10 режисьора, които са се отказали от филмите си 21.03.2016, 03:44 | синефиш.бг
Киното е отборен спорт. Често екипите, които реализират даден филм не се сработват добре и търканията стигат до точката на добрия стар (понякога публичен) скандал. Най-често конфликтите са между творческите аспирации на режисьорите и бизнес сметките на студията и продуцентите. Холивуд е свят на илюзии, но договорите на талантите са много конкретни и реални. Някои от тях са се опитвали всячески да се отърват от отговорността на своето авторство по една или друга причина, но в повечето случаи то е било безуспешно.
Ето някои опити на режисьори да се дистанцират от произведенията си…
Ноа Баумбах - “Highball” (1997)
Преди да си партнира с Уес Андерсън и да създаде хитове в независимото кино като „The Squid and The Whale“ и “Frances Ha”, Ноа Баумбах се е среща с типичните творчески терзания на всеки първопрохождащ режисьор. След дебюта си “Kicking & Screaming” и последвалия го “Mr. Jealousy”, американецът снима лентата “Highball” за шест дни с почти никакъв бюджет. Неговото име не е дори отбелязано в надписите, той се отказва доброволно от авторството на този филм, защото го намира за „глупав експеримент“.
Тони Кей - “Американска история Х” (1998)
Тони Кей не се отказва доброволно от филма си. От Гилдията на филмовите режисьори отхвърлят заявката му псевдоним да фигурира в надписите на филма. Всичко започва със спор между него и филмовото студио, което произвежда филма. Продуцентите не приемат крайно песимистичната му версия на финалната развръзка. Филмът е монтиран отново, а на него му е отказан достъп до този процес. Режисьорът побеснява, опитва се да осъди студиото, но безуспешно.
Матийо Касовиц - “Мисия Вавилон” (2008)
Тук също става дума за сериозни творчески разминавания между режисьора и продуцентите. Матийо Касовиц няколко години работи по този проект и многократно редактира сценария. Според него продуцентите не са имали смелост да последват визията му и накрая се е получил един детски филм, който французинът открито плюе. Той се опитва юридически да се откаже от филма, но удря на камък. Филмът завинаги фигурира в неговата филмография.
Робърт Тотен/Дон Сийгъл - “ Death Of A Gunfighter“ (1969)
Робърт Тотен започва да снима този ревизионистки уестърн, но работата на снимачната площадка не върви добре. Двайсет и пет дни след началото на снимките звездата Ричард Уидмарк издейства отстраняването на режисьора от снимките, заради честите им сблъсъци. На негово място застава ветеранът Дон Сийгъл, който работи за продукцията около десет дни, но заснетото е почти толкова, колкото това от Робърт Тотен. Така или иначе, никой от дамата режисьори не е желаел името му да фигурира като автор на филма. От Гилдията на режисьорите приемат компромисното решение да бъде използван псевдоним – Алън Смити.
Майкъл Ман - „Жега“ (1995)
Алън Смити не е псевдоним, който се използва само в извънредни обстоятелства. Алън Смити е атестат, че нещо не е наред. Един от най-известните случай с употребата на този „общ“ псевдоним е в хитовия филм „Жега“. През 1999 г. филмът е излъчен по NBC и за да могат да се вмъкнат тв рекламите, лентата е „поорязана“. Вместо това, режисьорът предлага да добави непоказани в кино версията сцени и филмът да се излъчи в две поредни вечери, но от телевизията не се съгласяват. Майкъл Ман е бесен и отказва да се „подпише“ под телевизорната версия на филма, затова при тв излъчването й като режисьор фигурира Алън Смити.
Артър Хилър - “An Alan Smithee Film: Burn Hollywood Burn” (1998)
Цялата какафония с Алън Смити има своята поанта именно в създаването на този филм. През 90-те сценариста Джо Естерхас е един от най-успешните в Холивуд, но опитът му да пародира именно Меката на киното в сатирата „An Alan Smithee Film: Burn Hollywood Burn“ почти му коства кариерата. В лентата се разказва за режисьор, който снима голям касов филм, но след разногласия със студиото се опитва да изтрие името си от продукцията, а това се оказва трудна задача, след като името му е … Алън Смити. Естерхас кани за режисьор Артър Хилър, но се опитва да му изземе ролята в монтажната стая, което довежда до конфликт и Хилър се отказва от филма. Така в надписите като режисьор фигурира не кой да е, а именно Алън Смити. Дали това е евтина реклама, за да се популяризира филма, не е ясно. Но е факт, че филмът е тотален провал и убива за дълго време кариерата на уважавания сценарист. Уолтър Хил - “Супернова” (2000)
По времето на снимките на “Супернова”, Уолтър Хил е вече ветеран в екшън киното. Сценарият циркулира в Холивуд дълго време и Хил се заема със снимането му, като пренаписва сценария. Някъде по средата на продукцията от студиото орязват бюджета, без да дадат обяснение. Кошмарът за режисьора започва в края на постпродукцията, когато продуцентите решават да пуснат филма без специалните ефекти да са добавени. Уолтър Хил е бесен и отказва името му да бъде добавено в авторството на филма. От Гилдията му е разрешено да ползва псевдоним, но този път е измислен нов – Томас Лий. Оттогава никой не го е употребявал.
Робърт Тоун - “Greystoke: The Legend Of Tarzan, Lord Of The Apes” (1984)
Този филм е една от големите болки на сценариста Робърт Тоун. Той отдавна е искал да направи този филм, а не просто да напише сценария му. За да набере необходимия опит той започва да режисира малката спортна драма “Personal Best”. За да му разрешат да довърши филма обаче от студиото му поставят условието да се откаже от режисирането на мащабния „Greystoke“ и така той е поверен на Хю Хъдсън. Тоун е съкрушен и то такава степен бесен, че използва псевдонима „P.H. Vazak“ (името на немската му овчарка) в надписите като сценарист на филма.
Пол Шрьодер - “The Dying Of The Light” (2014)
Пол Шрьодер също е един от култовите сценаристи в Холивуд. Но за никого в гилдията не е тайна, че има чепат характер. Когато написва сценария на “The Dying Of The Light”, много големи холивудски имена са заинтересувани да режисират или да играят в проекта. Накрая, след дълги премисляния, зад камерата застава самия Шрьодер. По време на монтажа обаче съществуването на филма е заплашено от множеството творчески различия между него и продуцентите. Те твърдят, че той е оставил филма си на произвола, а той, че е уволнен от студиото. В крайна сметка на Шрьодер не му е позволено да се откаже от филма си, но когато от студиото пускат първия му трейлър по кината, той публично заявява нежеланието си да се идентифицира с него.
Джим Шеридан - “Къщата на сенките” (2011)
Това е един от най-големите филмови провали през последното десетилетие – с големи артистични претенции и малък бокс офис. По време на снимките Шеридан позволявал на актьорите много да се отдалечават от сценария и безкрайно да импровизират, което никак не се харесало на студиото. Тестовата публика не харесала филма и се наложило някои сцени да бъдат презаснети. Отявлената намеса на продуцентите в творческия процес накарала Джим Шеридан да направи постъпления да се откаже от авторството. Имало е дори предложение да се върне в употреба псевдонима Алън Смити. Накрая се стига до консенсус и още едно допълнително презаснемане под ръководството на Шеридан, но така или иначе филмът е пълен провал. Създателите и актьорите от филма (Даниел Крейг, Рейчъл Вайс, Наоми Уотс) се отказват от каквото и да е промотиране на лентата.
Каква невероятна манджа с грозде - чак се чудя откъде да я подхвана. Не, сериозно, киберпънкът е солиден, било то и особен научнофантастичен жанр, макар че след "Мисия Вавилон" едва ли ще останете с подобно впечатление. Наистина, канадският фантаст Морис Дантек е от френски произход - а за френската фантастика е привично да е меко казано трудно смилаема - като интересите му варират от Ницше, през християнски футуризъм и шаманизма до критика на рок-музиката, което в един момент започва вече да намирисва, но все пак тук прочита и основното приготовление вече са направени. Поради което ни го сервират на филм. Следващото звено, Ерик Беснар, може и да не е най-брилянтният сценарист, раждал се на таз земя, но все пак е приличен - поне "Кеш" и "Новият протокол" съвсем не са толкова слаби ленти. Какво обаче получаваш? Пържен въздух. Сиреч, едно голямо нищо.
А именно това се случва в целите деветдесет минути на уж фантастичната лента - нищичко, но за сметка на това напълно изпразнено от смисъл и съдържание. В началото бе Туроп, професионален наемник - толкова отракан, че да ни го повторят няколко пъти, за да не останем евентуално с капчица грешно впечатление. Та, той е нает да прекара тайнствено момиче от Монголия до Съединените щати. Около тридесетина минути по-късно все пак разбираме, че това се развива в някакво апокалиптично бъдеще, а след още толкова - стигаме до безкрайно разочароващата развръзка, като се подмятат няколко банални критики към мегакорпорациите и комерсиализираната църква в общ план. След още тридесет, пък - е, по това време филмът е свършил, за всеобщо облекчение.
Споменавайки пънк, няма как да не се спрем и на символиката, която е жизненоважна част от него. За съжаление обаче, тя може би е оставена за някой друг филм, освен ако волгата с мрежа на прозорците, пренасяна насам-натам закачена за хеликоптер (с електромагнит) не е някакъв особен нов символ на нещо, с което видимо не съм запознат. А щом към нея добавим неодрания заек, който наистина от сърце се надявам да се е лишил от козината си преди да влезе в тигана (всъщност, за пръв път видях някой да пържи заек, освен да го реже с козината, естествено), както и обесеното куче, клонираните тигри и татуировката, която явно била емблема от известния гримоар "Некрономикон", и приключваме нещата. Наистина, не се чудете какво символизират.
Колкото до кибера - да, има някакво странно хиперсателитно меганаблюдение, поне докато е удобно, и мъничко баш кибер джаджи. Но пък има и някакви вируси, и някакви лагери, и още цял набор някакви неща, сред които за съжаление липсва едно - някаква взаимовръзка. Е, поне се разбира каква е конкретната цел на цялата дандания, като цел и смисъл в случая се разминават, без да се погледнат.
Всичко това е облечено в може би най-слабия диалог, с който съм се сблъсквал от невероятно дълго време насам. Към края откровено имах впечатлението, че не остана една едничка изтъркана екшън-фраза, която Вин Дизел да не избълва - в допълнение към факта, че изглежда изумително по-добре, ако просто гледа мръсно и мълчи. Или мълчи мръсно. По-лошото обаче е, че не каза и нищо друго. Иначе, що се отнася до играта му във филма - тя е в рамките на обичайната му, малко поза, малко мускул и мирис на пот, макар че с тъповатите фрази определено изглежда слаба. Партнират му Мишел Йео - същата работа - и младата французойка Мелани Тиери, която едва ли ще има много поводи да се гордее с изпълнението си. За малко се появява Жерар Депардьо, толкова дегизиран, че е почти неразпознаваем, изключая емблематичния си нос, както и Шарлот Рамплинг и Ламбер Уилсън.
Но, все пак, ефектите са доста прилични. А ако до тук още не сте се отказали да гледате "Мисия Вавилон", то остава да ви кажа едно - недейте. Никой уважащ себе си зрител не е заслужил подобно нещо.
