През последната година британското кино се връща към събитията от Втората световна война с „Дюнкерк“ на Кристофър Нолан и цели два филма за Чърчил. Ако в „Дюнкерк“ виждаме войната през очите на безименните войници, оставящи живота си на бойното поле и кръвта си в морето, то филмите за Чърчил се концентрират изцяло върху неговата личност и ролята му във вземането на най-съдбоносните решения за Европа. „Най-мрачният час“ на Джо Райт ни запознава със събитията около началото на Втората световна война, а „Чърчил“ ни представя 70-годишния политик по време на едно от последните значими събития – десанта на Нормандия или така наречения Ден Д.
Министър председателят на Англия е изигран чудесно от Браян Кокс, като образът му съчетава по реалистичен начин качества като искрена загриженост към съдбата на хората на фронта, но и непоносими изблици на гняв или пък натякване и нереалистична оценка на съвременността.
Във филма на Теплицки той е застаряващ и неспособен, опитващ се да осуети обсъждан с месеци план на Съюзниците. В реалността действието на филма се развива в продъжителен период от време, в които Чърчил предлага по-безопасни за британския и американския войник действия, на фона на очакваната касапница, която десантът предполага. Събрани само в четирите дни преди операцията, протестите му изглеждат като опит да се докаже.
Филмът ни показва фигурата на един остаряващ мъж, който все още иска да е този, от когото зависят решенията и който все още има любовта на народа си. Приближавайки се към него обаче обикновените хора, в случая новата му секретарка, го виждат като сприхав старец, който излива огорчението си от второстепенната роля, която получава в ситуацията върху околните, засипвайки ги с крясъци и обиди и давещ безпомощността си пред силните на деня в алкохол.
Въпреки че сценаристката на филма Алекс вон Тюнзелман е историк, „Чърчил“ получава много критики относно коректното представяне на историята. Но това, в което се крие силата му е погледът към личния и интимен свят на министър председателя. Като историческа личност, обявена наскоро за най-значимия британец в историята, Чърчил винаги ни е представян само в светлината на политическите събития. Филмът на Теплицки обаче използва историята, за да ни покаже мъжа зад маската на политически лидер – човек, носещ на гърба си вината за хиляди погубени животи в предишната война, лицето на нацията, на която всеки британец възлага надеждите и страховете си за бъдещето и тежеста, която всичко това представлява.
Ролята на съпругата Клементайн, превърнала се повече в допълнение към имиджа и делата на министър председателя, от колкото в самостоятелна личност, е изиграна брилятно от Миранда Ричардсън. Първата и последната сцена, рамкиращи филма с разходката на Чърчил на морския бряг и кръвта на войниците, която морето докарва до брега, макар и повече метафорични, от колкото реални, омекотяват образа му на вечно борещ се лидер и го връщат към човешкото му измерение на мъж, когото нацията е избрала за водач през войната, знаейки, че той държи на всеки един живот на фронта.
