивайло Герасков във „Филоктет” (1982, реж. Димитър Гочев, Театър София)

В цифри
Кольо Георгиев е един от водещите съвременни български разказвачи и драматурзи. Най-известна е пиесата му „Съдии на самите себе си”. Сред останалите 15 пиеси, на които е автор, са „Внимание, адска бомба”, „Изключителен шанс”, „Завръщане в бъдещето”, „Избор по вариантната система”, „Време за любов”, „Синьо-белият скреж”, „Четвърта-пета степен по скалата на Рихтер”, „Пресечката”. Кольо Георгиев има и издадени сборници с разкази – „Най-хубавото на този свят”, „Болка отляво”, „Сбогом на белите лебеди”, „Изповеди на захождащото слънце”, „Разкази за четене при безсъница” и др. Пише и за деца и юноши: „Лека нощ, татко” (1965), „Приятели” (1966), „Тридесет и един чифта волове” (1968), „Възможни и невъзможни признания” (1970), „Сънища наяве” (1971), „Адска бомба” (1977).

За цялостното си творчество Кольо Георгиев е удостоен последователно с три годишни награди на Съюза на българските писатели и с националните литературни награди „Елин Пелин”, „Иван Вазов” и „Йордан Йовков”.

Получава приза на СБП – „Богомил Нонев” – за есеистика и мемоаристика за книгата си „Лека нощ на сънищата” и др. отличия. Почетен гражданин е на Търговище. През 2010 г. отказва да приеме ордена „Стара планина”, защото смята, че президентът Георги Първанов е принизил длъжността държавен глава и най-висшия български орден, заради постъпката си да награди с него фалшификатор-литератор (Петър Христозов).


интервюто с Кольо Георгиев подготви Лора Трайкова


Съюза на артистите в БългарияРубриката е реализирана с приятелската подкрепа на Съюза на артистите в България






Споделете:

Cinefish.bg ОЩЕ НОВИНИ
Cinefish.bg - Всичко за киното МНЕНИЯ Cinefish.bg - Всичко за киното


За да напишете коментар, е нужно да влезете с Вашите име и парола.


 

 
Cinefish.bg Cinefish.bg
Ключови думи: трейлър на филма beyond borders  |  кънки с тъп връх  |  Той не си пада по теб филма  |  пета уилсън  |  черния лебед  |  епидемия 2011  |  валкирия  |  вода за слонове  |  индиана джоунс  |  музиката на карач  |  черният лебед натали портман  |  кино пловдив  |  джон траволта и кели престън децата  |  краля на войната с никълъс кейдж  |  филм с зомбита  |  робърт патинсън за зазоряване  |  джулиет ландау  |  Хенри viii филм  |  винс ломбарди  |  филм с рейчъл макадамс