Боян Бранимиров Папазов е роден на 02.12.1943 г. в София – драматург, киносценарист, кинорежисьор, белетрист.
Завършва кинодраматургия във Всесъюзния държавен институт за кинематография (ВГИК) в Москва (1969) и Висшите режисьорски курсове към Комитета за кинематография, Москва (1971). Работи като редактор (1971 – 1983) и кинодраматург (1987 – 1990) в СИФ „Бояна”, преподавател по кинодраматургия във ВИТИЗ „Кр. Сарафов” (1978 – 1982), режисьор и продуцент на филмова къща „Конкордия” (1991 – 1993, от 1996), културен аташе към Посолството на Република България във Вашингтон (1993 – 1996). Народен представител в VII ВНС (1990 – 1991).
Пиеси: „Да отвориш рана” (1976), „Надежда Сляпата” (1978), „Изнеси ме на горната земя” (1982), „Магия’ 82” (1983), „Главанаци” (1985), „Муа у тупан” (1986), „Тримата мушмороци срещу дявол на магаре”, „Хора под наблюдение” (1990), „Бая си на бълхите” (1999), „Продавате ли демони?” (2003), „Бяс” (2005) и др.
Сценарии за игрални филми: „Силна вода” (1974), „Всичко е любов” (1978), „Дом за нежни души” (1980), „Летало” (1981), „Една жена на 33”(1982), „Жесток и невинен” (1990), „Моето мъничко нищо”(2005) и др.
Документални филми (режисьор): „Лекарят от село Безводно”(1971), „Ученик – последна година” (1981), „Тишина”(1982), „Човек не е остров” (1985), „Опознай столицата, за да се уплашиш” (1988), „Врабчетата на човешкия род”(1993), „Симон, Аврам и Йосиф” (1993), „Къде душите си почиват” (1998), „Дядо Исмаил гледа” (2001) и др.
Негови пиеси са преведени на полски, немски, унгарски, словашки, английски и руски език и са играни в Словакия и Унгария. Носител на национални награди.
Боян Папазов е от онези наши творци, който с личните си творчески постижения оставя диря в българското и чуждоезичното културно пространство. Автор на проза, киносценарии, театрални пиеси и режисьор на документални филми – всички те неизменно носят стила и дълбочината на неговия уникален талант. Това, което характеризира творчеството на Папазов е познаването на колоритността на българските диалекти и съхраненият усет към индивидуалните различия на човешката природа.
„През 1943 година родителите ми са гледали в Народния театър „Боян Магесника” от Кирил Христов, а моя милост е пребивавал в утробата на майка. Тогава са решили мъжкият вариант на плода да бъде Боян. Според ембрионалната педагогика емоциите на майката се предават на плода. Аз съм ембрионално вълнуван в театър! А наяве в Народния театър влязох шестгодишен и гледах „Травиата”. (Сградата на операта се строеше.) Първият шаш беше, че Алфред хвърли на баща си пачка едри банкноти, те заваляха върху оркестъра, а музикантите сякаш не ги виждаха. После дойде сблъсъкът с художествената лъжа (Достоевски). Аз почти се разплаках, че Маргарита умира, а когато завесата се отвори, тя стана и се поклони. Всичко беше наужким!
„Човекът-вдъхновител”, на когото съм синовно благодарен, е баща ми проф. Бранимир Папазов. Той беше лекар с широки културни интереси, негови студенти по медицина са Валери Петров и Банчо Банов. Щастие е да ме срещнат непознати и да ми казват: „Вие можете да се гордеете с баща си.” Почти 20 години баща ми беше един от тримата най-добри български гинеколози и имаше огромна частна практика. В чакалнята у дома съм виждал оперни певици, актриси, режисьорки и писателки. Пиша всичко това, защото за всяка премиера ние имахме билети, а в два от софийските театри директорската ложа ни беше на разположение. Но аз щях да си остана само „театрално информиран”, ако баща ми не стана „спонсор” на следването ми. Аз спечелих конкурс да уча кинематография в Москва, (шеф на комисията беше Христо Ганев, а членове проф. Любомир Тенев и Георги Стоянов-Бигор), но заради доходите на баща ми нямах право на стипендия. И той четири години ме издържа. За това ще му бъда благодарен до гроб.”
Из интервюто на Кева Апостолова публикувано в сп. Тетаър, бр. 7 – 9, 2008, с. 40 – 43.
