Дарън Аронофоски става известен с филма от 1998 г. „Пи" - креативна и смела интерпретация на специфичния жанр „телесен шок/ужас". С последния си проект „Черен лебед" режисьорът на „Реквием за една мечта" и „Кечистът" сякаш се връща назад във времето. История на млада балерина, която преминава през психологическа трансформация, поставяща под въпрос собствената й идентичност. Какви са предизвикателствата да визуализираш толкова специфични понятия като перфекционизъм, резпрезентация и отдаденост?
Нещата, които правиш, са много разнообразни. Как планираш проектите си?
Просто залагам всичко, всеки мой проект е поемане на риск. Всеки следващ е толкова рискован, колкото и предишния. Мисля, че това е така, защото по някакъв начин поддържа интереса и страсттта ми. Не искам всеки път да залагам на сигурно, искам да правя нещо, което ме кара да се вълнувам.
Не ти ли се иска понякога да поемеш по краткия път и да направиш нещо лесно?
Иска ми се, дори много. Би било хубаво да направиш филм, който другите хора също искат да направят. С всеки от моите филми аз трябва да намеря онази единствена компания в света, която е готова да го продуцира. Предизвикателството винаги е голямо и ми коства невъобразимо много енергия и време да намеря пари за тези филми, което е изтощаващо.
В момента работиш по филма „The Wolverine", но и преди си адаптирал комикси - „Изворът на живота", „Пи". Иска ли ти се понякога да визуализираш някой от проектите си, например историята за Батман, в комикс?
Всъщност в момента го правя. Все още не е официално обявено и може би е новина. Работим над комикс по сценарий, който е много трудно да се превърне във филм, затова първо правим комикс версия и ще видим какво ще стане... Колкото и да е оригинален сценарият ти, в Холивуд той не може да има успеха на един комикс. Комиксът дори не трябва да е популярен или добър в собствения си жанр. Например, „Kick-Ass" и „Scott Pilgrim" - не бяха въобще популярни, направо ъндърграунд , а се превърнаха във филми с голям успех.
Ти превръщаш сценарии, по които не може да се направи филм, в комикси и в същото време правиш филми, с които никой друг не би се захванал. Не се ли притесняваш, че по този начин съвсем стесняваш публиката си?
Когато работиш над нещо с всички сили, ти искаш то да се реализира. Причината да направим комикса „The Fountain" беше, че дълго време ние не мислехме, че ще има филм („Изворът на живота"). Затова намерих и художник - исках историята да излезе по някакъв начин. Аз съм разказвач на истории и ако не успея да ги разкажа чрез моята медия (киното), се опитвам да намеря друг начин.
Определян си по-скоро като визуален режисьор, но смяташ ли, че това ще се промени след изключително успешните роли на Мики Рурк в „Кечистът" и на Натали Портман в „Черен лебед"? Мислиш ли, че в някои отношения ще започнат да те възприемат и като режисьор на актьорската игра?
Надявам се, това е любомата ми част от целия процес. Работата с Елън Бърстин по филма „Реквием за една мечта" (2000 г.) беше най-голямата ми тръпка. Тогава започнах наистина да се фокусирам върху актьорите.
След като режисира тези толкова сложни сцени в „Черен лебед", провокира ли това у теб интерес към поставянето на истински балет?
С хореографа ни Бенджамин Милипайд всъщност обсъждаме идеята да се направи балетна версия на филма, но не знам откъде ще намерим пари за нещо такова. Да търсиш пари за балет изглежда по-трудно и от търсенето на пари за филми.
Гледал ли си филма на Робърт Алтман от 2003 г. „The Company"?
Той излезе точно когато започнах да обмислям балетен филм. Мисля, че е ужасен. Съжалявам, но повечето филми за света на балета, с изключение на на „The Red Shoes", са доста зле. Този поне беше реалистичен, но всъщност беше просто филм-концерт. Не ме грабна по никакъв начин.
Важен аспект в „Черен лебед" е това, че режисьорът тласка изпълнителя към перфекционизъм...
Иска ми се да съм манипулативен като героя на Венсан Касел. Той е истински майстор на манипулацията. Аз съм много директен и критичен към актьорите, сигурно плаша много първокласни артисти, като им обясня колко ще е „болезнен" процес на работа. Затова, ако погледнеш актьорите, с които съм работил, ще видиш, че те търсят възможност да разперят крилата си. Дори Натали - тя не беше получавала главна роля от много дълго време.
Сексуалният елемент в историята беше ли част от първоначалния сценарий?
Не знам дали беше точно така в началото, но се превърна във важен момент - момиче, което се превръща в жена, губи девствеността си и изпитва първия си оргазъм!
Кое според теб е било най-травмиращото преживяване за някой от актьорите, работил над твоите филми?
Не смятам, че е имало травмиращи преживявания, но ако говорим за емоционално изцеждане - това е Натали. Никой не е работил толкова усилено с мен, колкото Натали, и това беше заради танца. Това, което тя постигна физически, е направо невъобразимо. В 95 % от танците на екрана е тя. Направо не мога да повярвам. Танцьорите тренират от 4-годишни в продължение на 20 години, за да станат това, което са. Да успеят да го изтанцуват не само физически, но и да го преживеят, да разкажат история с танц. Това е страхотно постижение.
Това критика ли е към „method acting" - набора от техники, чрез които актьорите се опитват да се слеят с героя си, да изпитат неговите емоции, за да направят изпълнението си по-истинско?
Аз съм много критичен към метода. Преди си мислех, че е яко, но докато гледах Елън Бърстин и още няколко актьори с опит, реших, че всъщност е много егоистично. Нали се сещаш, че това е измислица - пред теб има супер скъпа камера и безброй светлини, всичко е в техниката. Какъв е този метод, щом самата работа е толкова техническа? Това е измислица за много, много кратко време. Методът може би работи, когато си на сцена и когато трябва да играеш ролята си по-дълго време и трябва да поддържаш адреналина. Но в киното - актьорската игра е буквално 20 секунди тук, 20 секунди там, 10 секунди на трето място. Когато това свърши, няма нужда да се държиш като задник цял ден, защото героят ти е задник. Не ме впечатляват актьори, които го практикуват. Това е просто загуба на енергия.
Да, наистина лош късмет. Не е лесно да си в един поток с Дейвид Финчър и Дани Бойл - двама от най-добрите режисьори днес.
Тримата сте може би едни от най-многостранните режисьори в Холивуд. Как се отнасяш към тях - като към съвременници или като към източници на вдъхновение?
Уважавам ги и не ги възприемам като съвременници. Те правят филми много преди мен, и то невероятни филми. Финчър е едно от величията, той е истински майстор, Бойл - също. Дори фактът, че аз попадам в едно изречение с тях, значи много да мен.
Българската премиера на „Черен лебед" е на 18 февруари.
1 гласа