„Единствено чрез съдната способност вложена в моя дух, аз разбирам онова, което смятах, че виждам с очите си“ Рене Декарт
Един от най-сложните и заплетени екшън филми, които се излъчват в момента е „Дух в броня“. В него Скарлет Йохансон води тежка борба, в търсене на отговори за едни от най-дълбоките философски въпроси. Всичко това се случва на фона на ослепителни ефекти, каскади, съчетани в невероятни кадри. Но какво точно се крие зад основната концепция на този зашеметяващ екшън? Тук ще се опитаме да извадим духа от неговата кибернетична броня, за да потърсим смисъла отвъд очевидното.
Масамуне Широ основава своята творба „Дух в броня“ на оригинала, написан през 1967 год. от Артур Кьостлер, наречен „Дух в машина“. В него Кьостлер изследва идеята на картезианския дуализъм, базиран на философията на Рене Декарт – за симбиоза между съзнание и тяло. В най-основния си смисъл тя лежи на идеята, че съзнанието е прикрепено към мозъка и то е това, което го контролира, като двете са едновременно съвсем различни, но и взаимосвързани неща. И действително субективното съзнание и субективното възприятие, или т.нар. "квалия", е съвсем различно от всичко, което срещаме в нашата иначе материална Вселена. Т. е. материята сама по себе си не е способна да произвежда "квалия" – това е способността на индивида да има мисли, емоции, субективно съзнание и чувства.
В този смисъл, невидимото (нематериалното), контролира ума, което е отправна точка към аналогията за дух, поставен в машина и произлизащата от тази идея за взаимозаменяемост на материята. Този феномен, се среща в значително количество религиозни схващания, като в конкретния случай ескалира до степен да бъде поставен въпроса за съществуване на съзнанието извън мозъка, извън материалното проявление на физиката.
Кьостлер обаче отрича картезианската дуалност. Една от основните концепции, които той поставя на преден план е, че човешкото съзнание е непрекъснато променящ се „организъм“, който отива отвъд примитивните мозъчни структури. Логически това води до идеята за сблъсък между примитивната материя, която успява да вземе превес над духовното, чрез израз на емоции като нерационален гняв, омраза и нелогично взимане на решения. Духът сам по себе си е просто една илюзия, създадена между примитивните и по-сложните състояния на мозъка.
Във вселената, наречена „Дух в броня“, създадена от Масамуне Широ липсва отрицанието, което срещаме при Кьостлер, но това води дори по-далече – определянето на духа не само като резултат от многослойна мозъчна еволюция, но и като фаза достигнала цяла система, която получава определено ниво на семантична сложност.
Това означава, че духът е това, което разделя човека от биологичните роботи; без значение колко много природни органи са заменени от роботизирани такива, в рамките на отделното човешко тяло. Докато индивида запазва своя дух, той също запазва и усещането за себе си, за човечността, за идентичността. Когато духът е имплантиран в ново тяло той е уязвим. Централната тема за него, като резултат от еволюцията на биологичната и технологичната сфера е квинтесенцията на философската опора на „Дух в броня“. Въпреки, че цялата му вселена е определена като процес, в който най-предпочитаните елементи на две отделни ДНК линии се сливат, за да създадат трети ред ДНК, но елементът, свързан с непредсказуемостта е основен за процедурата.
Така животът като робот, в рамките на вселената има известна доза неизвестност, вплетен в ДНК клетките. Кибернетичната технология е въвлечена до степен, в която духът на индивида (или съзнанието) може да бъде имплантиран в изцяло нова физическа форма. Но това я излага на опасност от промяна или „хакване“, които могат до доведат до цялостната подмяна на личността. От тук следва едно неминуемо заключение – колкото повече технологиите се свързват с нас и стават част не само от живота, но и от телата ни, толкова повече хората са изложени на опасност от злоупотреба.
