Преобърната хотелска стая в сумрак, хладилникът с главата надолу в средата й, Джони Деп само по боксерки рови в него за 170-ото си минишишенце с ром за седмицата. "Опитвам се да избягвам алкохола, когато мога", казва той с безупречна литературна интонация на стъписания келнер, дошъл с безсмислената количка ядене.
Деп е репортер от Ню Йорк с две неиздадени книги като писател, дошъл е да работи в единствения англоезичен вестник в Сан Хуан, Порто Рико, годината е 1960. Това, което всъщност се опитва да избягва, са моментите на непиене. Деп е в кожата на младия Хънтър Стоктън Томсън от ранния му автобиографичен роман The Rum Diary. Филмът по него с българско заглавие "Дневникът на едно пиянде" беше в афиша за миналата седмица, но отпадна мистериозно, по света го гледат от края на октомври. Знаменателно, за режисирането му е върнат след дълга пауза от професията Брус Робинсън, авторът на признато най-добрия "алкохолен" филм за всички времена – Withnail & I (1987).
Двигател на проекта е Деп, напомнящ на възрастната публика, че е наоколо и извън печата на Джак Спароу и гротеските на Тим Бъртън. Актьорът е от малцината, допуснати до приятелство от оттеглилия се в колорадските планини гуру на гонзо журналистиката и психеделичното писане Хънтър С. Томсън. Сближава ги землячеството (и двамата са от малки градчета в Кентъки) и общата любов към Хемингуей. Като стажант в сп. "Тайм" в края на 50-те Томсън преписва на машина "Сбогом на оръжията" и "Великият Гетсби" (после кръщава сина си с второ име Фицджералд) само заради чувството "какво е изпод пръстите ти да излизат онези думи". Първата им среща с Деп е в 1994, тестът на Томсън е стрелба с пушка в градината за добре дошъл и после изработване на самоделни бомби в кухнята. Деп е изпълнителят на завещанието на писателя след изстрела в главата в късния февруарски следобед на 2005, разпръсква праха му над океана с оръдие, монтирано върху 50-метрова кула във формата на юмрук, стиснал цвят на халюциногенен кактус.
През 1998 Деп се заседява по-дълго в планината, оправданието му пред Тери Гилиъм е, че търси ключа към Томсъновия Раул Дюк от "Страх и омраза в Лас Вегас". Двамата са на пода и ровят стари ръкописи, когато попадат на The Rum Diary, писан в началото на 60-те след връщането на Хънтър от Порто Рико и останал непубликуван след 7 редакции. "Ето, това е идеално за филм!", блесват очите на писателя. "Но първо трябва да го издадеш като книга", поправя го актьорът. Книгата излиза същата година, но филмът зрее до 2009, когато Робинсън го заснема през лятото в Порто Рико по собствен сценарий, запазил по думите му само две изречения от оригинала. След още две години митарства в търсене на дистрибутор (освен алкохолните прекалявания има и вземане на чудо-наркотик през очите и съответните халюцинации) се стига до лондонската премиера тази есен.
Има от какво да се опасяват разпространителите на The Rum Diary – не са само лошите примери в кадър, но и идеите зад кадър. Филмът е за сриването на американската мечта, сатиричен репортаж от мястото на събитието – парцелиране на девствен остров от канибалския капитализъм. Рицарят на доброто е класически антигерой, пионка за цинични главни редактори и алчни предприемачи, боксова круша за местните полицаи, сам отслабен от перманентно пиянство. Но със съхранен и трезв морал, с отворено за любов сърце. Нищо че тя (изгряващата Амбър Хърд) ще се окаже вече сгодена и красяща яхтата и откритите скъпи коли на главния двигател на злото (Арън Екхарт).
Новият филм е по-слънчев и с повече моменти на нормалност, дори романтика, от мрачно-яростния ласвегаски опус на Тери Гилиъм. Обяснимо – Хънтър С. Томпсън е все още в спиртния си, "предхимичен" период, мостовете му към надеждата са само разклатени, но не и взривени.
Робинсън се е цитирал благодатно с любими неща от Withnail & I – налудничавият журналист на Джовани Рибизи е отдавна отвъд ръба, събрат по спиртна поносимост (тук и спирт за горене) на безработния актьор с гордост Уитнейл; вкарани са отново петли, както и отварата от последните филтри на спиртоварните за уиски. Робинсън и Деп започвали всеки снимачен ден с пръст потопен в уиски и потъркан зад ушите наместо парфюм. На площадката винаги имало отворена бутилка "Чивас" и пакет "Дънхил" - почит за моралното сърце на Америка в най-трудните й консервативни години, лудия "доктор" Гонзо.
Деп е репортер от Ню Йорк с две неиздадени книги като писател, дошъл е да работи в единствения англоезичен вестник в Сан Хуан, Порто Рико, годината е 1960. Това, което всъщност се опитва да избягва, са моментите на непиене. Деп е в кожата на младия Хънтър Стоктън Томсън от ранния му автобиографичен роман The Rum Diary. Филмът по него с българско заглавие "
През 1998 Деп се заседява по-дълго в планината, оправданието му пред Тери Гилиъм е, че търси ключа към Томсъновия Раул Дюк от "Страх и омраза в Лас Вегас". Двамата са на пода и ровят стари ръкописи, когато попадат на The Rum Diary, писан в началото на 60-те след връщането на Хънтър от Порто Рико и останал непубликуван след 7 редакции. "Ето, това е идеално за филм!", блесват очите на писателя. "Но първо трябва да го издадеш като книга", поправя го актьорът. Книгата излиза същата година, но филмът зрее до 2009, когато Робинсън го заснема през лятото в Порто Рико по собствен сценарий, запазил по думите му само две изречения от оригинала. След още две години митарства в търсене на дистрибутор (освен алкохолните прекалявания има и вземане на чудо-наркотик през очите и съответните халюцинации) се стига до лондонската премиера тази есен.
Новият филм е по-слънчев и с повече моменти на нормалност, дори романтика, от мрачно-яростния ласвегаски опус на Тери Гилиъм. Обяснимо – Хънтър С. Томпсън е все още в спиртния си, "предхимичен" период, мостовете му към надеждата са само разклатени, но не и взривени.
