„Желанието на Симон“ като цяло е доказателство, че все още съществува кино с човешко сърце, което разчита на своята увлекателна история и колоритни герои.
Разстоянието между София и Стокхолм е 1812 км. А разстоянието между София и Лос Анджелис е 10 653 км. И въпреки това родните киносалони са заляти от холивудски продукции, а да видиш шведски филм в български мултиплекс е равносилно на това да видиш бялата лястовица от разказа на Йовков.
Малкото останали будни умове в България обикновено чакат някой от филмовите фестивали през годината, за да се докоснат именно до редки птици като шведски и прочие чуждоземни произведения от сферата на Седмото изкуство. За щастие обаче има и друга легална алтернатива, която може да ви запознае с авторите на европейско кино и то без да напускате удобството на собствения си дом.
Става въпрос за каналите от семейството на HBO, чието ръководство добре си е дало сметка, че не може да върти до скъсване едни и същи американски филми, които преди това са вървяли на голям екран, а трябва умело да ги подправи с произведения от всички краища на световната кинематографична карта. Така всички онези, макар и малцинство, които рискуват да си докарат мозъчна смърт при вида дори само на реклама за нещо от рода на „Листопад“ или поредната му новоизлюпена българска алтернатива, имат шанс ненадейно да попаднат на рядък скъпоценен камък, който да им върне вярата в изкуството и в живота като цяло.
За щастие една делнична вечер попаднах на шведския филм „Желанието на Симон“ и го изгледах от начало до край, така че сега чистосърдечно мога да го препоръчам на всеки, който търси някаква алтернатива на до болка изтърканото телевизионно съдържание.
В центъра на историята е младия Симон, който страда от синдром на Аспергер. Заболяването е подобно на аутизъм, но засегнатите не са дотолкова затворени в себе си, че да не могат да комуникират с външния свят. Симон е брилянтен физик и умът му постоянно работи на пълни обороти, пресмятайки различни величини.
Животът му се върти около строго изградени навици, а нарушаването им води до психологически срив и затваряне в себе си. Симон не обича да бъде докосван и е готов да отвърне с физическа сила и при най-малък допир от страна на друг човек. Брат му Сам единствен успява да го извади от състоянията на пълна изолация и поради тази причина Симон отива да живее при него и приятелката му Фрида.
Скоро обаче Фрида заявява, че не издържа повече на многобройните навици на по-малкия брат и ги напуска и двамата. Това заплашва да наруши добре пресметнатото уравнение в живота на Симон, според което ежедневието му е разпределено точно за трима души. Без да губи своята непоколебима научна логика той решава, че само трябва да намери подходящата половинка за Сам, за да се върне всичко постарому. Но случайната среща с чаровната и хаотична Йенифър е на път да преобърне из основи добре подреденото му съществуване и да ни покаже, че в близостта помежду ни няма място за студена и пресметлива логика, а само надежда, че ще намериш именно човек, който да докосне душата ти още преди да си го осъзнал.
А „Желанието на Симон“ като цяло е доказателство, че все още съществува кино с човешко сърце, което разчита на своята увлекателна история и колоритни герои. В ролята на Симон зрителите могат да видят Бил Скарсгард, който е син на големия шведски актьор Стелан Скарсгард, познат и на широката публика от холивудски хитове като „Карибски пирати: Сандъкът на мъртвеца“, „Тор: Богът на гръмотевиците“, „Mamma Mia!“, „Добрият Уил Хънтинг“ и още редица популярни заглавия. Синът му само може да се надява след години да им подобна успешна кариера, но ролята на Симон определено е стъпка в правилната посока.
Истинското откритие на филма обаче е младата актриса Сесилия Форс, която с ролята на Йенифър получава номинация за шведския еквивалент на "Оскар". Всяка една минута нейно присъствие на екрана ни кара да вярваме, че нищо не е строго предначертано, надежда винаги има и нещо по-добро ни чака туко зад ъгъла и само трябва да забързаме крачка, за да не пропуснем да се сблъскаме с него.
„Желанието на Симон“ е основателна причина да вярваме, че европейското кино заслужава своето внимание не по-малко от конвейерната продукция, произвеждана в САЩ. За съжаление обаче докато във всеки един щат на огромната северноамериканска държава гледат едни и същи филми с еднакъв интерес, то родните продукции на своеобразните щати на ЕС трябва да извървят труден път, за да се докоснат до културата на други народи от Стария континент.
Остава да се надяваме, че легални канали за разпространение като HBO ще продължат да ни предлагат филмово разнообразие, а ние самите като публика ще отдадем дължимото на всяка филмова продукция според достойнствата й, а не според страната на производство.
