Български режисьор, роден през 1943 г. в Бургас. Завършва ВГИК в Москва през 1970 г.
Игралните му филми са участвали в някои от най-големите кинофоруми в света, сред които фестивалите в Берлин, Локарно, Ротердам, Монреал, Сан Франциско и Сараево. Лагерът е показван в програмата „Четиринайсетдневка на режисьорите” на фестивала в Кан през 1990 г. Дюлгеров е режисьор на театрални постановки, както и на няколко телевизионни проекта.
Той е професор, преподавател по кино- и телевизионна режисура в НАТФИЗ в София и е член на Европейската филмова академия. Неговият филм Лейди Зи е отличен с многобройни национални и международни награди, сред които наградата на ФИПРЕССИ и тази за най-добър български игрален филм на Международния София Филм Фест през 2006 г.
Филмът бе избран и сред 49-те филма, които се състезаваха за наградите на Европейската филмова академия през 2006 г.
***
Всеки, който има и най-малко понятие от българско кино, знае кой е Георги Дюлгеров. С онези определения, към които той се отнася скептично – класик, легенда, доайен, маестро... От солидното му режисьорско творчество „Авантаж“ („с този филм българското кино престана да ходи по къси панталонки!“, Лариса Шепитко) и „Мера според мера“ се открояват със своята значимост за развитието на киноезика, но всички филми на Дюлгеров ни откриват истини за самите нас чрез съдбите на други хора, за народопсихологията, за сломените души, за въздигането и пораженията, за предателствата и любовите, за копнежите, мечтите, болката и пропилените чувства, за времето – социално и лично, и още много други неща. Като започнем от дипломния в СССР „Бъчварят“ и дебюта „Изпит“ (парадоксално и двата по един и същ разказ на Хайтов) и продължим с новаторските „И дойде денят“ и „Трампа“, експериментите „Гардеробът“ и „Акатамус“, нестандартните документални портрети „За Нешка Робева и нейните момичета“ и „За момичетата и тяхната Нешка Робева“, носталгичния „Лагерът“, после стигаме след промените до актуалните душевни състояния сред маргиналните герои от модерните времена в „Черната лястовица“, „Лейди Зи“, „Козелът“, срещаме се с творческите изповеди в „Буферна зона“ и народо-психологическите описания в „Записки по едно предателство“.
Освен режисьор Дюлгеров е сценарист или съсценарист на голяма част от своите филми, истински представител на авторското кино. И знаем, че умее да разказва сладостно (особено чрез гласа на Руси Чанев), с подробности, с усет за обрата, за детайла, за характерния език на един персонаж. Като творец той е еднакво добър във визията и словото. Не случайно някога всички хлъцнахме на мелодичността и омаята на диалекта в „Мера според мера“, без да ни влияят споровете за енидже-вардарското наречие или речника на Найден Геров. Освен това Дюлгеров обича киното, но не само своите филми, ами и тези на колегите си, на учениците си и цялото световно арткино (спомняте ли си цитатите от големите майстори в „Буферна зона“?). Плюс това се интересува и от история („Един от недостатъците на моя народ, на който не мога да свикна вече толкова години, е късата историческа памет.“). И се опитва да попълни празнините в нея чрез разкази за други времена, други хора, други събития – за да ни говори проникновено чрез тях за днес и за нас.
На това издание на СФФ имаме няколко повода за среща с творчеството на Георги Дюлгеров. Първият е прожекцията на новия му филм „Разлом“, който продължава търсенията му за корените на предателството, в случая във връзка със съдбите на горяните през 50-те години на 20-и век. Следващият е премиерата на второто издание на неговата книга „Биография на моите филми. Част I“, в която той разказва за „другия живот на филма, оня, който не е запечатан на лентата. Оня живот, който се случва по време на снимки. Или след това. И хората, които са замесени – или в създаването на един филм, или в неговото спасяване, че дори и в неговото поругаване“. И третият е връчването на международната награда ФИПРЕССИ „Платиниум“, с която световната филмова критика отбелязва безспорния принос на Дюлгеров не само за българското, а и за световното кино.
