Ужасно е трудно да пресъздадеш емоция. Всички актьори знаят това. Усмивка от радост, досаден поглед или тъпа болка – всички те са отражение на душата, която трябва да стане видима. Когато не играем, не го мислим и става спонтанно. То в това е и най- голямото вълшебство на актьорската професия - да бъдеш някой, който не си, но да изживееш и покажеш неговите вълнения и по този начин да ги изпратиш на публиката.
А когато персонажът е рисуван? Става още по-сложно. Режисьорът не може да каже кога да заплачеш или кога да страдаш. Трябва да нарисува чувствата на ръка или на компютър с гънки, точки, цветове, сенки. За да може личицето на анимационния герой да се засмее или да се ядоса. Има обаче и нещо още по-сложно - когато “актьорът” е рисуван и едновременно с това робот.
За да можеш да “развълнуваш” тези “машини” трябва да си много добър, или пък малко ...гений. Това, което PIXAR постига в “УОЛ.И” наистина е ужасно професионално, умно, висококачествено, препуска в галоп пред другите анимации, дори задминава собствените си продукции.
“УОЛ.И” ни връща към истинското кино, към киното с образи, когато думите не са били необходими, за да разберем какво ни казват “движещите се картинки”. “УОЛ.И” е идея, облечена в изображение и точно в това е силата на филма. Има нещо от Чаплин в “УОЛ.И”. Ако беше рисувал филмите си, сигурно щеше да се “изкаже” с подобни кадри. Ако беше жив “УОЛ.И” щеше да му хареса.
Щеше да хареса топлината, вълнението, жестовете, очите, решенията на Уоли. Щеше да разбере и оцени детайлите, защото майсторите си личат по шлифовката. А всеки режисьор по масовките.
Именно общите, гъстонаселени с хора и предмети сцени доказват колко напред са стигнали “родителите” на “УОЛ.И”. Като започнем от земните подробности - балите боклук, небостъргачите, съкровищницата на малкия робот и стигнем до космическите- моловете, булевардите, дебелите туристи, басейните, прислужниците - роботи и т.н. Но хилядите хрумнати подробности не могат да се сравнят с нарисуваните чувства на робота Уоли. Уоли обича Ива, без да знае какво е това.
Той просто прави неща за нея -инстинктивно, без да разсъждава, защото не може, създаден е да подрежда отпадъци. Но в бежовата боклучава балирана действителност, която го заобикаля, Уоли вижда нещо зелено и непознато, струва му се красиво и той го подарява на Ива. Как да не настръхнете от нещо толкова просто и истинско. PIXAR и Андрю Адамсън създават един анимационен филм за пораснали обезчувствили се от ежедневието възрастни.
А малкият Уоли с големи очи трябва да си го сложим на стената в къщи, за да не забравяме какво да правим, когато намерим нещо зелено и красиво - да го подарим!
0 гласа
лудо филмче