Ако погледнете премиерните филми за последните три месеца ще видите, че сред тях има само три европейски заглавия – „Рок радио” /Великобритания-Германия/, „Дом” /Франция/ и „Снимки в Палермо” /Германия-Франция-Италия/. Средно по една европейска премиера месечно.
Като изключим фестивалите, които включват голям брой европейски заглавия, в нормалния киноафиш на страната, филмите от Стария континент почти липсват. Но тези фестивали се провеждат главно в София, понякога с отзвук в Пловдив, Варна и Бургас. И с това приключва пътешествието на европейските филми из България. Ако живееш в Русе, или ще пътуваш, за да видиш някой филм или ще го потърсиш в Интернет. Но малцина са тези, които биха отделили допълнителни средства и време, за да видят просто един филм.
А като прегледаме европейските заглавия от последната година, има такива, които със сигурност ще намерят своята публика. Носителят на „Златна палма” от фестивала в Кан „В класната стая” доказа, че може да напълни салоните, с двете прожекции по време на „Киномания”. Уви, не се появи разпространител, който да се престраши и да го пусне в киносалоните.
Последният филм на братя Дарден „Мълчанието на Лорна” все още не е показван пред българска публика. А филмът засяга проблем, който е много близък и на нашето общество – уредените бракове между жени от бившия соц лагер и богати чужденци.
Европейският фаворит за 2008-ма „Гомор” също се прожектира три пъти в рамките на „Киномания” и с това приключи кино животът му у нас. А филмите, засягащи големите мафиотски кланове винаги са предизвиквали вниманието на зрителите и едва ли филмът щеше да страда от липса на интерес.
Ако погледнете категорията за най-добър филм на последните Европейски филмови награди, ще видите, че нито един от номинираните филми не е разпространяван у нас. Спечелилият наградата „Гомор” и „В класната стая” бяха в програмата на „Киномания”, а „Валс с Башир” в програмата на „София Филм Фест”, останалите три заглавия „Happy-Go-Lucky”, „El Orfanato” и „Il Divo” въобще не са показвани у нас.
Преглеждайки предварително обявените премиери до края на годината, виждаме, че ни очакват само няколко френски комедии и двете части на биографичния филм за Че Гевара, чиято премиерна дата постоянно се мени.
Не ни остава нищо друго освен да чакаме да дойде ноември, за да видим дали „Антихрист” на Ларс фон Триер и “A White Ribbon” на Михаел Ханеке ще бъдат включени в програмата на „Киномания”.
Филмът грабна международното жури с философските си размисли за живота и смъртта, пресъздадено на фона на магнетичното Палермо.
Наградата за дебют, която бе връчена лично от министъра на културата Стефан Данаилов, спечели филмът "План за отмъщение" на режисьора Константин Буров.
Наградите за най-добра режисура и операторко майсторство отидоха съответно при Илиян Симеонов и Димитър Гочев за филма "Пазачът на мъртвите".
Жюлиет Бинош ("Летен час") и Алберто Амарийя ("Летен дъжд") спечелиха призовете за главна женска и мъжка роля.
Наградата на критиката бе отсъдена на филма "Летен час" с режисьор Оливие Асайас, Франция.
Владимир Георгиев спечели наградата на журито за ролята си на момчето във филма "Пазачът на мъртвите".
Наградата, учредена от Митрополит Николай за най-добра интерпретация на православна тема бе отсъдена за два филма- "Светителят" на БНТ и "Храмове от души и свещи" на РТВЦ- Пловдив.
Ето останалите наградени:
1. Най-добро документално кино - Първа награда спечели филмът на режисьора и продуцента Станислав Семерджиев "Авантюрата Хамлет".
2. В раздел анимационно кино - Първа награда отиде при проект "Пет храбри фаму-джии" в лицето на режисьорите, випускници ма Фаму, Чехия.
- Наградата на журито отиде при Господин Неделчев - Дидо за филма му "Мухата".
3. Първа награда за Студентско кино бе отсъдена на филма "Посредникът" - режисьор Драгомир Шолев, Нациоанална академия за театрално и филмово изкуство "Кръстьо Сарафов", България; Втора награда отиде при Нермин Хамзагин и неговия филм "Асансьорът", Босна и Херцеговина;
Трета награда спечели филмът "Вяра" на Калин Гепргиев, Югозападен университет "Неофит Рилски", Благоевград.
На 26 юни журито раздаде престижните награди и приветства публиката. Пред мнголюдните зрители музикантите Димитър Щерев и Илия Ангелов пък се погрижиха за доброто настроение на присъстващите като изпълниха музикалните теми от едни от най-великите български филми.
Единственият форум за европейски кино в България "Европа е тук" се проведе от 22 до 26 юни в град Пловдив. На него бяха излъчени 47 филма от Франция, Великобритания, Португалия, Русия, Испания, Швеция, Белгия, Босна и Херцеговина, Чехия и България.
Предстедателят на журито проф. Маргарит Николов изрази удовлетворението си от това, че той и колегите му са имали удоволствието да се докоснат до едно философско и неподправено кино, усещайки духа на Европа.
Към фестивала имаше силен интерес, а организаторите обещаха другата година отново да зарадват почитателите на европейското кино в България с шесто издание на "Европа е тук".
На 29 юни 2009 г. от 20,00 часа в Дома на киното ще бъде открита изложбата „София днес“, която ще покаже финалистите и победителя в едноименния фотоконкурс на София Филм Фест и Dnes.bg.
Той се проведе по време на 13-тото издание на фестивала, като в рамките на 8 дни участниците трябваше да заснемат и изпратят в редакцията на Dnes.bg до 5 снимки.
Над 200 фотографии от повече от 100 участници бяха публикувани в специално създадената рубрика на Dnes.bg за конкурса.
До финална селекция достигнаха 25 снимки на авторите Илиян Ружин, Алекс Филипов, Димитър Стойчев, Георги Димитров, Ивайло Златков, Иван Ботев, Иван Манчев, Иван Пейков, Калин Петров, Лиляна Дворянова, Любомир Стаменов, Люсил Колмиш, Михаил Петров, Петя Караджова, Петко Стаменов, Симеон Цончев, Стефан Галибов, Зафер Галибов, Таня Николова, Венцислав Братованов и Златина Георгиева.
Призът грабна снимката на Петко Стаменов, избрана лично от режисьора Вим Вендерс и неговата съпруга – известната фотографка Доната Вендерс.
Темата „София днес“ бе вдъхновена от новия филм на Вендерс „Снимки в Палермо“.
Съвсем логично, голямата награда за победителя беше уикенд за двама в града, вдъхновил историята в последния филм на именития режисьор – Палермо, осигурен от Stars Travel. Затова специално място в изложбата е отделено на снимките, които фотографът е направил в града.
Ето какво сподели авторът за своето пътуване:
„Палермо съвместява в себе си красивата италианска архитектура и динамичния съвременен живот. Буквално на всеки ъгъл човек може да види или красива статуя, мраморен фонтан, една от 300-те църкви (повярвайте ми – там има адски много църкви) или някоя чудесна сграда.
Но Палермо не е типичната туристическа дестинация. Наред с всички красиви места човек се натъква на престъпността, занемареността и бедността на Сицилия.
И точно това ме впечатли в Палермо – резкият контраст и симбиоза между красотата и мръсотията.
Градът не е нито бляскав, нито лъскав, не е препълнен с тълпи от снимащи япончета, но има нещо, което моментално харесваш. Той е непринуден, истински. Нито повече, нито по-малко. Истински. Точно заради това няма начин да не го харесаш и да не искаш да се върнеш там.”
Добрите филми са като доброто вино – ако ги оставите да отлежат и се върнете към тях отново, ще усетите по-богат и плътен вкус, с по-нюансиран аромат, наситени цветове и дълъг, запомнящ се, гъделичкат небцето ви послевкус. Два пъти гледах "Снимки в Палермо", новия филм на Вим Вендерс, и втория път успях изцяло да го усетя, не само внимателно да проследя историята още веднъж, а да се насладя на многото му детайли, нанесени в отделните сцени с усета и майсторството на умелия художник, който търпеливо е намерил мястото на всеки от тях, за да превърне картината си в завършена, цялостна творба, която говори сама за себе си.
"Снимки в Палермо" започва с надписи като снимки, кадри на филмова лента. Крайната му рамка също е такава. Вим Вендерс, който е и съсценарист, е построил внимателно историята си и след това още по-внимателно и със забележителен, макар и неизненадващ усет към детайла, я е заснел. Филмът създава усещането, че всяка сцена в нея е добре планирана, нищо не е оставено на случайността или импровизацията. Всичко носи своето допълващо картината послание и тя се рисува сама пред очите ни, постепенно добива все по-ясни очертания и плътни цветове, като фреската в църквата, която героинята на Джована Медзоджорно търпеливо реставрира в продължение на две години.
Но да започнем от началото.
Главният герой, фотографът Фин (изигран като цяло с лекота и само с моментна несигурност от фронтмена на Die Toten Hosen Кампино), си спомня за детството си, когато времето е минавало изключително бавно, а в настоящето му той е изгубил усещането за него. Фин страда от безсъние, а когато все пак заспи и сънува, се събужда в началото на съня. Сънят, казва той, е изгубено време.
Призори е, Фин живее в модерно архитектурно бижу, апартамент с прозорци, разположени като рамки, които кадрират гледката през тях и я обрамчват като снимка. От началото до края ние слушаме по-голямата част от музиката във филма, докато той е със слушалки на ушите и това създава силно лично усещане. Не някой друг разказва, той сам ни повежда в своя живот, в своята история, и ние естествено и непосредствено я съпреживяваме. Другият елемент, който помага за това е диалогът - конкретен, и директен, макар и на места да казва прекалено очевидни истини.
Заедно с Фин се сблъскваме със страха му от вода. Като дете не се е научил да плува, защото майка му се е бояла от водата. Сега той сам трябва да се пребори със страха си. Водата, макар и в басейн, си остава символ на живота. И така страхът на Фин става все по-ясен за нас.
После бързо се запознаваме с работата му - с помощта на двама асистенти, той се опитва да сътвори перфектния кадър, перфектната градска панорама, като добавя още етажи, които в действителност не съществуват, като поставя аризонско небе над градския пейзаж на Сау Пауло и иска изкуствено наложеното слънце да се отразява в прозорците, а после изгревът постепенно да премине надолу в кадъра в нощ. В дигиталната фотография не е необходимо да заснемаш нещата такива, каквито са и след това да ги проявяваш като старата филмова лента, в дигиталната фотография можеш да използваш действителността за основа да създадеш друга хиперреалност. Изкуствена, но въздействаща.
После научаваме, че Фин се развежда и спори с жена си, че нейната мъка вече не е негов проблем. Той е взел своето решение. Като типичната изоставена жена тя му къса нервите да получи това и онова за компенсация, а той, като типичен мъж, търси утеха в онази от Дуисбург, и в онази от нощния бар и...
Фин има репутацията на фотограф – творец, снимките му се излагат в музеи, но в същото време прави и модни фотосесии, без да се бои, че с това олеква като човек на изкуството. Ставаме част от лудостта и динамиката на професионалната фотосесия – моделът е бременната Мила Йовович. Но дори моделът, в края на деня не е удовлетворен от снимките. Тя иска в тях да проличи истинското, най-важното, нейната бременност. А раждането - на дете, на идея, на нещо ново, трябва да се забелязва, трябва да му се отдава по-голямо значение. Затова и ще направят друга фотосесия, която ще отведе Фин в Палермо, или както значи името на града - пристанището на всички пристанища.
После, докато Фин кара бясно в нощта, избягва катастрофа и на косъм се разминава със смъртта. Това е първата му истинска среща с нея. Преди това той я е съпреживявал със загубата на майка си. Човек първо се изправя пред идеята за собствената си смъртност чрез смъртността на родителите си. В един от кошмарите си Фин върви сред галерия от мумифицирани трупове и носи майка си на гръб, а тя закрива очите му с ръце. След избегната катастрофа Фин осъзнава две неща: не е мъртъв, но не се е и почувствал повече жив. Време е историята да започне.
От смъртта ли се страхуваме? Или от живота, който пропиляваме, пита Вендерс.
Фин копнее нещата да се променят. В неговия накъсан от безсънието свят реалността често прилича на съновидение, а редките мигове на сън са по-реални от всичко друго.
Времето минава бавно, зависи от това колко време му даваме, за да го усетим, му казва овчарят от поредния му сън наяве. "Не си ли представяш, че нещата, в които вярваш, могат да се случат отново - го пита той. - И тъй като не знаем кога за последен път правим нещо, по-добре да правим всичко, сякаш ни е за последно. Всичко трябва да приемаш сериозно, но не и себе си."
Тогава Фин заминава за Палермо с бременния си модел за нова фотосесия, със стария си фотоапарат и оповестява, че трябва да прави това, което чувства, че иска да прави.
Там, в града, в който живеят смирени в пъстра и шумна картина на падаща мазилка останките от римска, гръцка, арабска, финикийска и нордска цивилизация, Фин (не)случайно среща жената с цветното име Флавия. Тя е художник-реставратор, посветила е две години, за да реставрира фреска от 15 век, посветена на смъртта. Така тя се опитва да се помири със загубата на свой близък човек и да открие смисъла за себе си да продължи напред. Тя работи с това, което не би могло да се възприеме ако нямаме очи – картините, но вярва само в нещата, които не може да види. От нея Фин научава, че когато се вглеждаш твърде дълго в детайлите, изгубваш представа за цялостната картина.
Фин вече е на прага на това да нареди парченцата от своя собствен пъзел, да види своята собствена картина цялостна. И затова най-накрая се изправя пред най-големия си страх – смъртта.
Срещата с нея (в малката, но живо изиграна и запомняща се роля е Денис Хопър) е в огромна, прашна, изоставена и подобна на лабиринт библиотека. В нея може да е събрано цялото познание на света, но може и просто да е хранилището, в което смъртта събира картотеката на своите клиенти. Сцената е както трогателна, така и изпълнена предимно с монолога на смъртта - кратки сентенции за това, че тя осмисля живота и страха от нея служи, за да научи хората да ценят живота повече. Те трябва да се освободят от страха, защото страхът идва от тях, а не от смъртта. Смъртта е нежна и състрадателна, казва Денис Хопър и почти се разридава, че никой не иска да види истинското й лице. Сцената, въпреки всичко е изпълнена и с ненатрапчива игривост, сякаш самият Вендерс е искал по този начин не да олекоти нещата, а да ги предпази от превръщането им в рецитация, назидателна и добре позната реч, защото, в крайна сметка, той не ни казва нещо ново.
На пръв поглед "Снимки в Палермо" може да ви се стори муден и по-дълъг от необходимото, но той просто следва логиката на живота. Пътуването към себе си, когато сме се изгубили, е най-дълго и често най-криволичещото и мъчително от всички. Просто трябва да имаме търпение да го извървим докрай.
Доста е неприятно да се чувстваш неудовлетворен и да не можеш да уточниш защо. Разбира се далеч си от мисълта, че няма причина за това, което изпитваш.
Тъй като не прилича на усещането да те заболи главата за втори път тази седмица. Напротив – то тежи и натрупва в душата негативизъм, колебания, един чувал с въпроси и себеупреци. Важно е човек да намери причината и не трябва да се залъгва с неверни отговори. Просто трябва да помисли.
От това се нуждае героят на Вим Вендерс в последния му филм „Снимки в Палермо” . Известният фотограф Фин (Кампино) изведнъж осъзнава, че не харесва живота си и не може да разбере какво точно му липсва. Решава да се довери на име с гръцки корени и едно усещане за това, че точно в този момент трябва да отиде на определено място – на един остров в Южна Италия.
Вим Вендерс ни повежда на пътешествие, но най-важното от него не е посоката Палермо. Той всъщност ни води навътре към себе си. Немският режисьор ни разказва без да бърза да ни убеди в това, което всички подозираме. Дава ни знаци и ни кара да мислим … не само за фабулата на филма си. Докато ни разхожда сред трафика и красивите сгради на сицилианската столица, той ни дава примери за собствените ни терзания и мисли.
Романтичната среща между „загубилия се” фотограф и хубавата италианка (Джована Медзоджорно) е едно намигване към това колко хубаво се случват нещата на кино и колко неочаквано хубаво може да ни случи това и в града, в който живеем.
Вендерс ни предлага да осмислим отношението си към живота и смъртта, защото това ще ни накара да се почувстваме по-добре и по-добри. Филмът прави впечатление още и със своя монтаж и операторско майсторство - цветните дневни кадри и светлосенките на сънищата на Фин са майсторски отразени от камерата на Франц Лустиг. А очарователното присъствие на Денис Хопър като Смъртта придава на лентата още по- привлекателен и завършен вид.
Вендерс винаги е могъл да ни разкаже история, която да ни размисли. Понякога доста отвлечено и неразбираемо, но винаги старателно. С филма „Снимки в Палермо” успява да ни накара да поискаме да идем в Палермо, да си помислим какво имаме в живота, колко е хубаво да се „събудим” и да потърсим щастието, което заслужаваме. Не е малко…
Вим Вендерс беше сред специалните гости на 13-ия София Филм Фест. Той дойде в София, за да представи новия си филм "Снимки в Палермо" на няколко от поржекциите в рамките на фестивала, както и да разговаря със своите български почитатели. Срещата му с тях беше в Дома на киното на 15 март. Благодарение на интернет страницата на София Филм Фест ви предоставяме разговора с него.
Вендерс снима за първи път в родния си град...
Живях в Америка в продължение на десет години и когато се върнах в Европа, усетих че имам нужда да направя нещо специално. Осъзнах, че имам необходимост да направя филм, който наистина би означавал нещо за мен. Това е една от причините филмът да започва от града, в който съм роден - бях снимал по целия свят, но никога в родния си град.
Смъртта, "един съвсем не е толкова лош герой", като персонаж от филм
Запитах се кое е онова нещо, което имаше най-голямо значение за мен? И тогава разбрах, че притежавам нещо като болест, за която трябваше да споделя с всички останали. Това е болестта да нямаш време за нищо. Всъщност, повечето ми приятели страдат от същата болест. Всички ние имаме прекалено много задължения и нямаме време да общуваме. Непрекъснато ни се налага да мислим какво ще правим утре, в други ден и никой от нас не умее да присъства тук и сега, в момента. Изгубили сме тази способност. Всеки от нас живее по някакъв начин в бъдещето и заради това всеки си мисли, че е безсмъртен. Струва ми се, че в съвременната култура хората почти не мислят за смъртта - много по-малко в сравнение с миналото. Това не се случва в нашата цивилизация. И дори в развлекателната индустрия, във филмите, смъртта просто не се случва.
Разбира се, в много филми може да видите как хиляда човека са избити, това е станало почти необходима съставка за един филм - да се убиват хора. Но какво е смъртта, какво означава за хората - този факт е абсолютно изключен от филма. Така че именно тази съвременна болест е едно от най-важните неща за мен. Имах нужда да го споделя с повече хора и колкото повече разсъждавах, толкова повече разбирах, че е това е един вид табу. Вероятно поради тази причина смъртта като герой не присъства във филмите. Има различни дяволи, сатаната, всякакви други чудовища, но смъртта като герой може да бъде видяна в литуратурата, не и във филмите. А всъщност това е един много интересен герой, всеки от нас ще я срещне някой ден и на мен ми се струва, че тя съвсем не е толкова лош герой.
Да снимаш в Палермо
Почти не познавах Палермо и го избрах по много повърхностна причина - избрах го, защото ми се стори красив град, живописен. За мен беше нещо като европейската Хавана. Аз обичам Хавана, обичам градовете, които имат пристанища. Затова отидох в Палермо и когато вече бях там, осъзнах, че това е единственият град, в който мога да заснема този филм. Разбрах, че Палермо знае много повече за темата на филма, отколкото който и да е друг град. Този град знаеше много повече за смъртта отколкото можех да си представя; чак след няколко седмици открих тези прекрасни фрески и се получи филм по една голяма картина. Всъщност градът много повлия на филма. Аз винаги съм се надявал, че едно място може да окаже влияние на филма по този начин, защото в моите филми местата винаги имат важно място, сред основните герои. А тук Палермо наистина е главен герой във филма. Музиката, Кампино
Не всеки филм е свързан с музиката по един и същи начин. Понякога музиката е основна тема в даден филм, примерно както беше в "Лисабонска история", това е сърцевината на филма. Исках в историята да има и фотограф, защото за мен фотографите живеят на предната линия на съвременната цивилизация. По някакъв начин те са единствените, които усещат културните промени. После осъзнах, че има една тема, която е табу в киното, но в рокендрола или блуса не е така, и много музиканти засягат тази тема абсолютно без срам, говорят за смъртта откровено, без никакво притеснение. Тогава се опитах да подбера песни, които засягат тази тема - и открих стотици такива песни. Казах си - тези хора могат да се справят, защо и аз да не направя филма си като една рок песен? Това много повлия на филма.
За главната роля избрах Кампино. Неговата група има запазена марка, логото й е череп. И Кампино също е написал прекрасни песни за смъртта. Написал е много трогателна песен за смъртта на майка си, как стои на гроба й и осъзнава, че му липсва, че иска да е близо до него, след като вече не е там. Глупаво е да отделим смъртта от живота, всъщност глупаво е въобще да изтласкваме мисълта за смъртта от мислите си, защото според мен тази мисъл би променила нашия живот. Има много култури по света, които не са чак толкова заети с това да държат смъртта далече от живота си. И героят в края на филма е много по-добър, отколкото в началото.
Вендерс фотографът
Аз съм започнал като фотограф. Снимал съм пейзажи. Много често снимам улици, сгради, пейзажи, картини. Понякога се случва там да има хора, но те винаги са много мънички на снимката. Даже понякога чакам да излязат от кадър. Но местата, които избирам да снимам, винаги свидетелстват за хората, които са там. Много често културата на хората, които живеят на определено място, се вижда по-добре чрез сградите, чрез местата, където живеят, отколкото през тях самите.
А съпругата ми напротив - тя се интересува само от хората; прави черно-бeли фотографии и на тях има предимно хора, докато аз правя цветни фотографии и не се интересувам от хората. Но дори в този крайно различен подход, много често успяваме и двамата да стигнем до същността на дадено място. Странното е, че и в двата случая, примерно, когато снимаш човек и той започне да позира, никога не може да се покаже истинската същност на този човек. Тайната в това да снимаш хора, е те да не забелязват камерата. И теорията ми за местата е същата. Всъщност сградите, улиците също могат да позират.
Виж, смъртта много зле позира и затова има толкова лош образ. Не можеш и да заснемеш смъртта, разбира се. Но всяка снимка може да говори за смъртта, всяка една снимка във филма говори за нея. Защото всички снимки, които в момента правите, ще надживеят мен и човека, който ги прави. Разбира се, ако не забрави да ги запази в компютъра си. И затова смъртта съжалява, че не се използват филмови ленти вече.
Колко е важно да приемеш смъртта
Не мога да кажа, че вярвам в смъртта, никой не вярва в нея, тя има тази способност, защото просто е там и се случва, няма как да вярваме в нея. Можете да се опитате да я изтласкате от ума си - няма да помогне. И в собствения си живот забелязах, че моментите, в които съм виждал смъртта, или когато някой друг човек пред мен видеше смърт, са били най-важните моменти, най-силните. Аз не мога да кажа, че вярвам в смъртта. Но вярвам в това колко е важно да приемеш смъртта.
Влагайте любов в това, което правите!
Любовта е нещо, за което мога да кажа повече неща - все пак съм на шейсет и три години, вече четиридесет години правя филми, и не искам да съм твърде самоуверен, а само искам да покажа, че съм научил нещо по този въпрос. И от целия си опит мога да кажа, че всичко, което съм правил в живота си, е оцеляло само и единствено заради любовта. Всичко останало е изчезнало. Само онова, което съм правил с любов, е важно за мен и за всички останали. По друг начин са поставени нещата, които правим от амбиция. Когато бях млад, в началото на кариерата си, бях амбициозен разбира се - всъщност нас ни учат да сме амбициозни. Но резултатът от всичко, което правиш, когато си воден от амбиция, е някак спорен. Така че силно ви препоръчвам, в това, което правите, винаги да влагате любов. Виждал съм хора, които правят много простички неща и успяват.
Филмите са мои деца
Когато зъвършиш един филм, той остава част от миналото, но тези от вас, които имат деца знаят, че децата не са част от миналото, те живеят с вас в настоящето. Аз гледам на моите филми като на мои деца, някои от тях пораснаха и станаха добри, други са все още малко непослушни. И аз се притеснявам за тези проблемни деца и затова сега пътувам със "Снимки в Палермо". Той беше проблемно дете, аз знаех, че животът му няма да е лесен, защото повдига трудни въпроси. И този филм ще ме съпровожда през целия ми живот, трябва да го държа за ръката.
(не) Можем да контролираме времето
Времето е много странно нещо. То е една от материите, с които работят творците. Когато работиш като режисьор, сцените са време, което трябва да подредиш като архитект. Накрая знаеш по-малко за времето, отколкото в началото. Защото времето е крайно субективно по определение. Ние не можем да контролираме времето, то може да минава по-бързо или по-бавно. В "Снимки в Палермо" главният герой говори за времето, в началото той казва: "Времето минаваше толкова бавно, когато бях дете", но колкото повече порастваме, толкова повече по-бързо минава времето. А би трябвало да е обратно. Защото повечето деца си пилеят времето.
Помня, че като дете исках да порасна по-бързо, не можех да чакам да стана възрастен. А сега, когато съм възрастен, ми се иска да бях останал там повече време. Но ми се струва, че все пак имаме малко контрол върху това, защото в ежедневния си живот ние имаме тази способност малко да забавяме времето. С повечето от нещата, които правим, всъщност си пилеем времето. За мен повечето време пред телевизора е загуба, в дома си вече нямам телевизор, махнах го. Сега вече мога да чета много по-често. Разбира се много пътувам и в хотелите има телевизори, но аз винаги ги изключвам. Хората прекарват така часове, просто превключват, и това е. Така че, все пак можем да контролираме времето си.
Авторът говори със собствения си глас, другите имитират формули и чужди гласове
Когато правех филмите си, нямах представа, че съм автор. Бях много доволен, че мога да ги направя и чак по време на четвъртия си филм осъзнах, че имам собствен глас - дотогава аз само имитирах други филми. Но разбрах, че има един още по-голям от мен; стана ми ясно, че бих могъл да имитирам собствения си глас. Това е много голяма опасност за всички видове творци - да започнат да имитират себе си. Комерсиалното кино имитира определени формули и очевидно това вече не е авторско кино. Дори там, ако авторът започне да имитира сам себе си, той престава да бъде автор.
Трудно е да кажеш сам на себе си, че трябва да избегнеш този капан. Аз самият не винаги успявам да се измъкна и установих, че моят начин да се справя с това, е да правя филм, за който в началото не съзнавам точно за какво ще става въпрос. Тези филми са нещо, което аз се опитвам да разбера чрез самите тях. По този начин успявам да говоря със собствения си глас. И само тогава мога да бъда автор. Опитвам се, но не винаги успявам.
Бог вижда през нашите очи, така че внимавайте
Предполагам, че Бог ни наблюдава и понякога сигурно се забавлява, но ми се струва, че и доста страда. Аз имам една странна теория. Според мен Бог не ни наблюдава, а той гледа през нашите очи. Онова, което вижда, е всичко, което сме видели ние. Всички ние допринасяме по-малко за това, което вижда Бог. Смятаме, че да виждаш и гледаш е нещо, което просто ни се случава, но виждането, гледането може да бъде акт на любов, израз на любов - погледът към човека може да бъде изпълнен с любов. Може да бъде поглед на отвращение или на отегчение - всеки поглед всъщност има отношение в себе си. А отношението е начинът, по който гледаш на живота. Може да гледаме с любов и да носим отговорност, да допринасяме за онова, което вижда Бог.
Вим ВЕНДЕРС ще дойде на гости на софийската публика на специалната П Р Е Д П Р Е М И Е Р Н А прожекция! Тя ще се състои в C I N E P L E X – София на 14 март /събота/от 18.00 ч.