Филмът е приятен за гледане, а добре изработените костюми, мебели и декори потапят зрителя напълно в материалния свят на 40-те години на 20-ти век.
Първите 30 минути вървят като шпионски екшън. Добрите са млади и красиви и пердашат лошите с лекота. Някъде след края на акцията в Казабланка мислещият зрител се усеща, че не такъв филм е очаквал да види. В опит да избегне констатацията, че си е дал парите не за който трябва филм, той си казва, че тук трябва да има нещо повече, че нещата не са каквито изглеждат. Така се и оказва. Опитният зрител знае, че холивудската драма задължително започва с рисуването на пасторална картина на хармония, любов и безоблачно бъдеще. После изневиделица гръмва лимонката с житейските неприятности. Това го има и в този филм. Когато драматичният обрат в живота връхлита главния герой, той не се поддава на течението, а започва упорито да му се съпротивлява – както на тихия, така и на другия фронт. Историята завършва почти както при Ромео и Жулиета. Казвам „почти“, защото в този случай има оцелели. За оцелелите има и „хепи енд“.
Филмът търпи критика по отношение на сценария. Има захаросани сцени на семейно щастие, които вървят на някой сапунен сериал. Има детински пресъздадени военни сцени, които сякаш са извадени от рисуван филм. Има житейски неубедителни действия на героите, сякаш гледате филм на Сталоун, сниман в България. Например, главният герой тръгва да отвлича британски военен самолет, за да качи семейството си и да избяга от британците. Веднага изниква логичният въпрос къде ще избяга. Да не забравяме, че действието се развива в самия разгар на Втората Световна Война. Поведението на героя до този момент не дава индикация, че смята да се предава на немците. Единственото място, където по това време човек е можел да се спаси от войната е Швейцария, само че тя е далече и всичката територия до там е окупирана от нацистите.
Актьорската игра е на ниво, особено на главните изпълнители. Брат Пит е сдържан и събран, докато Марион Котияр се раздава щедро – тя е очарователна, закачлива, с лекота е весела и сериозна. За М. Котияр това се предполага и от по-сложната структура на ролята й.
Сега за секс-сцената в колата. Истина е, че има силна еротика в тази сцена. Трудно обаче може да се приеме за сексуална. Да се прави любов на предната седалка на автомобилче с размерите на съвременно Мини-Купър е по-скоро акробатика, отколкото секс. Героите нито дръпнаха назад седалките, нито спуснаха облегалките – очевидно по онова време колите не са имали тези функции. Сцената е заснета изключително художествено, да го кажем, с мярка към разголването и фокус върху преживяването. Освен това е и майсторски заснета – камерата постоянно се движи в кръг около героите, сякаш в съзвучие с вилнеещата навън пустинна буря.