Рецензии
„Джанго без окови” – имало едно време Куентин

Филмите на Куентин Тарантино заемат особено място в сърцето на зрителя. За познавачите на седмото изкуство, те са серия намеци, препратки, намигвания и закачки с класиците. За дебютантите – те са интересни и модерно разказани истории с доста насилие и често пъти с известно чувство за хумор.

„Джанго без окови” е логичен етап в близо двадесетгодишната творческа биография на Тарантино и ясен израз на желанието му да покаже от кого се е учил на кино, и кого харесва и почита. Зрителят ще се наслади на цитати и новия прочит на пасажи от филмите на Серджо Леоне, Серджо Корбучи (чийто филм от 1966 с Франко Неро даде началото на серията Джанговци заляла по-късно екраните в Европа), Хауърд Хоукс и Клинт Истууд.

Историята започва в американския юг през 1858 година, две години преди началото на гражданската война. Германският стоматолог д-р Кинг Шулц се е преквалифицирал в ловец на глави и вече успешно 5 години преследва с пистолет в ръка престъпниците на Дивия Запад. Чернокожият роб Джанго се оказва единственият човек, способен да идентифицира тримата криминално проявени братя Бритъл. В замяна на сътрудничеството си, той убеждава белия си господар не само да му дари свободата, но и да му помогне да открие и освободи съпругата си, също чернокожа робиня, носеща звучното и изненадващо име Брумхилда фон Шафт.

След поредица приключения, двамата авантюристи се озовават в плантацията на младия, деспотичен и капризен аристократ Калвин Канди, собственик на изгỏрата на Джанго и не особено доброжелателно настроен към своите гости. Разказът следва клишетата на жанра, като отправя поглед към една печална страница от историята на САЩ – робството и расизма. Героите на филма произнасят над 110 пъти думата негър, чиято употреба в съвременния северноамерикански контекст е скандално предизвикателство. (Култовият афроамерикански режисьор Спайк Лий се възмути публично по този повод, но аз приемам реакцията му и като проява на авторска завист).

„Джанго без окови” не е първият уестърн с чернокож протагонист (веднага се сещам за „100 Пушки” (1969) и „Хайка” (1993)). Вероятно неколцина ще окачествят филма като политически конюнктурен избор в контекста на ентусиазма около националния избор за президент – тенденция, която се откроява ярко в актуалното американско кинопространство.

Бих окачествил „Джанго без окови” като маниерен реверанс на Тарантино към филмите от т.нар blacksploitation-период от 70-те години (евтини продукции с чернокож супергерой) като припомня, че същия автор още през 1997 представи приключенията на очарователната афроамериканска стюардеса Джаки Браун. Нещо повече, филмът надхвърля упражнението по стил и съчетава уханието от този период със съвременно аудио-визуално кинозвучене.

Музикалният избор обхваща не само парчетата на Енио Мориконе и Луис Бакалов (със запомнящото се изпълнение на Роки Робъртс, в стила на нашумелия у нас преди 4 десетилетия сладникаво-блудкавичък Дийн Рийд), а включва и изпълнения на Брадър Деке, Джеймс Браун и Тупак.

И ако филмът позволява да се преоткрият чудесните Джейми Фокс (безупречен) и Леонардо ди Каприо (приятно перверзен), то рафинираният Кристоф Валц (втора роля с Тарантино) и блестящият Самюъл Л. Джаксън (постоянен избор на Тарантино), пробиват екрана с великолепно актьорско присъствие, здраво подкрепени от изпипан и нюансиран диалог. Зрителят с лекота ще изпита ненавистни чувства към грохналия и макиавеличен Стивън, сивото духовенство в имението на Канди (магистрален!!!Самюъл Л. Джаксън), подобно на антипатията, която буди Валц в „Гадни Копилета”.

След епизодичната роля в японския „Сукияки Уестърн Джанго” (2007), самият режисьор нахлузва отново каубойска шапка, закача пистолет на кръста си, и грабва няколко шашки динамит (които фатално определят краткото му присъствие на екрана).

Отколешните ценители на жанра, би трябвало да оценят високо христоматийната екранна среща на първия и автентичен Джанго – Франко Неро, с неговата последна издънка – Джейми Фокс – сцена, която може да се окачестви като официално предаване на щафетата и припознаване на бащинство.

Има няколко начина да се покаже престрелка в киното и подобно на самурайските филми на Куросава, Миике и Китано, Тарантино набляга на фонтаните кръв от последния тласък на аортата на жертвата, което би могло да впечатли някои по-чувствителни зрители, но смекчаването на визуалния ефект би било изневяра на стила, изработван с години.
С формулата си, проверена от времето, в която правдата и любовта тържествуват, едно от безспорните качества на уестърна е, че оставя публиката доволна.

„Джанго без окови” предлага момент на върховна кинаджийска наслада и се нарежда достойно сред последните няколко уестърна на мейнстрийма – „Ескорт до затвора” (2007), „Апалуза” (2008) и „Непреклонните” (2010).

Без да е римейк като тях, той носи привкус на екшън и любовна история, като остава разказ за приятелство, лоялност, достойнство и смелост – всичко, което може да направи зрителя щастлив, да го накара да помечтае и да му напомни какъв би искал да бъде.

dalt