Одри преди Коко. Финесът преди скуката

Френски филм. Преди години тези две думи щяха да бъдат достатъчна гаранция за висока класа. Сега обаче не са. И се налага използването на все повече думи за обясняване на други думи и действия, били те и подплатени с картинка, и то движеща се, какъвто е случая с „Коко преди Шанел”. Малко уют и половин сърце. Френски продукт, който подобно на модата с марка „Шанел”, е достъпен само за тези, които могат да си го позволят. Одри Тоту влиза в тези релси без проблем – защото е гъвкава и талантлива, екрана я обича до безумие, а излъчването й може да блести и да гасне според случая. А в случая тя е един блуждаещ въглен, който страда от липсата на добър сценарий (Excuse-moi, Ан Фонтейн), от липсата на красота – като героиня, като бъдеща жена с главна буква, като човек с необятен вътрешен свят и като добавена стойност на мизерията, в която плува през ранните си години. И най-важното, гледайки „Коко преди Шанел”, аз като зрител не мога да се отърва от усещането за Амели Пулен, както и от очакването на криптоложката Софи Нево от „Шифърът на Леонардо”. За съжаление не съм запознат с останалото от невероятната филмова съдба на тази крехка актриса, която умее да говори и да се държи симпатично пред камера. И която с по-голям късмет може да развие грамадния талант, който точно в тази лента е заспал на крехките й рамене.

Коя френска актриса би могла да бъде Шанел – отговорът за мен е способната на всичко Фани Ардан. Жалко, че през март тя навърши 60 г. Както се казва, невероятно, но факт!